ИЗЧЕЗНАЛИ БЕЗСЛЕДНО: СЛУЧАИТЕ, КОИТО НИТО ПОЛИЦИЯТА, НИТО УЧЕНИТЕ СА МОГЛИ ДА ОБЯСНЯТ

Изчезването на хора е древно явление, но има случаи, които не се вписват в нито една логична рамка, защото тук не говорим за човек, който е тръгнал нанякъде и не се е върнал, а за хора, които са престанали да съществуват в рамките на един миг, точно пред очите на свидетели, сякаш светът е мигнал и ги е изтрил от повърхността си, и тези истории не идват от пияни разказвачи или суеверни селяни, а от съдии, лекари, свещеници, офицери, хора с трезва мисъл, които не са имали причина да измислят подобни неща, и когато десетки разкази от различни места започнат да съвпадат в малки детайли, които никой не би могъл да договори предварително, тогава човек започва да усеща, че тук има нещо, което надхвърля обикновеното, сякаш в нашия свят има невидими прагове, които, ако бъдат прекрачени, отвеждат човека някъде другаде, в паралелни_реалности или в пространства, които не познаваме. Най-показателната история е тази за двете сестри в Англия, които вървели една към друга по селски път, разделени от жив плет и завой, и едната видяла мъж, приличащ на свещеник, който вървял спокойно, горната част на тялото му се виждала над храстите, и в следващия миг той просто изчезнал, не се навел, не се скрил, не завил, а се стопил във въздуха, сякаш някой е изключил неговото присъствие от този свят, и когато момичето стигнало до завоя, сестра ѝ стояла там и казала, че е видяла същия мъж да изчезва точно пред нея, и това е най-страшното – две различни очи, две различни гледни точки, един и същ миг, една и съща невъзможност. Подобни случаи има и с жени, които наблюдават фигури в полето, стоящи неподвижно, и в следващия миг те се разтварят, сякаш са били проекция, а не плът, и свидетелите никога не казват „човек изчезна“, а „фигура изчезна“, сякаш езикът отказва да приеме видяното, сякаш самата реалност се съпротивлява да бъде описана. Има и случаи, в които човек започва да изчезва, но някой го хваща за ръкава и го дърпа обратно, и свидетелят описва как другарят му се размазва пред очите му, губи фокус, сякаш е изтеглян от този свят, и само чужда ръка го връща, и това не е припадък, не е игра на светлина, а нещо, което не би трябвало да се случва в нашия свят, но се е случило. Най-странното е, че местата на изчезване почти винаги са обвързани с една точка – завой, ъгъл, край на поле, място, което изглежда обикновено, но сякаш в него има невидима цепнатина, през която човек може да премине без да иска, като че ли пространството там е по-тънко, по-износено, като избелял плат, който се къса при най-малкото докосване. Има случаи, в които изчезванията стават толкова много, че вестниците започват да ги отбелязват като ежедневие, както в Монреал, където едно лято толкова много хора изчезнали безследно, че редакторите въвели стандартно заглавие „Още един изчезнал човек“, и това не било сензация, а рутина, хора излизали до магазина, на работа, при роднини, и никога не се връщали, сякаш светът ги е погълнал по пътя им, без следа, без свидетел, без обяснение. Подобно се случило и в Саутенд, Англия, където няколко души изчезнали за броени дни, и семействата им казвали едно и също – нямало причина, нямало конфликт, нямало бягство, просто човекът излязъл и престанал да съществува, и полицията нямала нищо – нито тяло, нито следа, нито дори посока. Има и случаи с полета, които сякаш дърпат, места, където въздухът е странно тежък, сякаш невидима сила тегли нагоре или навътре, и именно там човек изчезва, и свидетелите не говорят за дупка в земята, а за пролука във въздуха, за място, където светът е по-тънък, и местните хора избягват тези места, защото усещат, че там нещо не е наред, че там има пространствена_аномалия, която не е за човешки крак. Изчезвали са и кораби, цели екипажи, цели съдове, които тръгват по установени маршрути и никога не пристигат, без следа, без отломки, без масло по водата, без сигнал, без буря, и когато това се случва многократно, човек започва да усеща, че тук не става дума за случайност, а за нещо, което не разбираме, нещо, което може да погълне не само човек, но и кораб, и екипаж, и цялата им история. И така остава въпросът – къде отиват? Може би всяка история има свое скучно обяснение, може би някои хора бягат, други падат, трети се губят, но когато десетки случаи от различни страни, различни години и различни свидетели описват едно и също – човек, който просто престава да съществува, понякога точно пред очите на друг – тогава човек започва да усеща, че светът е много по-странен, отколкото си позволяваме да мислим, и че може би има места, където нашата реалност се допира до друга, и ако човек стъпи на грешното място в грешния миг, той преминава през невидим праг и изчезва от нашия свят, но не непременно от всички светове. И може би това е най-страшното и най-красивото едновременно – че живеем в свят, който не е напълно разкрит, не е напълно разбран, не е напълно наш, и че под повърхността на обикновеното се крият врати, които не виждаме, но които понякога се отварят.

Сред загадъчните страници в историята на нашата планета особено място заемат случаите на внезапно изчезване или появяване на хора, защото тук не става дума за бягство, престъпление или случайност, а за мигновено разтваряне на човешко тяло в нищото, сякаш светът е мигнал и е изтрил присъствието на човека от своята тъкан, и тези феномени са толкова многобройни, че не е изключено някои от тях да са обвити в мистерия, но има свидетелства, които са преминали проверки, разпити, анализи, а някои дори са били засекретени, за да не смущават умовете на съвременниците, защото ако хората знаеха колко тънка е границата между нашия свят и други_реалности, паниката щеше да бъде неизбежна. Представителите на древни цивилизации също са забелязвали внезапни изчезвания, като описанието на сражение в Древна Гърция, където воин изчезва за част от секундата, точно когато стрела лети към него, и стрелата пада на земята, без да достигне целта, а на мястото остават само оръжието и щитът му, и това е невъзможно да бъде обяснено с бягство, защото за гръцкия воин да изостави щита си е по-голям позор от смъртта, което означава, че той не е избягал, а е бил изтръгнат от реалността. Известни са и случаи на внезапна поява на странни хора, които сякаш идват от нищото, като мъжа в Мексико, който „пада от небето“ в непозната униформа и твърди, че е от Филипините, и че там току-що е убит губернаторът, и когато след месеци пристигат моряци, те потвърждават думите му, което означава, че той е преминал разстояние от хиляди километри за миг, сякаш е бил изхвърлен от портал между световете. През 1867 г. във Франция Люсиен Бусие усеща слабост, обръща се към лекаря си, докторът се завърта за секунда и когато поглежда отново, Бусие го няма, останали са само дрехите му, сякаш тялото е изчезнало, а материята около него е останала, и издирването не дава резултат, защото човекът е преминал през невидима граница, която не оставя следи. Изчезванията често засягат хора, свързани със стихиите — летци, моряци, пилоти, защото те се движат в пространства, където реалността е по-тънка, и затова разказите за „летящи холандци“ — кораби без екипаж — са толкова многобройни, както и случаите, в които самолети изчезват без следа, без сигнал, без отломки, сякаш са били погълнати от времева_аномалия. През 1924 г. двама английски пилоти кацат аварийно в Ирак, тръгват пеша и следите им внезапно прекъсват в пясъка, без бури, без кладенци, без опасности, сякаш са били изтеглени нагоре, а не надолу, и никога не са открити. Понякога изчезват цели групи, като китайския отряд от 3000 войници през 1937 г., който изчезва за една нощ, без тела, без оръжия, без следи, сякаш армията е преминала през невидима врата и е била изтрита от нашата времева линия. През 1930 г. изчезват всички жители на ескимоското селище Ангикуни, къщите са празни, кучетата мъртви, гробището осквернено, костите изчезнали, и това не може да бъде дело на хора, защото ескимосите никога не биха оставили кучетата си да умрат, нито биха нарушили покоя на предците си, а замръзналата земя не може да бъде разкопана без техника, което означава, че тук е действала сила, която не е човешка.

Понякога хора, изпаднали от времето, не помнят нищо, защото съзнанието им не може да обработи преживяното, и под хипноза виждат само смътни образи на странни места, непознати хора, други светове, и това подсказва, че те са били в реалност, която не може да бъде описана с нашите понятия. Има случаи, в които хора се връщат след години, без да са остарели, като италианския занаятчия, който изчезва пред свидетели и се появява 22 години по-късно на същото място, по същия начин, сякаш за него е минала секунда, а за света — десетилетия. Някои учени обясняват това с транс, самохипноза, загуба на време, но това не обяснява дрехи, предмети, следи, които остават, нито изчезването на цели групи, нито появата на хора от други места, нито разказите за светове, които не съществуват тук. Има хора, които твърдят, че са били отвлечени от същества от други цивилизации, има хора, които казват, че са били в светове, където времето тече по-бавно или по-бързо, има хора, които описват континенти, които тук не съществуват, и градове, които никога не са били построени. Вселената е безкрайна и загадъчна, и е напълно възможно при определени условия да се появяват времеви_дупки, през които хората преминават, понякога разпадайки се на атоми, понякога прехвърляни в миналото или бъдещето, понякога попадат в паралелни светове, които съществуват едновременно с нашия, но вибрират на различна честота, и когато човек стъпи на място, където мембраната между световете е тънка, той може да премине, без да го осъзнае. Мистериозни мъгли, призрачни силуети, проблясъци на градове, които не съществуват, хора, които се появяват от други епохи, симптоми като замайване, изтръпване, чувство за олекване, шум в ушите, проблясъци на светлина — всички те са знаци, че границата между световете се разтваря, и когато това се случи, някой изчезва, някой се появява, някой се връща, а светът за миг се раздвоява, разкъсва и после се затваря, оставяйки след себе си само тишина, мъгла и въпрос, на който никой не може да отговори.Историята на човечеството пази множество странни и смущаващи събития, но най-зловещи остават случаите на хора, които изчезват мигновено, пред очите на свидетели, без звук, без следа, без борба, сякаш самото време ги е погълнало, сякаш невидима сила ги е издърпала от нашата реалност и ги е прехвърлила в друга, и тези изчезвания, разпръснати през различни епохи и континенти, остават като тъмни белези в паметта на поколенията, защото нито науката, нито полицията, нито логиката успяват да ги поберат в рамките на познатото. Най-ранните сведения за подобни феномени идват от древността, когато светът е бил изпълнен с митове и богове, но дори тогава някои случки били толкова необясними, че не можели да бъдат приписани нито на магия, нито на божествена намеса, като случая от Древна Гърция, когато воин, улучен от копие, се разтворил във въздуха за част от секундата, оставяйки след себе си само щита и оръжието си, а стрелата паднала на земята, без да достигне целта, сякаш човекът е бил изтръгнат от нашата времева линия и преместен в друга_реалност. С напредването на вековете тези случаи не изчезват, а се множат, като изчезването на британския дипломат Бенджамин Бетхърст през 1809 година, който се навел да провери конете и пред очите на своя спътник се разтворил във въздуха, без звук, без светлина, без движение, сякаш е преминал през невидима мембрана, която разделя световете. През 1867 година в Париж Люсиен Бусие изчезва от лекарски кабинет за секунда, оставяйки дрехите си на стола, сякаш тялото му е било изтеглено от пространството, а материята около него е останала, и този случай остава необясним, защото стаята е била затворена, без прозорци, без възможност за бягство. През 1880 година фермерът Дейвид Ленг изчезва пред очите на жена си, децата си и съдия Пек, докато върви по ливадата, и след миг тревата на мястото започва да пожълтява, животните отказват да се доближат, а земята остава мъртва, сякаш там е имало портал, който се е затворил след като е погълнал човека. През 1889 година мистър Дейвид Макмилън изчезва на хълм, помахва на приятелите си и се разтваря, без да остави следа, а през 1949 година войникът Джеймс Тетфорд се изпарява в автобус, пътуващ към Бенингтън, пред очите на четиринадесет свидетели, като чантата му остава на пода, а той самият изчезва, сякаш е бил изтеглен през невидима цепнатина в пространството. През 1950 година осемгодишният Пол Джексън изчезва от двора си за минути, а през 1763 година парализираният Оуен Парфит изчезва от инвалидната си количка, докато сестра му и съседката го наблюдават, и никой не вижда нищо, нито светлина, нито движение, нито звук, сякаш човекът е бил отнесен от самото време. Тези случаи, разпръснати през различни епохи, култури и места, имат едно общо — те не могат да бъдат обяснени с престъпление, бягство, отвличане или природен феномен, защото липсват следи, липсват тела, липсват доказателства, липсват логични връзки, и това подсказва, че тук действа сила, която не разбираме, сила, която може да изтрие човек от нашата реалност, без да остави следа. След случая с Оуен Парфит започват да се появяват още подобни истории, като изчезването на Мариет Лавоа през 1783 година, която върви по пътя, носейки хляб, и изчезва за миг, оставяйки кошницата на земята, или пастирът Алън Макдугъл, който стои на хълм, загледан в далечината, и изчезва пред очите на деца, които се приближават към него, а овцете се разбягват, сякаш са видели нещо, което хората не могат да видят. Тези събития очертават невидима нишка, която свързва хора, места и времена, и подсказват, че светът е по-сложен, отколкото си мислим, че има времеви_разломи, които се отварят и затварят, че има места, където пространството е по-тънко, че има моменти, в които реалността се раздвоява, и че понякога хората просто изчезват, сякаш са били отнесени от самото време, сякаш са преминали в свят, който съществува паралелно с нашия, но вибрира на друга честота, недостъпна за нашите сетива. И когато тези врати се отворят, някой преминава, някой се губи, някой се появява, а светът остава със своите въпроси, със своята тишина и със своите неизказани страхове, защото най-страшното не е, че хората изчезват, а че никой не знае къде отиват.

През 1845 година в Ирландия изчезнал мъж на име Томас О’Шей, ковач, чиито дни минавали в шум, огън и метал, но съдбата му се оказала по-тиха от всяка наковалня, защото той бил видян да влиза в ковачницата си, а когато жена му дошла да му занесе храна, вътре нямало никого, огънят горял, инструментите били подредени, вратата била заключена отвътре, прозорците били затворени, нямало следи от борба, нямало следи от бягство, нямало следи от живот, само тишина и празнота, сякаш самото пространство се било затворило след него и го било погълнало в миг, оставяйки след себе си само топлината на огъня и мъртвата неподвижност на въздуха. През 1871 година в Русия изчезнал монах от манастир в Псков, който се разхождал в градината, спрял до кладенеца, а когато друг монах се обърнал за миг, за да вземе дърва, и погледнал отново, братът го нямало, кладенецът бил проверен, градината претърсена, манастирът обиколен, но нямало следа, само вятърът шумолял в листата, сякаш носел със себе си тайната на изчезването, сякаш бил свидетел на нещо, което човешките очи не могли да видят. През 1897 година в Италия художникът Лоренцо Векети рисувал край езеро, туристи го видели да стои пред платното си, един от тях се обърнал за миг към водата, а когато погледнал обратно, художникът го нямало, платното било там, боите били пресни, четките подредени, но човекът бил изчезнал, сякаш самият въздух го бил разтворил, сякаш водата била отразила нещо, което го е издърпало в друг свят. През 1902 година в Норвегия рибарят Харалд Йоргенсен стоял на палубата на лодката си, хвърляйки мрежи, други рибари го наблюдавали, а след миг лодката била празна, морето спокойно, въздухът неподвижен, нямало буря, нямало вълни, нямало борба, само тишина, сякаш морето не го било погълнало, а го било предало на нещо по-дълбоко от водата, на други_светове, които се крият под повърхността на реалността. През 1923 година в Аржентина Елена Рамирес вървяла по пътя към дома си, работници я поздравили, тя им отвърнала с усмивка, а след секунди, когато погледнали отново, жената я нямало, пътят бил празен, нямало отпечатъци, нямало звук, нямало движение, сякаш самият въздух я бил погълнал, сякаш времето се било разтворило под краката ѝ. През 1938 година в Австралия фермерът Джонатан Хейл вървял към обора си, съседът му го видял да отваря вратата, а когато се приближил, вратата била отворена, но фермерът го нямало, животните били неспокойни, въздухът бил странно неподвижен, нямало следи от бягство, нямало следи от нападение, само празнота, сякаш самият обор бил станал врата към времева_дупка, която се е затворила след като е погълнала човека.

Тези случаи, събрани през вековете, очертават картина, която не може да бъде обяснена с логика, защото хора изчезват внезапно, мигновено, без следа, без звук, без борба, някои изчезват в движение, други в покой, някои пред свидетели, други в уединение, но всички изчезват по един и същи начин, сякаш са били отнесени от сила, която не познаваме, не разбираме и не можем да проследим, сила, която не оставя следи, не оставя отпечатъци, не оставя обяснения, а само празнина, която стои като рана в тъканта на света. Тези истории не са легенди, не са измислици, не са преувеличения, те са записани в архиви, полицейски доклади, вестници, дневници, писма, те са част от човешката история, която отказва да се впише в рамките на разума, и когато ги съберем заедно, когато ги поставим една до друга, когато ги прочетем като цялостен разказ, започваме да усещаме, че зад тях стои нещо по-голямо, по-дълбоко, по-непознато, нещо, което не се подчинява на времето, нещо, което не се подчинява на пространството, нещо, което идва и си отива, без да оставя следа, сякаш светът има свои собствени врати, които понякога се отварят и понякога се затварят, и когато това се случи, някой преминава, някой изчезва, някой се появява, а реалността остава разкъсана за миг, преди отново да се слее, оставяйки след себе си само тишина, мъгла и въпрос, на който никой не може да отговори.Един от най-достоверните примери за скок във времето е приключението на английските учителки Елеонора Джордън и Шарлот Мобърли през 1901 година, когато по време на разходка из Версай те внезапно попаднали в свят, който не би трябвало да съществува, защото докато вървели по алеите, градините се променили пред очите им, фонтаните придобили форма от друга епоха, а хората около тях били облечени в дрехи от осемнадесети век, жените носели широки рокли, мъжете перуки и камзоли, а самият въздух бил по-тежък, по-странен, сякаш пропит с минало, което не би трябвало да бъде видимо, и когато видението изчезнало толкова внезапно, колкото се появило, историците по-късно потвърдили, че описанието на двете учителки съвпада напълно с вида на Версай от седемнадесети век, което означава, че те са преминали през времева_цепнатина, която се е отворила за миг и ги е прехвърлила в друга епоха. През 1994 година датски риболовен съд станал свидетел на още по-странно събитие, когато водата в Северно море започнала да клокочи, сякаш нещо огромно се движи под повърхността, и когато моряците се приближили, от водата изскочил мъж в стар скафандър от двадесетте години на миналия век, който твърдял, че е спасител от британския флот и че датата е 5 септември 1929 година, и когато проверили думите му, се оказало, че корабът Финдхорн наистина е потънал там през 1929 година, а един от спасителите – човек със същото име – е изчезнал безследно, което означава, че този мъж е бил изхвърлен от времето и върнат десетилетия по-късно, без да знае, че е преминал през времеви_тунел. През 2001 година английската преса описала странните пътувания на Джон Салимън, който твърдял, че е посещавал дворовете на Луи XIV и Мария Стюарт, и представял предмети – носна кърпичка, медни ръкавели, ключ, пергамент – които експертите датирали на повече от пет века, а самият Салимън изчезнал внезапно, оставяйки след себе си само тези вещи, сякаш бил погълнат от същата сила, която го е прехвърляла между вековете. През 1999 година съпрузите Том и Джулия Бостърли се озовали в свят, който не би трябвало да съществува, когато сбъркали завой и пейзажът около тях започнал да се променя, сградите станали по-стари, пътят по-тесен, а хората облечени в дрехи от тридесетте години на миналия век, и когато Том напълнил резервоара на бензиностанция, която според служителя се намирала в 1934 година, бензинът по-късно бил анализиран и се оказал с примеси, използвани само преди Втората световна война, а когато се върнали, нито пощата, нито бензиностанцията съществували, защото били разрушени през 1940 година, което означава, че съпрузите са преминали през времеви_прозорец, който се е отворил за миг и ги е прехвърлил в миналото. През 1973 година Лаура Даниелс от Мичиган се прибирала по тиха улица, когато за миг вдигнала поглед към Луната, а когато го свела обратно, не познала града си, защото къщите били със сламени покриви, прозорците кръгли, а хората облечени в дрехи от векове, които не съществуват, и когато светът се разтворил като мъгла, тя отново се озовала в настоящето, сякаш била надникнала в паралелна_епоха. През 1988 година жена в Австралия видяла собствената си вила, но вътре имало други мебели, други хора, друга подредба, а когато влязла, всичко било нормално, сякаш била видяла друг момент от времето, който се е приплъзнал върху настоящето. През 1995 година Луиза Дюпен изчезнала за година, но за нея били минали само часове, защото тя описала мъгла, вятър и загуба на ориентация, а когато се върнала, хората я гледали като призрак, защото за тях тя била липсвала дванадесет месеца, което означава, че е попаднала в времева_джоба, където времето тече различно.През 1928 година Каспар Хаузер се появил в Нюрнберг, без да знае какво е огън, какво е мляко, какво е стол, сякаш идвал от епоха, в която тези неща не съществуват, и слуховете твърдели, че той е попаднал в нашето време от далечното минало, а смъртта му оставила тайната неразгадана. През 1954 година мъж от държавата Туаред бил задържан в Япония, носел документи от страна, която не съществува, настоявал, че тя е реална, бил настанен в хотел и изчезнал от заключена стая, сякаш се е върнал в света, от който е дошъл. През 1998 година Питър Уилямс бил ударен от мълния и се озовал в болница, която после не съществувала, персоналът не го познавал, регистърът не го съдържал, сякаш бил преминал през времеви_срив, който го е прехвърлил в друга версия на реалността.

Тези случаи, събрани през различни епохи и места, очертават картина, която не може да бъде обяснена с логика, защото хора изчезват, появяват се, пресичат времето, попадат в други епохи, връщат се или никога не се връщат, и светът, който познаваме, понякога се разтваря като тънка завеса, зад която се открива нещо друго, нещо, което не разбираме, нещо, което не можем да обясним, и може би никога не е било предназначено да бъде обяснено.През 1988 година се случил един от най-фантастичните и смущаващи случаи, свързани с времеви аномалии, защото английски самолет-бомбардировач от Втората световна война, превърнат в музеен експонат и стоящ неподвижно десетилетия в хангара на базата Кросфорд, внезапно започнал да проявява признаци на живот, сякаш времето около него се разкъсало и екипажът му от 1945 година се опитвал да пробие през тъканта на настоящето, защото работниците чули шум на двигатели, морзови сигнали, гласове, светлини, а изследователят Спенсъл предположил, че това е времево ехо, отпечатано от силни емоции и прехвърлено през десетилетията, като че ли самият самолет е станал проводник между два времеви пласта, и когато поставили записващи уреди в кабината, те уловили седем часа звуци от битка, мотор, изстрели, команди, а после всичко внезапно замлъкнало, сякаш машината била преместила своята памет в друг времеви отрязък, оставяйки след себе си само тишина, която тежала като камък. В началото на деветдесетте години хонконгски вестник разказал за загадъчното момче Юн Ли Чен, което твърдяло, че идва от миналото, говорело на древен китайски диалект, познавало биографии на хора, живели преди векове, носело дрехи, които не би трябвало да съществуват, и историкът Ин Шао открил в архивите имена и места, които момчето описвало, а когато се опитал да го намери отново, Юн Ли Чен бил изчезнал, сякаш бил върнат обратно в своята епоха, и в хрониките открил, че преди векове е живял човек със същото име, който изчезнал за десет години и когато се върнал, разказвал за железни птици и кутии, които докосват облаците, и бил обявен за луд, защото хората не могли да приемат, че той е преминал през времеви_разлом. Съществува хипотеза, че всички времена съществуват паралелно и едновременно, населени с наши двойници, които живеят в други версии на реалността, и ако това е вярно, тогава всяка мисъл, всяко събитие, всяка възможност се случва някъде, в някоя друга времева линия, и нищо не възниква от нищото и нищо не изчезва в нищото, а само преминава от един пласт в друг, като светлина, която се пречупва през невидима призма. През 1995 година по време на изследвания в Антарктида метеоролози наблюдавали над полюса да кръжи сива мъгла, която не се държала като облак, не се движела като буря, а стояла неподвижно, сякаш пазела нещо, и когато пуснали апарат за измерване на вятъра, той се върнал с дата отпреди тридесет години, което било определено като врата във времето, защото апаратът бил преминал през времеви_портал и се върнал с отпечатък от друга епоха. През трийсетте години на ХХ век Една Хъджис от Суиндън попаднала в къща, която не би трябвало да съществува, защото бурята я принудила да потърси подслон, видяла сламена къща до стар римски път, влязла вътре и срещнала старец с неподвижна усмивка, огън, който не издавал звук, тишина, която била толкова плътна, че сякаш времето било спряло, и когато се върнала по-късно, намерила само развалини, обрасли с бурени, сякаш къщата била съществувала само в друг времеви пласт и се била приплъзнала върху настоящето за миг. В графство Девоншир три сестри видели през прозорец хора около огън, а миг по-късно къщата била тъмна и празна, сякаш са надникнали в паралелна_епоха, която се е припокрила с тяхната. В гората на абатство Бюли две деца видели огромен камък с меч, забит в него, като легенда, оживяла пред очите им, а когато се върнали, камъкът липсвал, сякаш бил част от друго време, което се е приплъзнало върху тяхното. Хората, които твърдят, че са попаднали в точка на пресичане на различни времеви измерения, описват усещания като изгаряне, гореща светлина, ярък облак, световъртеж, треперене, слабост, загуба на съзнание, а един мотоциклетист разказал, че якето му било обгоряло, сякаш било изложено на огън, но кожата му останала непокътната, което подсказва, че е преминал през аномално_пресичане, където физическите закони се разпадат и времето се държи като жива субстанция, която може да погълне, да върне, да прехвърли или да изтрие човек, без да остави следа.

През 1976 година руският пилот Виктор Орлов съобщил, че по време на полет с МИГ‑25 наблюдавал военни действия на земята, които не би трябвало да съществуват, защото когато специалистите анализирали описанието му, стигнали до извода, че Орлов е станал свидетел на битката при Гетисбърг от 1863 година, видял войници в униформи от XIX век, пушечен дим, артилерийски огън, редици, които се движели като живи сенки от миналото, и всичко било толкова ясно, сякаш гледал сцена от филм, но това било реално, под него, на земята, и когато самолетът се върнал в базата, нито един радар не отчел отклонение, сякаш пилотът бил преминал през времево_ехо, което се е отворило за миг и му е позволило да види миналото, без самият той да напусне настоящето. През 1985 година пилот от ВВС на САЩ излетял от база в Северна Европа и внезапно се озовал над доисторическа Африка, видял равнини, по които се движели стада динозаври, огромни тела, които хвърляли сенки върху земята, движения, които не могат да бъдат сбъркани, и бил толкова шокиран, че едва успял да докладва, а когато се върнал, радарите показвали, че самолетът му никога не е напускал въздушното пространство на базата, сякаш той самият е бил изтеглен в паралелна_епоха, която се е приплъзнала върху нашата за секунди. През 1986 година руският летец Александър Устимов изпълнявал задача, когато внезапно открил, че се намира над Древен Египет, видял една завършена пирамида и основите на други, около които се трупали човешки тълпи, хора в ленени дрехи, носещи камъни, строеж, който кипял, и след секунди всичко изчезнало, сякаш е било отражение от друг времеви пласт, който се е разтворил пред очите му. През 1994 година пилотът Уитмън от ВВС на САЩ се озовал над територия, напомняща средновековна Европа, видял огромна клада, части от човешки тела, усещане за чума, за смърт, за време, което не би трябвало да съществува, а друг пилот от НАТО описал кратък полет над Древен Рим, видял колесници, които се движели по улиците, Колизея, който изглеждал нов, сякаш току‑що бил построен, а трети пилот разказал как попаднал в центъра на въздушна битка от Втората световна война, съюзници и германци се изплашили от вида на съвременния самолет и се разлетели в различни посоки, сякаш той бил призрак от бъдещето, попаднал в тяхната епоха. Сред най‑удивителните тайни е случаят с пътнически самолет, изчезнал през 1939 година по време на полет от Рио де Жанейро към Богота, който бил открит години по‑късно с 36 скелета на борда, но чашите с кафе били топли, цигарите запалени, вестниците свежи, с дата 16 април 1939 година, и експертът Херман Гевара признал, че нямат представа как самолетът се е приземил, след като е бил управляван от скелет, и предположението било, че машината е попаднала в времева_яма, която го е изхвърлила десетилетия по‑късно. През 1994 година чудесата с времето се случвали и в морето, когато вестниците съобщили, че 82 години след гибелта на Титаник десетмесечно бебе, смятано за загинало, било извадено от водите на Северния Атлантик, замръзнало, но живо, заедно с още двама оцелели, Уини Кътс и капитан Е. Дж. Смит, и учените били принудени да допуснат, че част от пътниците на Титаник са попаднали в времева_аномалия, защото бебето престанало да расте след спасяването си, сякаш времето около него било спряло. Изследователите предполагат, че хората изчезват внезапно, защото попадат във водовъртежи на времето, явления, съпроводени от светещи облаци, главозамайване, гадене, слабост, нарушена координация, понякога загуба на съзнание, аномалии, които оставят следи – загаснали двигатели, спрели часовници, изгаснали лампи, и най‑правдоподобна изглежда хипотезата за дематериализация, при която хората се разпадат на молекули и атоми, които след това претърпяват структурни изменения, сякаш преминават през квантов_праг, който разделя световете.

В различни части на света хора разказват за гъсти мъгли, които се появяват внезапно, без предупреждение, плътни, тежки, неподвижни, сякаш имат собствено съзнание, и хора, попаднали в тях, споделят, че времето се забавя, часовниците изостават или се ускоряват, хронометрите се държат така, сякаш са попаднали в друга физическа среда, и някои твърдят, че са вървели минута, а навън са минали часове, други – че са били вътре дълго, а навън са минали секунди, сякаш мъглата изкривява самото време. В тези мъгли понякога се появяват хора от други епохи, рицари, жени с рокли, войници от отдавна приключили войни, фигури, които изглеждат полупрозрачни или напълно плътни, и когато човек реши, че са реални, те се разтварят във въздуха, сякаш никога не са били там. В езера, океани и реки се появяват странни създания, които напомнят на легендарния Лох Нес, силуети, които изплуват, оплътняват се, хвърлят сянка, а после се разтварят като дим, а в планините хора виждат йети, които се появяват и изчезват, сякаш преминават през междупространствен_портал. В гори и долини се появяват елфи, феи, еднорози, дракони, същества, които според легендите принадлежат на митологията, но според очевидците изглеждат напълно реални, появяват се в светлинни вихри, в сияния, в мъгли, които не принадлежат на нашия свят, и се разтварят така внезапно, както са се появили. Понякога се появяват същества, които не приличат на нищо познато, крилати фигури, тъмни силуети, същества с червени очи, които наблюдават хората отдалеч, и когато някой се опита да се приближи, те изчезват мигновено, сякаш преминават през невидима врата. Всички тези явления подсказват, че нашият свят не е единствен, че има пластове, които се приплъзват един върху друг, че има моменти, в които времето се разкъсва, и тогава се появяват портали, през които преминават хора, животни, същества, които не принадлежат на нашата реалност, и когато това се случи, светът ни показва, че не сме сами, че не сме единственото време, че не сме единствената версия на съществуването.