„Силуетът водеше някъде.“ Трима млади хора посетиха изоставен манастир и намериха амулет.

„Силуетът водеше някъде.“ Трима млади хора посетиха изоставен манастир и намериха амулет. Тази история се развива в началото на 2000-те години в селска Италия. Двама сина на винопроизводител срещат момиче от съседство. Тя планира да стане журналистка и е очарована от местните истории. Докато проучва материали, Глория попада на много стар вестник в библиотеката, в който се споменават руините на манастир, разположен наблизо. Едно от момичетата не искало да ходи, просто се страхувало, затова предложило на новооткритите си приятелки да се разходят до това необичайно място. Когато стигнали до него, тримата млади мъже видели стара сграда. Фасадата ѝ ясно показвала, че е била пуста от дълго време, но въпреки това изглеждала величествено. Самата украса, колоните, фрагментите от стенописи и витражи, както и картините по стените, загатвали за предишното величие на манастира. Трудно било дори да се нарече сградата руина. Разбира се, прозорците били счупени, витражи почти унищожени, вратата изгнила, а в пода имало дупки, но като цяло стените били здрави, покривът солиден, а каменните стъпала също били сравнително добре запазени. Глория, Матиас и Фабио се качиха вътре. Вътре сградата изглеждаше дори по-красива отвън. Стените бяха украсени със стенописи. Изображенията и сцените, изобразени по стените, бяха олющени и само частично запазени, но това беше достатъчно, за да предаде специалната атмосфера. Глория не разкри всички подробности за това, което беше прочела в старата вестникарска статия, но знаеше точно за какво е дошла. Трите се разходиха из първия етаж, след което се изкачиха на втория. Оттам се откри великолепна гледка към полета, простиращи се почти до хоризонта. Докато слизаха, младите изследователи чуха шумолене. Матиас си помисли, че може да са мишки или плъхове, и Фабио се съгласи. Глория обаче се надяваше на нещо съвсем различно. Помоли ги да я последват и тръгна напред към коридор, от който водеше стълбище надолу, вероятно към килии или някакви други подземни помещения. В светлината на фенера не видяха нищо необичайно освен голямо количество прах. Матиас попита Глория, която водеше пътя, дали се страхува от мишки и предложи да го поведе. Момичето се усмихна и, поглеждайки към края на коридора, замръзна. Сякаш някой беше минал там само преди миг. Тъмен силует се обърна някъде и изчезна. Тя ускори крачка и се престори, че не се страхува. Въпреки че всъщност беше малко уплашена. Кой знае какво може да я очаква зад ъгъла. А отвъд него се отвори нов коридор. Пред нас се извисяваше тъмен, безформен силует. Сега и Фабио, и Матиас го видяха. Момчетата го погледнаха замислено, а Глория направи малка крачка напред. Фантомът се раздвижи и изчезна в отвора, водещ към подземната камера. Матиас се опита да ги разубеди да отидат там, но Глория упорито продължи да се движи. Фабио го последва. Тримата слязоха в тъмна, прашна стая. В нея се помещаваха не само килии, но и тъмници. Решетките, покрити с ръжда, все още бяха достатъчно здрави, за да изпълняват предназначението си. Момичето тръгна първо, докато Матиас се премести на второ място; той не искаше да е отзад, затова отстъпи мястото си на Фабио. В най-отдалечената тъмница се чу шумолене. Видяха тъмен силует. Бъдещата журналистка вървеше натам, краката ѝ трепереха от страх. Атмосферата беше напрегната. Напрежението беше осезаемо. Всяка стъпка се правеше с изключителна тишина. Чуваше се звук от скъсване на вериги напред. Момчетата, стигайки до последната стая, я осветиха с фенерчета. Няколко кости лежаха на пода. Дали животински или човешки – беше невъзможно да се каже. Глория влезе в килията, а Фабио и Матиас задържаха вратата за всеки случай. Глория клекна и започна да оглежда пода. Сред костите и разложените парчета плат лежеше необичаен предмет. Амулет или нещо подобно. Той се отвори и разкри надписа вътре: „Скъпи ми Бонифаций“. Глория взе предмета и заедно с останалите започна да се изкачва навън. След като излезе, тя показа находката си на приятелите си. Те се съмняваха, че вземането на предмета е добра идея. Но тя знаеше какво прави. На следващата сутрин отишла в полицията и съобщила за откритието си. Три седмици по-късно разследването установило, че костите в манастира принадлежат на Бонифаций Делграно, един от последните му абати. Стар вестник съобщил за ужасяващ тъмен дух, обитаващ стените на изоставената сграда. Местните жители дори нарекли манастира прокълнат заради това. Но, както се оказало, Бонифаций просто искал да бъде препогребан с християнски почести. Той не бил зъл дух. Глория написа публикация за необичайния си случай. Тя мина за практическо произведение. От журналистическа гледна точка материалът беше представен професионално и увлекателно. Единственото нещо беше, че експертната комисия се усъмни в достоверността на историята, макар че това не повлия на присъдата. Работата беше оценена като отлична. И само Глория знаеше, че не само е изпълнила задачата, но и е помогнала на абат Бонифаций да намери мир.