Виждам, стоя в средата на стаята, а в дясно от мене, целият медицински персонал се струпал в полукръг, около нещо. Тази група малко ме учуди, защото се бяха насъбрали там, където беше моето легло. Какво ли им е привлякло вниманието на тези хора, и какво гледат, когато аз не съм там, а съм зад тях, насред стаята?
Приближих се и аз, да видя какво гледат. А там, на койката лежех аз! Не помня, да ме е дострашало, при вида на моя дяойник, а само се зачудих: как ли става това? Аз уж съм тук, но и там, пак съм аз...
Реших да проверя осезанията си и да си стисна левата ръка, но ръката ми мина като през празно пространство. Опитах да се хвана за кръста, но ръката ми пак мина през тялото... Повиках доктора, но атмосферата, в която бях, не възприемаше и не предаваше звуците на гласа ми, и аз разбрах пълната си изолираност от всичко наоколо, и странната си самотност, и ме обзе панически страх, защото наистина имаше нещо ужасно в тази неизразима самотност.
Погледнах пак мъртвеца в леглото ми, и чак тогава за първ път ми мина през ума, да не би да се е случило с мен това, което на езика на живите хора, се нарича "смърт"? Това помислих, понеже лежащото на койката тяло имаши вид на истински мъртвец.
Ако вярвах в съществуването на душата, ако бях религиозен, след това пълно отделяне от всичко окържаващо ме, както и раздвоението на личността ми, скоро щяха да разбера, какво се е случило, но не беше така, и аз се ръководех само от това, което чувствах, а усещането на живота беше толкова ясно, че аз изобщо не се замислях, дали съм жив, а недоумявах само от странното явление, понеже съвсем не можех да го свържа с моите усещания и с традиционните ми понятия за смъртта...
Като си спомнях и премислях впоследствие своето тогавашно състояние, забелязах само, че моите умствени способности действаха и тогава с удивителна енергия и бързина...
Видях как старата сестра се прекръсти и каза: "Царство му Небесно", и веднага видях два Ангела, и в единия, незнам защо, познах своя Ангела-хранител, а другия не познавах. И като ме взеха под ръка, Ангелите ме изнесоха от стаята, направо през стената, към улицата. Вече се мръкваше и валеше силен тих сняг. Аз го виждах, но изобщо не чувствах студ, нито промянаната между стайната и външната температура. Очевидно, подобни неща бяха изгубили значение за моето изменено "тяло". Ние започнахме бързо да се издигаме нагоре. И колкото повече се издигахме, толкова по-голямо пространство се откриваше пред моя взор, и накрая то прие такива ужасяващи размери, че мен ме обзе страх от съзнаването на моето нищожество, пред тази безкрайна пустиня... Идеята за време угасна в ума ми, и аз не зная, колко още се издигахме ние нагоре, когато изведнъж се чу, отначало, някакъв неясен шум, а после от някъде изплува пред нас, с викове и хохот, и започна да се приближава тълпа, някакви безобразни същества.
- Бесове! - с необичайна бързина съобразих аз, и се вцепених от някакъв особен, непознат ми до тогава ужас. Бесове! О, колко ирония и какъв най-искрен смях би предизвикало в мене, само преди неколко дни, нечие споменаване, не само че е видял с очите си бесове, но и само да допуска съществуването на такъв род твари! Както и подобаваше на образован човек, от края на XIX век, аз при споменаването на тази дума, разбирах само – лоши склонности и страсти в човека, а самите думи “бесове“, за мене нямаха определено значение, а бяха само "известно понятие". И изведнъж това "известно понятие" се изправи пред мене, като живо олицетворение!
Като ни обкържиха от всички страни, бесовете с викове и надвиквания, искаха да ме дадат на тях, и се стараеха да ме хванат някак и да ме изтръгнат от ръцете на Ангелите, но очевидно, не смееха да го направят. Сред невъобразимия и още по-отвратителен за слуха /както и за зрението/ вой и гълчава аз улавях по някоя дума и цели фрази.
- Той е наш, той се отрече от Бога, - като в един глас завикаха те и при това, с такава наглост се хвърлиха срещу нас, че от страх, за миг в мен застина всяка мисъл.
- Това е лъжа, Не е истина, - като се поопомних, исках да извикам аз, но услужливата памет ми върза езика. По някакъв невероятен начин изведнъж си спомних една дребна, нищожна случка, и то, от отдавна отминалата епоха на младостта ми, за която аз не бих си спомнил никога. (Тук разказвачът си спомня случката, когато по време на разговори на отвлеченни теми, един от студентите-приятели казал: "А защо трябва да вярвам в Бога, когато същевременно мога и да вярвам, че няма Бог? И, може би няма?". На което /разказвачът на този случай/ отговорил: "Може би наистина няма").
И това обвинение, за бесовете, явно е било най-силният им аргумент за моята гибел, и те сякаш придобиха нова сила и смелост от него, за нападение срещу мене, и вече с неистов рев се завъртяха около нас, преграждайки ни пътя нататък.
Аз си спомних молитва и започнах да се моля, призовавайки на помощ всичките светци, които знаех и чиито имена ми дойдоха в ума. Но това не уплаши моите врагове. Жалък невежа, християнин само по име, аз едва ли не, за първ път си спомних за Тази, Която се нарича Застъпница за рода християнски.
И, вероятно, много горещ е бил моя порив към Нея, вероятно, толкова преизпълнена с ужас е била душата ми, че едва спомнил си и произнесъл името Й, изведнъж върху нас се появи някакъв бял облак, който започна бързо да увлича безобразното сборище бесове. Той ги скри от очите ми, още преди облакът да се беше вдигнал от нас. Ревът и воят им се чуваше още дълго време, но по това, че постепенно отслабваше и ставаше все по-глух, аз разбрах, че страшната напаст ни е оставила...
После ние влязохме в област на светлина. Тя изхождаше от всякъде и беше по-ярка от слънчевата. Навсякъде светлина, и сенки няма. Светлината беше толкова ярка, че аз нищо не можех да видя. Опитвах да сакрия очите си с ръка, но светлината свободно преминаваше през ръката. И изведнъж от горе, властно, но без гняв, се раздадоха думите: "Не е готов!", и започна моето стремително движение надолу. Аз отново бях върнат при тялото си. И накрая Ангела-хранител каза: "Ти чу Божието решение. Влизай и се готви".
Двата Ангела станаха невидими. Появи се чувство на теснота и студенина, и дълбока тъга за изгубеното. Аз изгубих съзнание и се опомних в стаята на койката.
...Лекарите, наблюдавали К. Икскуле, казали, че всичките клинични признаци на смъртта били на лице, и смъртното състояние продължило 36 часа.
Икскуль К. "Невероятное для многих, но истинное происшествие".
Троицкий листок № 58. Сергиев Посад, 1910 г
източник -http://grigorsimov.blog.bg/politika/2017/12/08/neveroiaten-za-mnozina-no-istinski-sluchai-kato-hiliadi-i-hi.1581775
Няма коментари:
Публикуване на коментар