ГЛАСЪТ, КОЙТО НЕ Е ТВОЙ – СКРИТАТА СЪЩНОСТ, КОЯТО СЕ ПРЕДСТАВЯ ЗА ТЕБ И ТЕ ОТДАЛЕЧАВА ОТ ПЪРВИЧНИЯ СВЕТЛИНЕН ЧОВЕК

Гласът, който се появява вътре в човека, който нашепва, подтиква, убеждава, саботира, обвинява и се представя за собствено вътрешно мислене, е явление, което човечеството дълго време не е разбирало. Този глас не е продукт на истинското „Аз“, не е част от светлинния ген, не е израз на вътрешната мъдрост, а е отделна същност, която се е внедрила в човешкото поле и използва мисълта като инструмент за контрол, емоцията като храна и вниманието като врата към енергията на човека. Тази същност не идва отвън, тя се движи вътре в човека, маскирана като неговата логика, неговата воля, неговата слабост, неговата вина, неговото колебание. Тя е най-опасното оръжие, защото човекът вярва, че това е неговият собствен глас, а когато човек повярва, че врагът е част от него, той спира да се защитава и започва да се саморазрушава, без да осъзнава, че изпълнява чужда програма. Тези същности се хранят с плътната енергия на човека – енергията, която се образува от страх, вина, колебание, импулсивност, зависимост, вътрешен хаос, самосаботаж и непрестанно мислене. Те не могат да живеят в светлина, не могат да живеят в спокойствие, не могат да живеят в осъзнатост, защото светлината ги разтваря, а осъзнатостта ги лишава от храна. Затова те създават вътрешни картини, вътрешни желания, вътрешни импулси, които отклоняват човека от неговата истинска посока. Представи си, че решаваш да промениш навиците си – да се храниш осъзнато, да изключиш определени храни, да започнеш нов режим. В този момент се появява образ – шоколад, напитка, нещо сладко или мазно – и заедно с образа идва гласът: „Само малко, от утре започваме, днес не е проблем, няма да навреди“. Човекът вярва, че това е неговата мисъл, но това е същността, която се представя за него. Докато държиш образа в ума си, тялото реагира – слюнка, импулс, желание – и човекът се поддава. След това същият глас, който го изкуши, го наказва: „Защо го направих, провалих се, няма да успея, не съм достатъчно силен“. И човекът изпитва вина. Вината не е човешка. Тя е храна за същността. Човекът не е създаден да живее в вина. Вината е програма, внедрена в човешкия ум, за да го държи в ниска честота, далеч от светлинния ген, далеч от първичния светлинен човек. Същността не иска човекът да се развива, не иска да се променя, не иска да се издига. Тя иска да остане в плътност, защото плътността е нейната храна. Тя иска да остане в цикъл от импулс, действие, вина, самонаказание, нов импулс. Този цикъл е нейната екосистема. Човекът трябва да разпознае онова, което съществува вътре в него, но не му принадлежи. Трябва да различи гласа на същността от гласа на истинското „Аз“. Истинското „Аз“ е тихо, спокойно, стабилно, светлинно. То не крещи, не настоява, не изисква, не обвинява. То води чрез усещане, а не чрез мисъл. То е твоят светлинен ген – онези два процента първична светлина, които са достатъчни да те изведат към най-висшата версия на самия теб. Светлинният ген е искрата, която не може да бъде унищожена, но може да бъде покрита, заглушена, притъпена от непрестанното мислене, от вътрешния шум, от гласовете, които се представят за твои. Човекът не трябва да се изправя срещу същността с гняв, защото гневът го поставя на същата честота като нея.Гневът е плътна енергия, която същността използва, за да се закачи още по-дълбоко. Вместо това човекът трябва да наблюдава същността от неутрална позиция – без да я възприема като враг, без да я възприема като приятел, без да се идентифицира с нея. Наблюдението е ключът. Когато наблюдаваш същността, тя губи силата си, защото не може да се храни от теб. Тя не може да те манипулира, когато я виждаш. Тя не може да те контролира, когато я разпознаваш. Всичко, което възприемаш като проблеми – колебания, страхове, импулси, самосаботаж – всъщност са възможности за учене. Те са тестове, чрез които светлинният ген се активира. Когато човекът възприеме нагласа за учене, той започва процес на депрограмиране. Той започва да освобождава светлинното начало, което е било скрито под слоеве от мисли, страхове, вина и вътрешни гласове. Светлинният човек не може да съществува в ум, доминиран от непрестанно мислене. Мисленето е шумът, който заглушава светлинния ген. Затова е важно човекът да успокои ума, да намали вътрешния диалог, да се води от усещането, а не от мисълта. Усещането е езикът на светлинния ген. Мисълта е езикът на същността. Съдбата на човечеството се определя точно в този момент, защото човешкият вид е достигнал точка, в която вътрешните същности са се вплели толкова дълбоко в ума, че човекът започва да вярва, че те са самият той. Ако човекът не разпознае това, той ще бъде напълно подчинен от тези вътрешни зверове, които се представят за негови мисли, желания и решения. Ако човекът разпознае това, той ще започне да подчинява зверовете, като се свърже с първичния светлинен човек вътре в себе си, който е неговата истинска природа, неговата истинска сила, неговата истинска същност.

Гласът, който се появява вътре в човека и започва да го обижда, да го унижава, да го нарича слаб, провален, безполезен, да му внушава, че животът му е разрушен, че няма смисъл, че няма надежда, че няма изход, не е гласът на истинското „Аз“, не е гласът на светлинния ген, не е гласът на първичния светлинен човек, а е вътрешна плътна структура, която се представя за човешка мисъл и използва най-уязвимите моменти, за да се закачи за съзнанието и да го отклони от собствената му сила. Тази структура не идва отвън, тя се появява отвътре, маскирана като собствено мнение, собствена логика, собствено заключение, но всъщност е механизъм, който използва слабостите, умората, разочарованието, страха, объркването и емоционалното претоварване, за да се внедри в човешкия ум и да започне да диктува мисли, които човекът погрешно приема за свои. Когато човек чуе вътрешни обиди, когато чуе внушения, че е провалил живота си, че няма стойност, че няма бъдеще, че няма смисъл да продължава, това не е неговата същност, а е вътрешната структура, която се активира, за да го откъсне от светлинния ген. Когато човек чуе внушения за самонараняване, това не е неговото истинско желание, а е механизъм, който използва най-ниската честота на човешкото поле, за да го отклони от собствената му сила. Тази структура не е външен враг, а вътрешен паразит, който се храни с човешката енергия, когато човек е в страх, вина, гняв, отчаяние, безнадеждност. Тя използва тези състояния като храна, защото светлинният ген не произвежда плътност, а плътността е единственото, което поддържа тази структура жива. Когато човек започне да изпитва гняв без причина, нервност без обяснение, агресия към близки, раздразнение към жена, деца, родители, приятели, това не е истинската му природа, а е вътрешната структура, която използва емоционалната плътност, за да го откъсне от светлинния ген. Тя не може да съществува в спокойствие, затова създава вътрешни картини, вътрешни импулси, вътрешни внушения, които провокират реактивност. Когато човек се чувства изцеден, слаб, без енергия, без мотивация, без желание за живот, това е моментът, в който структурата се е закачила най-дълбоко. Тази структура използва изкушенията като инструмент. Когато човек чуе вътрешен подтик да пие алкохол, да вземе наркотик, да гледа порнография, да мастурбира, да разпилее сексуалната си енергия, да се отдаде на разврат, да яде нискочестотни храни, да се самонаказва, да се саморазрушава, това не е неговото истинско желание, а е вътрешната структура, която използва тези действия, за да го държи в ниска честота.Алкохолът намалява осъзнатостта, наркотиците разрушават връзката със светлинния ген, порнографията разпилява сексуалната енергия, мастурбацията източва жизнената сила, нискочестотната храна създава плътност в тялото, а плътността е храна за структурата. Когато човек започне да вярва, че няма късмет, че нищо не му върви, че няма работа, че няма финанси, че няма любов, че има спънки навсякъде, това е моментът, в който структурата е успяла да се представи за неговата логика. Тя внушава, че светът е срещу него, че всичко е безсмислено, че няма изход, че няма бъдеще, защото така човекът остава в ниска честота, а ниската честота е храна за структурата. Когато човек започне да има кошмари, да усеща присъствие нощем, да чува вътрешни гласове, да се буди с тежест, да усеща страх без причина, това е моментът, в който структурата използва съня като вход. Сънят е моментът, в който съзнанието е най-отворено, а структурата използва това, за да внушава картини, страхове, образи, които създават плътност. Но човекът не е безсилен. Светлинният ген е вътре в него. Той е първичната светлинна искра, която не може да бъде унищожена. Тя може да бъде покрита, заглушена, притъпена, но не може да бъде изтрита. Когато човек започне да наблюдава вътрешния глас, без да се идентифицира с него, структурата губи сила. Когато човек започне да различава мисълта от усещането, структурата губи достъп. Когато човек започне да успокоява ума, структурата губи храна. Когато човек започне да се свързва със светлинния ген, структурата започва да се разтваря. Човекът може да се придвижи към първичния светлинен човек, когато започне да разпознава вътрешния шум като нещо външно за неговата същност, когато започне да се води от усещането, а не от мисълта, когато започне да освобождава плътността от тялото си, когато започне да се връща към светлинния ген.