НАЦИСТКА ЛУННА БАЗА

Според някои източници немците се сдобиват с напреднали технологии още в началото на 40-те (най-вероятно от разбили се НЛО или чрез контакт с извънземна култура), тази статия на Владимир Терзийски, Президент на Американската Академия на Дисидентските Науки, ни разказва за немската намеса в изследванията на Луната и Марс.

Немците кацат на Луната през 1942 г., използвайки голяма екзоатмосферна ракетна чиния от типа на тези на Миите и Шривер. Чинията на Рихард Миите е в диаметър 15 и 50 метра, а тази на Шривер е проектирана като междупланетен изследователски космически кораб. Тя има диаметър 60 метра и е 45 метра висока. Имала е 10 палуби с каюти за екипажа. В обширните ми изследвания на дисидентските теории за условията на Луната, имам безспорно доказателство, че там има атмосфера, вода и растителност, и че не е нужен специален костюм, за да може човек свободно да се разхожда там. Джинси, пуловер и гуменки са достатъчни. Всичко, което NASA е казала за естествения ни спътник е лъжа, и това е направено с цел да държи настрана страните от Третия свят от космическите изследвания. Подходящите условия доста улесняват строежа на Лунна база.

От първия им ден на повърхността до края на войната немците са строили изследователската база. Антигравитационни двигатели на чиниите от типа Haunibu-1 и 2, захранвани с генератори за безплатна енергия, са транспортирали хора и материали от 1944 г. в крайните фази на строежа. Когато Руснаците и Американците тайно кацат там в началото на 50-те с техните собствени летящи чинии, те прекарали първите си нощи там като гости на .... Нацистката подземна база. През 60-те е построена огромна Съветско-Американска Лунна база, която сега има около 40 000 души персонал. След края на войната през Май 1945 г., немците нацистите продължили своите космически полети от полярната им база Neu Schwabenland в Антарктида. Имам снимки на тяхната подземна контролна зала.





Германo-японско военно сътрудничество

Според Ренато Веско, Германия е обменяла голямо количество технологии със своите съюзници - италианците - по време на войната. В базата за експерименти на Фиат до езерото Ла Гарда, носеща името на Херман Гьоринг, италианците са експериментирали с някои напреднали оръжия, ракети и самолети, създадени в Третия райх. По същият начин немците са поддържали тясна връзка с японското военно командване и го снабдявали с оръжия. Имам снимки на копие на ракетата Фау-1, направена в Япония от Мицубиши. Най-добрият изтребител по време на войната - Domier-335 - е копиран от Кавашима. Както и радарната техника на японският флот е от немците.

Един мой познат от Лос Анджелис ми разказа история за неговия баща, който е работел като авиотехник в Япония по време на войната. През Юли 1945 г., два месеца след приключвамето на войната в Европа, огромна немска транспортна подводница донася на Япония най-новите изобретения, сред които са два сферични безкрили летателни апарата. Японските екипи ги сглобили, следвайки немските инструкции, и... пред тях изниква нещо много странно на форма - летателен апарат под формата на голяма топка без крила и гориво. Никой не знаеше как лети. Добавили гориво, натиснали бутона за старт и устройството изведнъж политнало в небето. Те никога повече не го видяли. Инженерите били толкова изплашени от видяното, че взривили втория апарат и решили да забравят за инцидента.
Японското военно чудо, осъществено с германска помощ
Фу-файтъри (огнени кълба)

Това са дистанционно-управлявани сферични летателни апарати, които са изпращани срещу врага с електромагнитни оръжия или изпълняват просто ролята на плашила. Оръжие, идентифицирано като 'AFG Kugelwaffen' е изпратено до Японоя с подводница. Заблудените картечари на бомбардировачите гледали втренчено в тях, когато апаратите летели близо до самолетите. Никоя от двете страни не откривала огън. Намирани са във въздушните среди на Тихия океан след войната. Има над 300 наблюдения.

Дисковидни и цилиндрични летателни апарати

Такива на вид летателни апарати с неконвенционални двигатели са изпращани в Япония през последните дни от войната, отново с подводници. Става дума за известните 'WNF Feuerball type'. Никой Vril или Haunebu би се поместил в немските подводници, а и германците не искали да споделят най-новите си машини. Затова ги местели в Южна Америка и База 211 в Нов Швабенланд, Антарктида.

В Антарктическото крайбрежие са извършвани основните обмени на технологии между японци и нацисти - в случая става дума за японските бомбардировачи Sub Type I-400/M6A1, които е трябвало да бъдат дадени на своите съюзници за някоя друга тяхна технологична играчка.

База 211 е построена между 1941 и 1943 г. в планините Muhlig-Hoffman. Подземният комплекс "Нов-Швабенланд" и столицата "Нов Берлин" е ръководена от есесовеца генерал Ханс Камлер. Има елементарни доказателства за това колко много конвои от обикновени кораби и подводници са се отправяли към Южния Атлантик, островът Тиера дел Фуего на Аржентина (Огнения остров) и Антарктическите води. Немците поставили много шамандури от Антарктическия регион до Патагония, Аржентина.

Гросадмирал Карл Дьониц е държал огромен брой подводници в Южния Атлантик, въпреки недостига на военна техника в северния. И в крайна сметка Дьониц става втория Фюрер на Европейска Германия. Нов Швабенланд никога не се предава. И САЩ и Обединеното кралство установяват присъствие на южния континент, даже някои немци са залавяни на Фолкландските острови. Аржентина е държавата, която подкрепя Нацистка Германия през 1943 г. срещу американското присъствие в Южна Америка - същата година, когато Нов Швабенланд влиза в експлоатация. През Март 1945 г., влиянието на САЩ над аржнтинското правителство е толкова силно, че ги принуждават да обявят война на Третия райх и Япония, но без ползва. Аржентинските НЛО свидетелства започват по време на войната и след нея, когато са наблюдавани дисковидни летателни апарати да оперират около брега на страната ПРЕДИ случая с Розуел през 1947 г. - годината, в която американците тестват секретните немски технологии в Ню Мексико.





Германo-Японски полет до Луната и Марс през 1945 и 1946 година


Според авторите на нелегалният немски документален филм от обществото Туле, кораба Haunibu-3 - 74 метровия в диаметър междупланетен дреднаут - е бил избран за най-храброто пътешествие на века - мисия до Марс. Корабът е бил дисковиден, и е имал антигравитационни двигатели от тип 'Андромеда тахион', и е бил въоръжен с няколко оръдия от голям калибър (използваните от военноморската флота) - три прикачени към долната част на кораба, и четири на върха.

Доброволци от самоубийци, немци и японци, са избрани, защото предварително се е знаело, че това ще е мисия с еднопосочен билет. Използването на електромагнитни полета с голям интензитет са довели до бързото износване на структурните елементи по време на няколко месечното пътешествие. Кораба полита от Германия през Април 1945 г. - 1 месец преди края на войната в Европа.

Екипажа най-вероятно е бил стотици души, заради ниското ниво на автоматизация в управлението на дреднаута. Повечето системи трябвало да бъдат ръчно задвижвани точно както при подводниците по това време. Заради структурно увредените двигатели и проблем в захранването по време на полета, пътешествието траело 8 месеца. Кратък тласък в Земната орбита е бил извършен, след което кораба отпътувал към Червената планета, а двигателите след това изключили. По-късно са организирани съвместни Съветско-Американски полети до там през 1952 г. и от кораба на Ватикана, строен по време на проекта Marconi в Аржентина, достигат Марс само за 2-3 дена, защото двигателите им са работели през цялото време - ускорявали през първата половина на полета и намаляли през втората. Нямам информация за изкуствено гравитационни полета на борда на кораба, за да се разхожда свободно екипажа, но това лесно е можело да се постигне с по-мощен антигравитационен двигател.

След тежко пътешествие, немската чиния почти се разбива, унищожавайки двигателите, но екипажа оцелява падането. Това се случва по средата на Януари 1946 г. Кораба се разбива не само заради повредените двигатели, но защото гравитационното поле на Марс е по-малко, давайки по-малко енергия; и заради по-рядката атмосфера на Червената планета, която е можела да се използва за маневрата air breaking.


[Първото лунно кацане, извършено от немци, е в областта "Mare Imbrium" или "Море на дъждовете" на 23 Август 1942 г. в 11:26 Централно Европейско Време. Използвана е хибридната чиния на Миите. Първият човек на Луната е бил Капитан-лейтенант Вернер Тайсенберг (Werner Theisenberg) от военноморския флот. Всъщност работата по лунната програма е дело на военноморския флот на Нацистка Германия, а не на Луфтвафе.

След приземяването не е имало радио контакт между космонавтите и контролния център във Вилхелмсхафен или този близо до Анцио, Италия. Веднага след успешното приземяване на Луната, немците са започнали да пробиват и да правят тунели под повърхността, и в края на войната са имали вече малка изследователска база.]

Един въпрос, който още не мога да отговоря е как са успели немците да създадат въздух в дреднаута с такъв голям екипаж за месеци. Най-вероятно са използвали напреднали животоподдържащи системи, разработени за техните подводници, задвижвани с Валтер турбина и захранвани със свободна енергия, които са били са кръстосвали моретата месеци без да излизат на повърхността.

Радио съобщението със смесените новини е получено от Контролната зала в Ной Швабенланд, Антарктида и от изследователската база на Луната.
=============================================================
През 1991 г. Владимир Терзийски, български имигрант, показа германски документален филм, описващ специалната нацистка военна програма V-7. Секретните проекти в нея включват дисковидни летателни апарати с неконвенционално въоръжение и начин на задвижване, способни да излитат и кацат вертикално, и да летят с много високи скорости на голяма височина, използвайки нов "имплозивен" моторен дизайн и електрогравитационни високоволтови полета, което позволява на летящата платформа да създава свое собствено гравитационно поле, което да неутрализира земната гравитация. Такива двигатели са създадени от AEC (Allgemeine Elektrizitäts Gesellschaft) - големият енергиен гигант на Германия по онова време. Друг нов двигател е използвал хелий за гориво.

Имало е поне 3 големи разработки от V-7 програмата. Това са Ханебу моделите 1 до 3, Врил моделите от 1 до 7 и някои друга серия над тях. Освен това са се разработвали и цилиндричният кораб-майка носител, предназначен да пренася Хаунебу и Врил чиниите по въздух.

Моделите Ханебу са били по-големите летящи чинии - от 25 до 40 м. в диаметър, което е от 75 до 120 фута. Те са задвижвани с множество енергийни носители, работещи заедно. Нещо подобно на системата AEG. Също така тези генератори създават самостоятелно електрогравитационно поле, което неутрализира гравитацията около тях. Някои експериментални версии са носели от едно до три антитанкови оръдия от по 75 мм. Снимките са събирани през годините от г-н Терзийски, някои даже са показани във филма.

Една от снимките показва 2,5 тонни военни камиони, паркирани вътре в Ханебу 2, кран от другата страна, и двама инженери, които работят по нещо под диска. Други снимки показват Ханебу в режим на полет.

Врил моделите са били по-малки по размери и са с формата на камбана. Тествани са през 1943 и 1944 г. в Нацистка Германия. Врил 3 и по-късните версии са по-сплескани и приличат повече на съвременните летящи дискове, с които сме запознати. Тези малки чинии са от 10,5 до 15 метра в диаметър (30 до 45 фута) и са превозвали екипаж от 1 до 5 души.

Цилиндричните кораби са над 100 м в диаметър и са можели да пренасят един или повече Ханебу модели и 3 или повече Врил-ове, като всички могат да излетят и кацнат от кораба-майка по време на полет.

Когато Главното военно командване на Германия решава, че войната е загубена, някои ключови фигури напуснали, за да се подготвят за Четвъртия райх, а тези важни програми са изместени в новите им бази в Антарктида и до далечни места в Бразилия, Аржентина, и др. Повечето от учените тръгнали с тях, поради което сме чули толкова малко за проектите до днес. Тези, които останали, попаднали в ръцете на американците и руснаците, след което са установени нови програми в двете нови суперсили, където те работели. Но при тях е липсвала тази идейна основа, върху която е залегнал целият научен фундамент в тази сфера.