ЗАЩО ДЕЦАТА ВЪЗПРИЕМАТ ФИНИЯ СВЯТ ПО‑ЧЕСТО ОТ ВЪЗРАСТНИТЕ И КАК РОДИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА РЕАГИРАТ НА ТОВА.

Децата възприемат финия свят по-често от възрастните, защото те идват от него твърде скоро, защото техните души още носят светлината на онова място, откъдето са дошли, защото завесата между световете при тях е тънка като дъх, като мъгла, като утринна пара, която още не се е разсеяла, и затова те виждат, чуват, усещат онова, което възрастните отдавна са забравили, отдавна са затворили, отдавна са изтласкали в най-дълбоките слоеве на ума си. Децата са като същества, които още не са се „събудили“ напълно в този свят, те стоят с единия крак в земното, а с другия в невидимото, и затова техните очи виждат цветни облаци, техните уши чуват стъпки на астрални животни, техните тела усещат присъствия, които не принадлежат на физическата реалност, но са напълно реални в по-фините пластове на битието. Те не се страхуват от тези явления, защото за тях те са естествени, нормални, част от света, така както възрастните приемат вятъра, дъжда, светлината, и затова едно дете може да лежи в креватчето си и да гледа как около него се носят цветни облаци, които му говорят без думи, които го докосват без ръце, които го обгръщат като топла енергия, и то знае, че това е нормално, че това е красиво, че това е част от неговия вътрешен дом. Децата виждат финия свят, защото още не са преживели онова, което езотериците наричат „голямото разделение“, момента в който умът се отделя от Духа, момента в който логиката започва да управлява интуицията, момента в който човек започва да вярва само на това, което може да пипне, измери, докаже, и така затваря вратата към невидимото, към онова което не може да се докосне, но може да се почувства. Възрастните не виждат финия свят, защото умът им е станал твърде силен, твърде шумен, твърде доминиращ, защото логиката е изтласкала интуицията, защото страхът от неизвестното е заменил естественото доверие, което децата имат към всичко което идва от невидимото. Умът е мощна езотерична субстанция, и когато той реши, че нещо не съществува, той буквално изрязва това нещо от възприятието, така както човек може да затвори очи и да не вижда светлина, дори когато тя го облива. Затова възрастните не виждат духове, не чуват енергии, не усещат присъствия, защото умът им е решил, че това не е възможно, и така той затваря вратата, заключва я, поставя бариера, и човек остава сам в света на материята, без да подозира, че зад стената има цяла вселена. Децата обаче още не са изградили тази стена, те още не са се научили да се съмняват в собствените си усещания, те още не са били наказвани за това, че „си измислят“, те още не са били научени да се страхуват от невидимото, и затова техните сетива са отворени, техните енергийни тела са прозрачни, техните души са близо до източника, и затова те виждат онова, което възрастните са забравили. Когато едно дете казва, че вижда дух, че чува стъпки, че усеща присъствие, че вижда светлина, която не идва от лампа, то не лъже, не фантазира, не измисля, то просто описва реалност, която е достъпна за него, но не и за възрастния, който е загубил способността да я възприема. И тук идва въпросът как родителите трябва да реагират, когато детето им проявява такива способности, когато то вижда финия свят, когато то усеща енергии, когато то говори за същества, които възрастният не може да види. Първото и най-важно нещо е родителят да не се уплаши, да не отрече, да не се подиграе, да не каже „това не съществува“, защото така той не само затваря вратата на детето към фините светове, но и го кара да се съмнява в собствената си интуиция, в собствените си усещания, в собствената си душа. Родителят трябва да попита детето дали се страхува, дали има нужда от помощ, дали иска да говори за това, което вижда, защото детето може да е объркано, може да не разбира, може да се плаши от нещо, което не е опасно, но изглежда странно.Родителят трябва да бъде опора, водач, мъдър свидетел, който не отрича, а слуша, който не се подиграва, а приема, който не затваря, а отваря пространство за разговор, защото така детето се чувства защитено, разбрано, подкрепено. Ако детето не се страхува, ако тези способности му носят спокойствие, любопитство, радост, тогава родителят трябва да направи всичко възможно да ги запази в хармонична форма, без изкривявания, без страхове, без натиск, защото тези способности са естествен компас, естествено шесто чувство, естествена връзка с Духа, която може да направи живота на детето по-мъдър, по-дълбок, по-хармоничен. Но ако тези способности се развиват в хаотична форма, ако детето се плаши, ако се затваря в себе си, ако започва да се отчуждава от света, тогава родителят трябва да бъде още по-внимателен, още по-мъдър, още по-нежен, защото фините способности могат да бъдат дар, но могат да бъдат и тежест, ако не са правилно насочени. Родителят трябва да бъде мост между двата свята – между света на материята и света на енергията, между света на логиката и света на интуицията, между света на възрастните и света на душите, които още помнят откъде идват. И ако родителят сам е запазил тези способности, ако той сам усеща фините енергии, ако той сам вижда светове отвъд видимото, тогава той може да помогне на детето си още по-добре, защото ще го разбира отвътре, ще знае какво преживява, ще знае как да го води. И така децата възприемат финия свят по-често от възрастните, защото те са по-близо до истинската си същност, по-близо до Духа, по-близо до източника, и задачата на родителя е не да затвори тази врата, а да я поддържа отворена, да я пази, да я насочва, да я превърне в дар, а не в бреме, защото това е пътят към по-дълбок, по-мъдър, по-щастлив живот.

В днешно време се раждат все по-сетивни деца, по-чувствителни, по-прозрачни към невидимото, сякаш идващи от други светове, от по-фините ефирни пластове на съществуването, и тези деца усещат енергиите така ясно, както възрастните усещат вятъра, виждат духове, феи, елементали, същества от междинните нива, които за тях не са фантазия, а реалност, която просто вибрира на по-висока честота, и те я възприемат така естествено, както птицата възприема въздуха, в който лети. Тези деца идват с отворени канали, с незатворени врати, с памет за онова, което е отвъд плътната материя, и затова техните очи виждат светлини, техните уши чуват шепоти, техните тела усещат присъствия, които възрастните отдавна са заглушили, и те не се съмняват в това, което виждат, защото за тях това е естествено, нормално, част от тяхната вътрешна карта на света. Но с течение на времето тези деца биват тласкани в плътния материален живот, в борбата за оцеляване, в системата, която изисква адаптация, подчинение, рационалност, и родителите – често без да го осъзнават – започват да ги хранят с нискочестотни храни, да ги водят на ваксини, да им дават лекарства, да ги поставят под стрес, да ги вкарват в шумни среди, в училища, в структури, които не са създадени за фини души, и така постепенно дарбите се потискат, каналите се затварят, сетивата се заглушават, и детето започва да се отдалечава от своята истинска природа. Родителите често казват „това са глупости“, „това са фантазии“, „не си измисляй“, и така детето се научава да се съмнява в собствените си усещания, да се страхува от собствената си интуиция, да се затваря в себе си, защото системата не приема онова, което не може да измери, и така детето, което е виждало феи, духове, енергийни същества, започва да мълчи, да крие, да се преструва, че не вижда, защото усеща, че светът около него не е готов да чуе истината му. Системата е изградена така, че да свързва детето с плътната реалност, да го заземява прекомерно, да го вкарва в рамки, да го учи да мисли линейно, да вярва само в това, което е материално, и така фините способности се превръщат в нещо, което трябва да бъде скрито, потиснато, забравено, и детето постепенно губи връзката с онези светове, от които е дошло. Но истината е, че тези деца не са фантазьори, не са луди, не са объркани, те са носители на нова честота, на нова вибрация, на ново съзнание, и ако бъдат подкрепени, ако бъдат разбрани, ако бъдат приети, те могат да запазят дарбите си, да ги развият, да ги превърнат в сила, в мъдрост, в компас, който ще ги води през живота. Тези деца са мостове между световете, между видимото и невидимото, между материята и енергията, между човешкото и духовното, и тяхната чувствителност не е слабост, а сила, която системата се опитва да заглуши, защото не може да я контролира. Но ако родителят е мъдър, ако родителят е отворен, ако родителят е готов да слуша, да приема, да вярва, тогава детето няма да се затвори, няма да се отчужди, няма да се изгуби, а ще се развие като същество, което живее едновременно в двата свята, което разбира и материята, и енергията, което може да бъде едновременно земно и небесно. И така, в днешно време се раждат все повече такива деца, защото светът се променя, вибрациите се повишават, завесата изтънява, и новите души идват с мисия, с памет, с дарби, които трябва да бъдат запазени, а не унищожени, и задачата на родителя е да бъде пазител, водач, свидетел, да не позволява системата да заглуши светлината на детето, да не позволява страхът да затвори вратите, да не позволява материалният свят да изтрие духовния. Защото тези деца виждат, и това не е фантазия, а истина, която светът тепърва ще трябва да приеме.