Първите крачки в отвъдното

 Пратеници на невидимото

Ние започнахме с относително неоспорими послания: преките записи на гласове от Отвъдното. Това бяха сигурни, но не и продължителни общувания. Цялостна революция за онези, които имаха нужда от доказателства. Продължихме с разказите на онези, които са били там и са се върнали. Разбира се, те не са имали време да се настанят в страната на отвъдното и следователно няма как да ни я опишат. Ала те все пак са извършили основната част от пътуването и приликите в техните свидетелства бяха напълно убедителни.

След това, като се опитахме да навлезем още по-навътре в непознатото, вече не откривахме само свидетелства на напълно мъртви хора, както в началото на нашите търсения, а свидетелства, предавани този път чрез „посредници”, и следователно до известна степен непреки. Същевременно дори и тук приликите придаваха на всички тези разкази значителна достоверност, твърде висока степен на вероятност.

Нека сега се опитаме да отидем още по-далеч. За материали ще продължат да ни служат твърдения на починали, наистина починали хора, предадени почти винаги по непряк начин – от медиуми, чрез автоматично писанеили чрез дъсчица. Но в тези случаи ще се изправим за първи път пред една допълнителна трудност, добре позната на всички, които са се занимавали с тази обширна литература: пълното единодушие, което ни поддържаше досега, вече липсва изцяло.

Впрочем, самите пратеници добре знаят това. Те всеки път първи ни предупреждават и ни призовават да бъдем нащрек. Трябва дори да признаем, че поне по този въпрос съществува известно единомислие: наистина те знаят, че разказите на други пратеници преди тях, а може би и на някои получени по-късно, са били твърде различни от техните. Но ние в никакъв случай не бива да им вярваме. Другите пратеници са били начинаещи, неспособни да направят цялостна преценка на положението. Те са били отделни случаи на забавено донякъде развитие. Докато посланието, което ние най-накрая имаме щастието да притежаваме, е напълно сигурно по простата причина, че неговият автор е в много по-добро положение от останалите. Съдете сами! И всеки път авторът на посланието ни представя своите акредитивни писма, които ние за съжаление не можем да проверим. Така че сме принудени или да им повярваме, или да ги отхвърлим, а с това и самото съдържание на посланието.

Такъв е случаят с Жорж Морание (да не се бърка с Пиер Моние, младия френски офицер, убит през Първата световна война).На 13 септември 1973 г., когато е почти двадесет и девет годишен, Жорж Морание се самоубил с куршум от сигналенпистолет. Той се е занимавал с физика и е бил подготвил дисертация в тази област. Смятал е да защити докторска дисертация. Но в същото време се е отдал на философски и духовни проучвания. След едно пребиваване в Индия, откъдето се завърнал разочарован, той непредпазливо се отдал на кралска йога, без никакъв контрол и без достатъчни познания. Изпаднал в депресия, той занемарил студентите си от научния факултет, изоставил проучванията си. Една тъжна утрин се затворил в стаята си, легнал на леглото и се застрелял. Г-жа Жана Морание разказва как посредством различни знаци и някои срещи постепенно е достигнала до възможността да общува със сина си посредством автоматично писане.

Отначало Жорж Морание ни обяснява, че понастоящем се намира в петата сфера. За да разберем по-добре къде е това, трябва обаче да знаем, че за него съществуват общо седем сфери – без да се брои Земята. Седмата сфера е за хора, посветили себе си на Бога, и следователно (това не е мое твърдение) приели безбрачието. Жорж знае, че ще може да достигне само до шестата сфера. Очевидно той се намира в предпоследната! Ако се има предвид това, че в петата сфера той се ползува пряко от откровенията на наставниците, дошли (по негови думи) от шестата, то това не е чак толкова зле!

Разбира се, Жорж не е сам в своята сфера. Той си е намерил семейство и нови приятели, които, естествено, споделят неговите убеждения. Впрочем те ни разказват за себе си, все така посредством г-жа Морание (том 2). Така се запознаваме с “откровенията”   на един бивш проповедник от Парижката епархия, на бивш протестантски пастор: на бивш монах, игумен в манастира си, без да се броят двама архитекти, една лекарка,- един бивш учител. . .

Всички тези хора ни говорят авторитетно:

„Трябва да ни вярвате, ние говорим това, което е. Вече няма никаква причина обясненията ни да бъдат изопачени от собствените ни тълкувания. . . Всички наши обяснения съвпадат по простата причина, че те са самата Истина.” Това го казва пасторът!

За Пиер Моние нещата са ясни. Той е напътствай направо от ангелите. Не може да има нищо по-хубаво от това.

„Скъпа мамо, та нали ти не би се вслушала така внимателно в моите слова, ако не бях пратеник на Бога, воин от небесното войнство, просветен от тези духове, „които служат на Бога и за благото на хората” (Послание към евреите, 1, 14) и които нарекох ангели.”

Диалозите с ангела

Впрочем не винаги е необходимо човек да е мъртъв, за да може да приема послания от ангелите. Библията ни разказва как те често се явяват в Нашия живот или поне в живота на светците. Неотдавна се е случила една подобна история, изключителна и необичайна. Днес разказът за нея е преведен на всички езици.Това се случва по време на Втората световна война, през 1943-1944 г., в Будапеща, Унгария. Три младижени, две еврейки и една католичка, привикват да се срещат в събота и неделя в една малка вила, и да разговарят за личните си проблеми. Убедена, че това тяхно общуване не е достатъчно задълбочено, Хана, една от еврейките, предлага всяка от тях да напише за следващата им среща нещо като обобщение на душевния си живот и на трудностите си. Всяка ще прочете текста си пред останалите и това би могло да стане отправна точка за по-сериозен разговор. Няколко дни по-късно Жита, католичката, прочита своя текст на другите две млади жени. Хана остава твърде разочарована от работата на приятелката си Жита, която й се вижда твърде повърхностна. Тя се готви да сподели това с Жита, когато внезапно пред широко отворените й очи се появява нещо като видение: незнайна сила изтръгва листовете от ръцете на Жита, накъсва ги на парчета и ги захвърля пред краката й в знак на неодобрение. Хана усеща как в нея се надига „напрежение, после нетърпение и гняв с незнаен произход”. Тя едва успява да предупреди приятелките си: „Внимание! Вече не говоря аз!”

Тогава някаква сила се обръща много сурово към Жита посредством нейния глас:

„Ще те отучим да задаваш ненужни въпроси! Внимавай! Скоро ще ти се поиска сметка!”

Това става на 25 юни 1943г. От този ден нататък тези беседи продължават всеки петък от три часа следобед, освен при изключителни обстоятелства. Отначало те са насочени само към Жита, после и към Лили, другата еврейка, накрая към Иозеф, съпруга на Хана, който се присъединява към групата, а после и към цялата група. Това продължава до петък, 24 ноември 1944 г. Общо осемдесет и седем разговора. Пратениците, които говорят чрез Хана, се представят като различните Ангели на всеки от членовете на групата. Te им внушават да се покръстят, като категорично утвърждават – божествеността на Христос и видението на неговото Възкресение, макар че техните неизменно прекрасни текстове не винаги съответстват на обичайните теологически формулировки; Все пак ми се струва , че въпреки всичко в тях се разкрива основата на християнската вяра.

Ангелите скоро подготвят цялата група за посрещане на нацистките преследвания. Тримата евреи Йозеф, Хана и Лили ще бъдат депортирани и ще загинат. Никой от тях няма да се опита да си послужи със своето покръстване, за да избегне смъртта. Ангелите са ги подготвили за мъченичество. Хана и Лили дори съзнателно се оставят да бъдат хванати в последният момент,  за да бъдат сигурни, че Жита, католичката, ще оцелее и така ще може да на света  свидетелството за тяхното необикновено преживяване.

Текстовете са трудни, с необичайна шрасога.. Тдава е ме толкова оинтяост., колкото събитие. Жита Мажет, която днес ажее »ъв Франция, публикува първо текстовете, документите, след това и даа тома коментари, за да ни помогне да навлезем в това тайнство.

Хана без съмнеше е имала дарба на медиум. Ала може би днес не е необходимо човек да има яодобна дарба, за да възприема посланията на ангелите. Както вече видяхме,групата за траискомуникаиии от Люксембург удавя металическия глас на някаква същност, която твърди, че никога не е живяла на земята, и нарича себе си „техникът”. Впрочем това не и пречи да познава добре Свети Павел, както бе установено. В Дармщадт една група приема също така пряко, тоест през високоговорителя на радиоапарат, гласа на една същност, който е твърде различен от този на „техника”. Този натехника” е пресеклив и остър, а другият е глух и бавен, подобен на гласовете, които се чуват в някои филми на ужасите. Той сам назовава себе си със странното име АВХ-JUNO.

На въпроса „Кой сте вие?”, той отговаря:

Ще можете да разберете това едва с течение на земното време. „ На въпроса: „Какво значи ABX-JUNO?” той обяснява: „С „А” се отбелязва „aussen” или „Ausserhalb,, (извън вашите земни граници); с „В” – биологичен, а с „X” -„Опитност” Разбирайте го като опитност, дошла отвън, която се внедрява във вашата форма на биологичен живот. JUNO е моето име, можете да ме наричате така.”

На 27 юли 1987 г. той уточнява за наше успокоение:

„АВХ спомага за общуването между две различни форми на живот и не търси слабите места на човека, нито пък се стреми да ги използва. . . Ние също така няма да се намесваме пряко в хода на вашия живот. Това трябва да ви бъде съвсем ясно.”

И наистина, следват други послания, които са призив за духовен живот.

Тогава какво е това – ангел или извънземно? . Едно извънземно би живяло на същите нива на материята като нас, в същия ллан на сътворението. А АВХ съобщава на различните семейства от групата в Дармщадт вести от техните починали близки. В същия запис между две изречения на АВХ-JUNO се чуват едновременно много по-нормалните, по-човешки гласове на някои от тези покойници, които реагират на онова, което той казва. Аз имах възможността сам да се уверя в това в Дармщадт.

И все пак стилът на „техника”, както и този на ABX-JUNO, е много по-различен от този на „ангелите” от Диалозите! Впрочем нито единият, нито другият определят себе си като ангели, докато в Диалозите на Жита Малаш „ангелите” сами наричат себе си така. „Ние сме ангели.”

Значи това може би са извънземни, принадлежащи към цивилизации, които по-лесно влизат във връзка с нашите мъртви, отколкото ние самите? Или из-

 вънземни, вече покойници, достигнали по този начин онези области, в които се извършва постепенното обединение не само между всички земни раси

всички религии, но и между народите от различните обитаеми светове?

Във всички случаи, ясно се вижда разнообразният произход на получените послания. Трябва да признаем, че ако искаме с тяхна помощ да узнаем повече за близкото си бъдеще, много бързо се натъкваме на един сериозен проблем. Тези пратеници понякога имат различно мнение, и то по много важни въпроси.Не бихме ли могли да продължим към още недостигнати от нас области с поне малко сигурност? Предполагам, че е възможно, но трябва да се опитаме да въведем някакъв ред във всички тези свидетелства; да отквием истинския им произход, който не винаги е такъв, какъвто Те твърдят; да се научим да разпознаваме различните нива, от които те пристигат; да опитаме малко по малко да възстановим съвкупността, която нерядко е само частично нарушена във всяко от тях. Искам да припомня, че именно това е една от целите на тази книга.

Първо ще отбележа, че голям брой покойници признават направо и съвсем искрено своето невежество или ограничеността на своето познание. Такива са например събеседниците в „Отвъдното” на Мари-Луиз Мортон:

Ти ни питаш как продължава нашето съществуване на това ниво? За него ни е известно само онова, което можем да видим, и тъй като сме пристигнали неотдавна, умът ни е все още зает със земните неща. . .”

. . . „Всеки от нас говори само за онова, което може да види, и ние всички сме ограничени от нас самите. Ние пристигнахме в Отвъдното със своите предразсъдъци, своите умствени навици и своята липса на ясновидство.”

Тези събеседници поне признават, че все още са новопристигнали, начинаещи. Нека сега видим какво ни доверява (ако мога така да кажа) бившият протестантски пастор, който ни уверява, че той и неговите спътници ни посвещават в Истината. Наблягам върху това дръзко твърдение: „Вече няма никаква причина обясненията ни да бъдат изопачавани от собствените ни тълкувания.” Ала по-нататък в посланието, предадено ни от г-жа Морание, същият тази пастор признава по-смирено:

„Самите ние имаме още много загадки, които трябва да разкрием. Това ще ни бъде позволено в подходящия момент. Имаме пред нас много време, за да мислим за това, да споделяме помежду си нашите впечатления и разсъждения.”

Това поставя проблема по съвсем различен начин!

Някои се опитват да намерят друго обяснение на проблема. Те отбелязват, че във всички послания, получени досега от медиумите посредством дъсчицата или автоматичното писане, съзнанието на приемателя неизбежно се намесва в някаква степен. От четиридесет до шестдесет процента от обменената информация идва винаги от приемателя, а не от пратеника. Със записите на гласовете на покойниците се избягва този винаги съществуващ източник на деформации на посланията. Рискът се ограничава до грешките на нашето слухово възприятие.

Този аргумент несъмнено има някаква стойност, поне до известна степен. Наистина, има послания, за които в крайна сметка се питаме дали не са в по-голямата си част плод на несъзнателната, намеса на медиума. Пиер Моние и Ролан дьо Жувнел признават , че майките им понякога неволно се намесват в посланието. Но те добавят, че винаги успешно се справятi с това и основната им мисъл остава непроменена. Мари-Луиз Мортон разказва, че усещала как през ръката и  преминавало нещо като лек импулс, докато записвала точно онова, което й се предавало. Този импулс изчезвал веднага щом тя започвала, макар и неволно, да вмъква свои думи.

Деформациите на посланието са също така значително намалени, когато става въпрос за истински стихотворения. Имам предвид например прочутия случай на Пейшънс Уърт. Нейните послания са били приемани от г-жа Пърл Ленор Къран от 1913 г. нататък в Сейнт-Луис, Съединените Щати, посредством oui-dja (система на обърнатата чаша, която се движи от буква на буква, но по-съвършена, в която чашата е заменена от малка дъсчица на колелца). В началото на XX век в Съединените Щати Пейшънс Уърт се изразява с помощта на тази дъсчица на английски език от XYII век. Точните проучвания на нейния речник са установили изключително добро познаване на обичаите и нравите на английския живот от онази епоха, както и познаване на фауната и флората от Северна Англия, близо до Шотландия. Текстовете на Пейшънс Уърт са пълни с жизненост и хумор; но понякога са пристигали и цели стихотворения, наситени с носталгия или необуздано развихрени:

„О, Боже! Чашата горчива аз изпих до дъно и върху теб я запокитих!. . .”

Не може също така да се говори за твърде голям дял на грешното предаване в случая на онзи неграмотен бразилец, който обаче предавал стихове на почти всички починали велики португалско говорещи поети от Европа, Африка, Азия и Америка. Този сборник от посмъртни творби остава и до ден днешен постоянно преиздаван в Бразилия бестселър.

Степента на деформация е била също така ниска и при „Диалозите с ангела”, особено във втората част на „Разговорите”, когато при немската окупация на Унгария групичката напуска вилата в Будалигет и се премества в центъра на столицата. От този момент нататък подготовката за приемане на мъченичеството става по-настоятелна и посланията се предават в римувана и ритмувана форма, тъй като ритъмът на стиховете се запечатва много по-дълбоко, чак в подсъзнанието, и така го подхранва по-добре. Впрочем последните разговори, в които към групата се присъединява една приятелка на Лили, ни предоставят доказателства както за все още допусканите грешки, така и за техните граници. Когато разговорът завършва, тя казва на Хана:

„Още от самото начало чувах вътре в себе си всичко, което ти се казваше, и всички думи съвпадаха с изключение на една.”

Тя й казва въпросната дума и Хана отвръща:

Правилно си чула, аз съм се объркала.”

Прочутият случай с откъслечните или фрагментарни послания е друг пример за това.

Фредерик Майерс и фрагментарните послания

Фредерик Майерс (1843-1901) е бил учен-хуманист, известен със своите есета върху античната поезия. Той е бил също така и човек, следящ всички най-нови научни открития. Бил е един от учредителите на Обществото за психически изследвания в Лондон, известно главно с изискванията си за изключително строг контрол при проучването на психичните явления. Скоро след смъртта му излиза основната творба на земния му живот: Човешката личност и как тя надживява смъртта на тялото (в два тома).

След смъртта си той се отдава на един още по-значителен труд. Заедно с други покойници, също така членове на лондонския институт, той започва да предава на различни хора, живеещи на Земята, но често на много отдалечени едно от друго места, фрагментарни послания, откъси от послания, които, взети поотделно, нямат никакъв смисъл, и чието свързване става възможно едва след подреждането им според точния код (системата на Клирингхаус).

Разбира се, всичко това напомня донякъде за посмъртните творби на Ф. Лист и на други композитори, диктувани на г-жа Браун, и чиято цел е да.до-кажат, доколкото това е възможно, на добронамерените хора, че всички ние ще надживеем смъртта си.

Отначало в тези послания не е имало никакви описания на отвъдното. Като човек с научен, а следователно методичен ум, Ф. Майерс не бърза. Едва след двадесет години според нашите земни мерки, прекарани в отвъдното, той започва систематично да ни описва тези нови светове. По-голямата част от неговите послания по този въпрос преминават само през един приемател, една млада ирландка от Корк: г-жа Джералдин Къминс. Младата жена не е била опитен медиум. Макар че е била дъщеря на учител, тя няма висше образование, но е автор на две театрални пиеси, поставени в Дъблин.

Тя действа по много необичаен начин: сяда на масата, закрива очите си с лявата ръка и скоро изпада в нещо като унес. Тогава дясната и ръка, поставена върху листа хартия, започва да пише с невероятна скорост, без да отделя думите и без пунктуация. По този начин тя може да напише повече от 2000 думи за по-малко от час, докато за да напише една малка статия от 800 думи обикновено са й трябвали от седем до осем часа! Някой е трябвало да измъква изписания лист и да слага на мястото му друг, като поставя ръката и отгоре, сякаш тя е рамо на грамофон. По този начин от 1924 до 1931 г. тя изписва текст колкото един средно голям том.

Но ако вземем цялото посмъртно творчество на Майерс, се озоваваме пред близо 2000 страници, предадени за тридесетина години. Впрочем някои пасажи не са негови, тъй като в стремежа си да открие нови системи за доказване на реалността на индивидуалното надживяване на смъртта, той често примесва към текста си дълги латински или гръцки цитати от слабо познати антични творби. Всичко това е публикувано с анализи и коментари на около 3000 страници.

Следователно, към всички тези послания не може да се приложи някакво
общовалидно правило. Някои от тях могат да бъдат изцяло произведения на
техния приемател, независимо дали това е повече или по-малко съзнателна
измама или напълно добронамерена заблуда. Други могат да представят абсо
лютни гаранции за автентичност и вярност. Следователно не трябва система
тично да се омаловажава стойността на посланията, получени посредством
старите методи (oui-dja.    медиум, автоматично писане) в сравнение с

онези, които днес се получават чрез технически съоръжения. Ако различните послания си противоречат, не може винаги да се има повече доверие на записаните гласове.

Всеки случай трябва да бъде проучен отделно, като се държи сметка за съдържанието на посланието. И обратно: не може да се има сляпо доверие на посланието само затова, че то е получено по пряк начин от отвъдното. Дори ако и приемането е вън от всякакво съмнение, остава проблемът за качествата на пратеника.

Метапсихичната наука ще стане експериментална

Между другото, Ролан дьо Жувнел бе съобщил, че един ден подобно общуване ще бъде възможно. Ала той също така бе напомнил за неговите граници, които не зависят от използвания метод, а от нивата иа отвъдното, които могат да се достигнат по този начин, независимо какъв е методът:

„Окултизмът и метапсихичната иаука ще се превърнат в експериментални науки, основани върху реалността; една маса, която се вдига във въздуха, е вълново явление, разговорите посредством медиум са контакти с духове, все още близки до земята. Тук става взаимопроникването на различните нива, но тази област е безкрайно отдалечена от Царството. Тези навлизания иа едно ниво в друго с течение на времето ще станат толкова обичайни, колкото сега е въздухоплаването. Ала въпреки че хората са направили криле, с това те няма да станат ангели, и фактът, че достигат големи висини, няма да ги доближи до Бога. Вие ще успеете да общувате с невидимото, но това невидимо е толкова далеч от Божественото, колкото вие – от звездите.

Тези хранилища на духове, близки до вашия свят, са достигнали до ниво, по-високо от вашето, но все още се намират на първото от стъпалата, които водят към седмото небе. Ще дойде ден, когато този свят ще установи научна връзка с вашия. Изследванията, насочени към това ниво, не могат да бъдат оскверняване на божеството, тъй като небесните лъчи не проникват нито в тази област, нито във вашата. Съществата, които се движат в нея, имат само едно допълнително чувство: шестото.

Ще дойде ден, когато вие ще доловите вибрациите на това ниво и ще можете да ги възприемате, също както открихте електричеството.

Ала Бог все така ще остава скрит за вас! Мистичната или духовна опитност е нещо съвсем друго!. . .”

Това послание е от 3 ноември 1949 г. Следователно то говори за ситуацията, в която се намираме сега.

2. Картографията на страните от отвъдното

Тук нямам предвид паралелните светове, светове в известен смисъл подобни на нашия, в които може би живеят същества, призвани да претърпят същото развитие като нас. Големите посланици, на които имам доверие, ни съобщават, че тези светове съществуват и че един ден всички мислещи и способни да обичат същества ще се обединят в по-висши нива на отвъдното.

Не, онова, което ни интересува тук, е да научим през колко свята ще трябва да преминем, преди да достигнем до пълното единение с Бога.

Различните нива на отвъдното

Много пратеници различават седем нива (планове, сфери – тук всички тези термини са синоними). Така Жорж Морание уточнява, че всяко от нивата на свой ред съдържа седем стъпала. Но, внимание, в неговата система Земята е нулевото ниво, а в края на пътуването не всички достигат до седмото. След петото ниво пътят се раздвоява към шестото или към седмото, като последното е запазено за светците, мисионерите, великите основатели на религии или великите посветени, за всички, които са се отдали на Бога и които според Жорж Морание като следствие от това са се отказали да създадат свое семейство и да продължат рода си. Тогава можем да се запитаме на кое ниво той поставя Мохамед, който е бил далеч от безбрачието с осемнайсетте си жени, а също така и какво място отрежда на православните свещеници, които се женят и въпреки това служат на Бога, както и на редица епископи на примитивната църква в продължение на много векове, като се започне от Свети Павел. Трябва да добавим, че след като първата сфера в неговата система е заета от престъпниците, можем да се надяваме, че мнозина от нас ще успеят да я избегнат, а е възможно да избегнат и втората, изпълнена с хора, все още близки до плътта и тясно свързани със Земята.

Наистина, Ролан дьо Жувнел говори най-малко два пъти за седемте небеса и обяснява на майка си, че първо трябва „да се прекосят седем зони на вътрешно развитие”. Ала изглежда че тези седем зони не се намират вътре в първото небе, а трябва да се преминат, за да се достигне до него, а това променя всичко. Освен това той говори по-скоро за „символ”, отколкото за точна картография и не е много сигурно дали трябва да разбираме тези „седем небеса” в по-буквален смисъл, отколкото когато говорим за „седмото небе”, за да означим съвършеното щастие.

Други подкрепят тази неясна идея за седемте небеса, като се позовават на описанието на отвъдното, дадено от Фредерик Майерс. Вече знаем при какви необичайни обстоятелства той ни е предал своите наблюдения. Наистина, и той като Жорж Морание различава седем нива. Ала техните системи не си съответстват. За него ниво 1 съответства на момента на смъртта. Ниво 2 е преходно състояние, в което пред очите ни преминава филмът на нашия живот. Ниво 3, което той нарича „област на илюзията”, е светът веднага след смъртта. Следователно именно това ниво на Ф. Майерс би могло да съответства на първата сфера на Жорж Морание; би могло, но не е така, понеже, както вече видяхме, тази сфера е един наистина пъклен свят за бивши престъпници. Това изобщо не е така в ниво 3 на Майерс. Ако добавим, че Ф. Майерс очевидно не е знаел нищо за крайното раздвояване в две паралелни сфери на Морание, става ясно, че двете системи на представяне нямат нищо общо помежду си освен употребата на числото седем.

Не смятам, че за момента е възможно да се направи някаква картография на отвъдното. В нея ще трябва да се оставят обширни бели полета, както в някогашните стари карти. Ала дори и без да се задълбочаваме както във времето, така и в пространството, самата картография на нашия мозък не е по-уточнена. Значи. . . търпение.

Къде се разполагат тези светове, тези нива?

Ето още една нова трудност. Нека и тук се опитаме да определим онова, което изглежда сигурно, като само споменаваме мимоходом вероятностите.

Едно друго пространство-време

В тези светове пространството със сигурност не е вече същото. Това води до смущението, проявявано в отговорите. Става въпрос преди всичко за нива на съзнанието. По този въпрос цари съгласие. Всяко от тези „нива” съответства на дадено духовно ниво, на определена степен на вътрешното развитие. На Земята ние всички живеем в един и същи свят, подчинени на едни и същи физически условия и закони на земното притегляне, независимо от личното ни духовно ниво. Обратно, в световете, в които попадаме след преминаването към смъртта, всеки бързо намира съответстващото му ниво. На всяко ниво на развитие на съзнанието отговаря един свят, в който материята, времето, пространството, самото тяло са в хармония с това духовно ниво. От гледна точа на физиката всички описват тези различни състояния на материята с термина „вибрации”. Още на нашето ниво, това на Земята, всичко е вихър от сили. Днес физиците никазват, че е погрешно да си представяме частиците като миниатюрни прашинки. Ние имаме вълнова структура. Всички пратеници на отвъдното, независимо от основните си грижи, независимо от нивото, което те твърдят, че са достигнали, използват този език, било буквално точен или просто съответствуващ на най-добрия възможен образ, за да говорят за нашите настоящи знания.

Те ни съобщават, че тези различни светове съответстват на специфични скорости на вибрация, съпоставими с различните радиовълни, които ние излъчваме и приемаме. Също както радиовълните могат да се смесват, без при това да се получава интерференция, и тези светове могат да се взаимопроник-ват, без никога да се срещат.

Ето защо повечето от тях ни уверяват, че тези светове се намират всред нас. Или пък едновременно на Земята, през и около нея. Наистина, други твърдят, че тези различни светове съответстват на различните планети от нашата Слънчева система. Ако ние не откриваме никакъв живот на тях, то е защото на всяка от тези планети има форми на живот и цивилизации, които остават невидими и неоткриваеми за нас.

Признавам, че не съм способен да разгранича тези различни мнения, поне засега, а вероятно – и задълго. Склонен съм по-скоро да наблегна на факта, че става въпрос наистина за едно друго пространство, и не зная дали всъщност има някакъв смисъл в желанието тези различни светове да се определят по отношение на нашия.

Светът е следствие от нашето съзнание

За сметка на това трябва да се наблегне върху хармонията между онова, което сме, духовното ниво, до което сме достигнали, и света, който ни заобикаля, като започнем от собственото ни тяло. Това е всеобщ закон с огромен обхват, чиито ефекти се откриват на всички нива: това е съзидателната мощ, с която разполагаме, често без да знаем това, благодарение на мисълта (мисълта в широкия смисъл на думата, чувствата, желанията, опасенията ни).

Тази фантастична мощ става очевидна веднага, щом се напусне този земен свят, посредством смъртта или посредством временното напускане на тялото: проекция на славно тяло извън физическото. Тогава всеки може сам да се увери в реалността на съзидателната мощ на мисълта. Онова, което ни пречи да я оценим по време на земния живот, е, че на първото ниво тази мощ се прилага колективно. Тя е следствие от мисълта на цялото човечество, което определя настоящото физическо състояние на света и нивото на вибрация, достигнато от материята, съставляваща този свят, като се започне от нашето физическо тяло. Хармонията между духовното ниво на съзнанието и света, в който живеем, не произтича от някаква божия намеса, която просто би ни поставила в света, който най-добре подхожда на стадия на духовното ни развитие. Духовното ни ниво също така не може автоматично да ни пренесе в света, който съответства на нашето ниво. Тази хармония се установява от причинно-след-ствена връзка. Нашето съзнание създава състоянието’на този свят според духовното ниво, до което е достигнало. Дори времето и пространството, такива, каквито ги изживяваме, са следствие от нашето колективно съзнание; съвременната наука в най-напредналите си изследвания също стига до тази идея:

„Произходът на събитията (отвъд времето и пространството) обхваща също така и присъщата на нашия ум дейност, така че бъдещият ход на събитията зависи донякъде от тази духовна дейност”.

В съшия труд Мари-Луиз фон Франц проучва Юнговото понятие за „син-хронност” в неговата блажена перспектива, открити от съвременната физика, и достига до твърдението, че малко по малко,

„. . .се налага идеята, че двата свята на материята и на духа биха могли да бъдат нещо повече от две измерения със сходни закони, и да образуват едно психофизично Цяло. Това значи, че всъщност физикът и психологът наблюдават един и същи свят през два различни канала. Ако бъде гледан отвън, този свят ще се разкрива като „материален”, а ако се гледа посредством самовглъ-бяване – като „психически”. Сам по себе си той вероятно не е нито психически, нито материален, а изцяло трансцендентен”.

Мари-Луиз Мортон ни съобщава на няколко пъти, че този физически свят е „следствие от мисълта на всички”. Мис Алис Мортли или по-скоро „Берта”, е още по-точна.

Това е един от главните текстове на отвъдното, дошъл при нас посредством автоматично писане през първото десетилетие на нашия век. Приемателката мис Алис Мортли била английска медицинска сестра с много дълбок личен духовен живот. В моментите на самовглъбяване тя приемала мислите на някаква „Берта”, която изобщо не познавала и която била живяла много преди това в Уелс. Пасторът Грожан сметнал нейните послания за толкова ценни, че ги превел на френски език.

В тях много категорично се утвърждава тази причинно-следствена връзка между духовното състояние на човечеството и физическото състояние на този материален свят. Берта подчертава по-конкретно темпоралния характер на тази причинна връзка, а това ми се струва правилна интерпретация на мита за Първородния грях, такъв, какъвто го откриваме в Библията.

„Превръщането на времето в една постоянна Вечност би премахнало всякакво погрешно схващане за греха, тегнещ над човешкия род”.

„. . . „Грехопадението” е настоящ факт, а не нещо, което може да се отхвърли в миналото.”

„Човекът определя качеството на Земята, която обитава. . . Всъщност вие сте оформили вашия остров, Англия, посредством вашите мисли и латентни енергии. Дори промените в климата или природните бедствия намират своята дълбока причина в качеството на живот на човека.”

„. . . Естеството на сезоните се определя от дълбокото съзнание на човека, от присъствието или отсъствието на Бога в неговия съзнателен живот”.

Тази наистина съзидателна мощ на мисълта може да се открие още по-ясно в следващите етапи; може дори да се каже, че различните светове на отвъдното не само съответстват на различните нива иа съзнанието, но и всъщност са проявите на самите тези нива.

Един млад войник, убит през 1942 г. от японците, е разбрал много бързо това, макар че неговата формулировка не е толкова абсолютна като тази, която току-що изложих.

Той умира в боя, в джунглата. Напуснал физическото си тяло, той отначало напразно се опитва да помогне на другарите си. Разбрал колко безплодни са усилията му, той се отказва и тръгва из гората. След няколко крачки се озовава във вълшебно място. Това пак е джунглата, която той е заобичал въпреки обстоятелствата, но вече с неописуема красота, която неговите очи на плътта никога не са можели да видят. Всред това блаженство се появява една блестяща и прекрасна форма, която го приканва да я последва, за да помогне на умиращите му другари. Той за миг се поколебава дали да напусне това вълшебно място. Тогава „Блестящият”, както той нарича фигурата, му обяснява, за да го успокои, че „ще бъде достатъчно да си представи това място и да пожелае да се завърне в него, за да се озове там.” И той се решава да го последва:

„Последвах го със съжаление. Ние сякаш прелитахме през пространството; или не, не прелитахме: онова, което ни обкръжаваше, се изличаваше и друго идваше на негово място. Джунглата се движеше и се разтваряше, и се появяваше друга джунгла, пълна с хора, които крещяха заповеди и виеха от болка. Отначало това ми се стори нетърпимо, ала „Блестящият” ми каза: „Ела и застани до този човек, той ще се присъедини към нас”. След миг един куршум разкъса корема му и той се сви в краката ни, стенейки. „Блестящият” се наведе над него и докосна главата и очите му. Веднага стоновете му секнаха и видях как душата напуска измъченото му тяло. Той се присъедини към нас, бледен и стреснат, всред гъстата растителност на джунглата. Преди да разбера какво бе станало, вече се бяхме завърнали в прекрасната джунгла; това бе великолепно.”

По-нататък авторът добавя:

„. . . Разбирам, че няма различни места, всички те просто съответстват на нашите душевни състояния. Така е, както ни учеха, когато бяхме деца: Божието царство е във вас. Лека нощ.”

Извадих този откъс от посланията, получени от вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн, тъй като в разказите от отвъдното рядко се открива такова точно описание на смяната на нивото, подобно на постепенното размиване на образа и замяната му с друг при кинотехниката. От това свидетелство оставаме с впечатлението, че не хората се местят, а декорът се изменя.

Същевременно самите покойници чувстват, че наистина пътуват, и имат усещането за скорост, както в прочутия тунел, за който вече говорихме по повод на ЕГС. . . Впрочем, двете усещания не са задължително противоречиви. При отсъствието на неподвижен ориентир никога не е съвсем ясно кой точно се движи. Просто вместо прякото преминаване от едно място в друго, много покойници имат усещането, че прекосяват междинни места. Ала може би това се дължи на факта, че в джунглата нашият храбър войник все още не е бил достигнал до области, много „отдалечени” от нашата.

Един от корабокрушенците на „Титаник” през 1912 г. е успял да предаде на дъщеря си посредством медиум разказа за своите преживявания в отвъдното. Корабокрушенецът се казвал Уйлям Стед. По времето на катастрофата дъщеря му е ръководила актьорска трупа, наета от нея да играе Шекспир. Един от актьорите, Гудмън, със сигурност е имал дарба на медиум. През самата нощ на корабокрушението той усетил какво става в океана и й съобщил за това, без да посочва името на кораба. Той също така й казал, че един неин много близък роднина й изпраща чрез него своите последни поздрави. Петнадесет дни след смъртта на баща си мис Стед успява да влезе в пряка връзка с него в продължение на двадесетина минути и дори да го види по време на сеанс при медиуми. Контактите под различна форма се умножават и от 1917 г. нататък Уйлям Стед започва да диктува на Гудмън известен брой послания. Посланията, изпращани от 1921 до 1922 г., образуват разказа за смъртта му и за неговото развитие в отвъдното.

Той първо разказва за своето смайване от това, че внезапно се е озовал редом с хора, за които е знаел, че са отдавна мъртви:

„По това разбрах за първи път настъпилата промяна. Разбрах го внезапно и се изплаших. След известно смущение се опитах да се овладея. Объркването ми трая само миг и разбрах с възхита, че всичко, което бях научил, бе истина. О, ако в този момент можех да телефонирам и да изпратя тази новина до всички вестници! Такава бе първата ми мисъл. После в мен се надигна реакция на безпокойство. Помислих си за моите близки. Те още не знаеха нищо. Какво да им кажа за себе си? Как да им го предам? Телефонът ми вече не работеше. Виждах всичко на Земята, тъй като все още бях много близко до нашата планета. Виждах потъналия кораб, корабокрушенците, и това ми вдъхна енергия: имах силата да им се притека на помощ. . . и от отчаян аз станах способен да помагам. За кратко време всичко свърши и сега само чакахме края на крушението. Като че ли очаквахме някакво заминаване. Накрая оцелелите бяха спасени, а удавените – живи. Тогава вторите, тоест ние, всички заедно променихме местонахождението и посоката си на движение. И тогава за всички нас започна едно странно пътуване, а и самата ни група беше странна: никой не знаеше къде отиваме. В тази сцена имаше неизразим трагизъм. Много от нас, разбирайки какво бе станало, бяха обзети от ужасно безпокойство, както за семействата си, които бяха оставили, така и за съдбата, която ги очакваше. „Кой ще бди над нас? – казваха те. – Ще ни заведат ли при всевишния? И какво ще бъде неговото решение?” Други изглеждаха безразлични към всичко, духовно отсъстващи. Наистина това бе едно странно стадо от човешки души, очакващи своето влизане в новия свят.

Всичко стана само за няколко минути, и ето че стотици мъртви тела запла-ваха по водата; стотици души бяха отнесени във въздуха – живи; а много от тях бяха дори твърде живи. И наистина, мнозина, вече разбрали, че са мъртви, бяха полудели от гняв заради това, че нямат сили да спасят ценните си предмети. Те се бореха да спасят предметите, които на Земята са имали за тях голяма стойност. Гледката на корабокрушението бе страховита. Но тя бе нищо в сравнение с тази на душите, изтръгнати противно на тяхната воля от телата им. Сцената бе покъртителна. Очаквахме да се съберем всички. . . и когато всичко свърши, потеглихме към други хоризонти.

Това бе едно интригуващо пътешествие, много повече, отколкото бихме могли да си представим. Ние се изкачвахме вертикално в пространството с невероятна бързина. Движехме се в група, сякаш се намирахме върху много обширна платформа, изтласквана във въздуха с гигантска мощ и скорост; и въпреки това не изпитвахме никакъв страх за нашата безопасност. Изпитвахме чувство за устойчивост. Не зная колко време продължи нашето пътуване, нито на какво разстояние от Земята се намирахме при пристигането си. Ала това бе едно наистина вълшебно пристигане. Беше също както когато човек напуска скуката на британската зима, за да пристигне под сияйния блясък на средиземноморското небе. В тази нова страна всичко бе прекрасно и лъчезарно. Успяхме да я видим отдалеч, докато се приближавахме към нея; онези от нас, които имаха някакви познания по този въпрос, смятаха, че ни бяха изпратили в това гостоприемно място заради рязката ни раздяла със земния живот. Нещастният новопосветен чувства облекчение при пристигането си. Изпълваше ни чувство на гордост, когато разбрахме, че всичко бе леко, блестящо, и въпреки това също толкова материално и устойчиво във всяко отношение, както и онова, което напуснахме на този свят.

Пристигането ни зарадва много приятели и роднини, които ни бяха много скъпи, докато бяхме на Земята. При нашето пристигане всички ние, които идвахме от корабокрушението, бяхме отделени. Можехме отново свободно да разполагаме със себе си, макар че всеки от нас беше придружаван от личен приятел, починал преди много години”.

Този път, както видяхме, има ясно усещане за изминато в пространството разстояние. Новата страна дори се вижда дълго преди да се пристигне в нея. Впрочем възможно е това пътуване да се възприема по-добре, когато е между нашия свят и следващите етапи, отколкото между самите тези етапи. Във всички случаи преходът е много по-ясно изразен на това ниво.

Ролан дьо Жувнел разказва едно подобно преживяване. Ще цитирам един дълъг откъс и от неговите думи. Междувременно трябва да отбележим както подобията, така и различията:

„Когато напускаме земята, веднага пристигаме в нещо като затворено кълбо. След последния ни човешки дъх вече не чуваме нищо. Носим се из облаците без посока на движение, загубили чувството си за ориентация, все така без да разпознаваме нищо. Това е първият ни етап.

После малко по малко се научаваме да различаваме божествените потоци; и пред нас се откриват небесните пътища.

Първият слой, който се намира над Земята и през който трябва да преминем, е подобен на цяло небе, което трябва да се прекоси. Това пространство е набраздено от комети. Ние всички сме объркани от загадката на тази вселена. Без или почти без криле ние се носим в ефира, несръчни като малки птиченца. С мъка се насочваме към по-горни течения, които не винаги успяваме да достигнем, и падаме обратно. Накрая пред нас се появяват все по-светли лъчи и ние разпознаваме славни пътища, по които трябва да се тръгне, за да се стигне до Бога”.

Като се вземе предвид винаги образният и поетичен стил на Ролан дьо Жувнел, можем да се запитаме дали всичко това не трябва да се приема в преносен смисъл. Ала това не ми се вярва, тъй като той говори и друг път по този въпрос, и почти със същите думи. Същевременно твърде възможно е самото духовно пътуване да поражда по много конкретен начин собствените си образи. Вероятно въпросът дали думите трябва да се приемат в буквален или преносен смисъл не е от значение: вероятно и двата смисъла са верни едновременно. Духовното преживяване само се превъплъщава в образи, разстояния, усещане за скорост или за препятствия, наистина преодолени и духовно, и физически, от всяко същество.

Когато говори за изгасването на светлината при здрачаване, Ролан дьо Жувнел добавя:

„Тази агония на деня в сянката е копие на онова, което усещаме в момента на смъртта. Земята се превръща в тъмнина; вече не различаваме сътворението, преминаваме през зона на мрак, сравнима с нощта. Носим се в пространството като облаци в сянката на една здрачна вечер, а после небесната зора най-сетне изгрява за нас; ала все още сме далеч от Бога, също толкова далеч, колкото е Слънцето от Земята”.

На няколко пъти Ролан говори и за тази зона на мрака, която трябва да бъде прекосена, като за зона на смразяващ студ. В тези текстове добре се вижда двойният аспект, физически и духовен:

„За да не ти е много студено, когато напускаш Земята, трябва вътрешният ти живот да е пламтящ, ледените степи, в които ще се озовеш, ще се стопят , ако твоята вяра е гореща като жарава: тя ще разтопи леда. . .”

… „В деня на твоята смърт. . . ще се покрия с всички твои молитви, за да премина през ледените зони, които се намират пред рая”.

Едно учудващо потвърждение на това усещане за пространство, което трябва да се премине, се открива в повечето от ОИТ(опитности извън тялото) на

Робърт Мояро. Така един ден, когато той решава да посети „места”, в които се намнрат високо развити интелекти, той наистина изпитва усещането, че извършва ..пътуване”, по-дълго от обикновеното:

движех се бързо. . . непрекъснато се концентрирах, докато премина
вах с голяма скорост през една безкрайна празнота. Най-накрая се спрях.”

Ролан дьо Жувнел говореше за потоци, които ни носят из тези пространства, за комети, преминаващи през тези зони. . . Робърт Монро ни описва нещо подобно:

..На няколко пъти движението при пътуването, което обикновено е бързо и безпрепятствено, бе прекъсвано от яростен вихър, подобно на ураган, който се втурва в пространството, през което минава. Тогава имате чувството, че сте отблъснат от тази необуздана сила, захвърлен на безкрайната случайност, подобно на лист, с който вятърът си играе. Невъзможно е да се борите с този поток, единствената възможна мярка е да се оставите да ви носи. Накрая сте изхвърлен на бреговете на потока, където ще се озовете, без да сте пострадали по никакъв начин. Няма как да се определи този поток, но той изглежда естествен, а не изкуствено създаден.”

Изглежда че щом се прекоси големият праг между този свят и отвъдното, придвижването вътре в дадено ниво или дори между нивата става по-лесно. Същевременно много починали твърдят, че никога не може да се отиде в по-горните етажи, освен ако не бъдат повикани и дори заведени там за кратко време и по конкретен повод. И обратно, винаги може да се отиде да се навестят онези, които се бавят на долните етажи (тук не говоря за подземните етажи, ако мога да ги нарека така, където могат да слизат единствено най-развитите духове, за да помагат и посвещават най-затворените в себе си, най-трудно поддаващите се на силите на любовта. По-нататък ще се върна към тези мъчителни светове.)

Наставленията на астралното пътешествие

Впрочем, тези посещения често се доближават по-скоро до едновременното пребиваване в две различни точки, отколкото до истинско пътуване. Много пратеници ни казват, че за да посетят някой свой приятел, изпращат нещо като свой двойник, който ще се появи до него и ще прекара там нужното за разговора време, така както самите те биха го направили. По време на разговора те възприемат всичко онова, което вижда и чува техният двойник, като че ли самите те са на неговото място.

Вероятно съществува връзка между тази форма на посещения, малко необичайна за нас, и изживяванията, които често имат онези, които повече или по-малко по своя воля пътуват извън тялото си. Те често забелязвали, че тяхното славно, астрално, ефирно тяло, ако предпочитате, техният двойник, може да общува с хора, живеещи съвсем нормално на Земята, но на нивото на тяхното подсъзнание, нещо като диалог между двойника на човек, чието физическо тяло се намира на километри от мястото на срещата, и друг човек, който на съзнателното си ниво не подозира нищо, може би спокойно гледа по телевизията футболен мач, докато неговото подсъзнание или може би също така неговият собствен двойник, останал в къщи, ако мога да кажа така, останал в собственото си физическо тяло, чува, вижда и отговаря на невидимия посетител. Ние разполагаме с много подобни наблюдения на Робърт Монро,които са твърде точни.

На Монро, голям пътешественик в астралното, може твърдо да се вярва. Той не е бил мечтател, а делови човек. В богатия си и разнообразен професионален живот той е бил писател, режисьор и продуцент на около четиристотин радио – или телевизионни емисии. Той притежавал и ръководил кабелна радиотелевизионна мрежа във Вирджиния. После е основал и ръководил Института Монро, специализиран в изучаването на въздействието на звуковите вълни върху човешкото поведение.

Трябва също така да добавим, че неговото първо напускане на тялото изобщо не е свързано, както това често става, с катастрофа или операция, и че то също така не е станало по време на детството или юношеството му. При него това е явление на зрялата възраст. Впрочем той се е подлагал доброволно на тестовете и проверките на Изследователския отдел на болницата в Топека и сам често е търсил съдействието на лекари и психиатри или психолози с надеждата да разбере по-добре механизма на онова, което му се случвало.

Той е създал малка лаборатория, в която преподавал своя метод за излизане от тялото, и именно той е научил Елизабет Кюблер-Рос да напуска съзнателно тялото си по този начин.

Една от основните характеристики на разказите на Робърт Монро е стремежът му към строги и обективни наблюдения. След всяко свое „излизане” той винаги записва всички важни подробности.

Така той много пъти е имал усещането, че е бил видян и чут от хора, които е срещал, и дори че тези хора са реагирали на неговото присъствие и на онова, което той им казвал, той чувал и записвал техните отговори. Когато се завърнел в тялото си, той започвал проверки и им телефонирал, и тези хора потвърждавали всички външни подробности от неговото посещение, разположението на местата, заниманията им в часа, когато той твърди, че ги е видял, понякога даже думите, които те са разменили с други, също така присъстващи там хора, но нямат никакъв спомен самите те да са го усетили, видели или чули, нито пък да са му отговаряли каквото и да било. Той забелязал също така, че някои хора, увлечени в разговор с трето лице, са му отговаряли, без да си дават сметка за това, и без това да попречи на техния разговор. Ето един пример: Робърт Монро отива да посети посредством своя двойник една своя приятелка, която прекарва няколко свободни дни в малката си къща на крайбрежието на Ню Джърси. При пристигането му тя се намира в кухнята с две млади момичета (по-късно Монро научава, че това са били племенницата й и една нейна приятелка).

„И трите говореха, но не чувах думите им. Първо се приближих до двете млади момичета и застанах точно пред тях, но не успях да привлека вниманието им. После се обърнах към Р. У. (неговата приятелка) и я запитах дали осъзнава моето присъствие.

О, да, зная, че си тук – отвърна тя (мислено или посредством онова надсъз-
нателно общуване, което вече добре познавах – всъщност тя продължаваше да
разговаря с двете момичета). Попитах я дали е сигурна, че ще си спомни, че
съм я посетил.
О, без никакво съмнение – отвърна тя.
Казах й, че ще се погрижа да не го забрави.
Сигурна съм, че ще си спомня – каза Р. У., като в същото време продължа
ваше устния си разговор с момичетата. Казах и, че искам да съм сигурен в това и че затова ще я ощипя.
О, няма нужда да правиш това, аз ще си спомня-увери ме тя.
Не исках да оставям нищо на случайността, затова се опитах да я ощипя леко, точно по хълбока, между ханша и гръдния кош. Тя издаде приглушен вик на болка и аз се отдръпнах учуден. Не бях вярвал, че ще успея да я ощипя. . .”

Ала когато няколко дни по-късно Р. У. се връща от почивка и той решава да направи проверка, тя потвърждава обстоятелствата: кухнята, напитките, момичетата и пр., но не си спомня нищо нито за посещението на Монро, нито за техния разговор.

„Разпитах я по-настойчиво, но напразно. Обхванат от нетърпение, накрая я запитах дали си спомня, че съм я ощипал. Тя впери в мен смаян поглед.

„Това ти ли беше?” Тя ме наблюдава известно време, след което влезе в кабинета ми и грижливо затвори вратата. После леко повдигна пуловера си от лявата страна. Точно на мястото, където я бях ощипал, имаше две синьокафя-ви петна.”

От това става ясно, че когато пропуснем стъпало по стълбите без абсолютно никаква причина, трябва непременно да се запитаме защо е станало така!

Следователно при тези разговори между двойници, при които единият е в тялото си, а другият – извън своето, изглежда, че в първия случаи онзи, който е в тялото си, извършва едновременно двойна дейност, както на „двойника”, така и на „тялото”. А обикновено когато двойникът извън тялото действа, в същото време неговото тяло се намира в покой.

И все пак това не винаги е така. Жана Гене разказва как й се е случвало в продължение на няколко мига да води двойнствен, напълно съзнателен живот, едновременно в тялото си, изтегнато на леглото, и в двойника си, застанал прав до прозореца. Тя дори е изпитвала в този момент едновременно две напълно противоречиви усещания: кротост и покой в съзнанието си, останало с тялото й, и остра болка в съзнанието на своя двойник.

Тя дори веднъж е живяла едновременно в три плана, на три места и в три различни времена.

„Имах подобно изживяване у дъщеря ми в Париж, когато бях при нея през ноември 1948 г. Докато в стаята майка ми, аз, дъщеря ми и съпругът ми си говореха само на няколко метра от мен, а за тях аз изглеждах задрямала, изживях „едновременно” три различни мига във времето н в пространството, като във всеки бях жива и съзнавах всичко, без те да се объркват, и това продължи няколко минути.

Искам да подчертая, че не ставаше въпрос за спомени, за памет или съновидение, а за три мои едновременни присъствия. Аз съществувах в три различни физически, психически и психологически ситуации от три различни времена, и при това с неоспоримото съзнание за вездесъщие и с невероятно ясен ум, който без никакво усилие подреждаше усещанията от тези три мои присъствия. . .”

Книгата на Жана Гене няма същите научни претенции като тази на Робърт Монро. Но Жана проявява финес, простота, предпазливост и сдържаност дори и спрямо явленията, които изживява. Освен това тя има истински талант на разказвач. Трябва да прочетете как една добра селска женица я е посветила по най-невинен начин в тези страшни тайнства.

Ала ако двойникът вътре в тялото може понякога да действа и да отговаря, без да напуска тялото си, но без нормалното съзнание на това тяло да разбере това, понякога може също да се случи така, че двойникът да отиде още по-далеч и да се заеме с разрешаването на някои проблеми извън тялото и без неговото знание.

Големият американски специалист по парапсихология Харолд Шърман, за когото вече говорихме, разказва как е бил свидетел на подобен случай. През 1941 г. той се намирал в Холивуд, където пишел филмов сценарий. Сприятелил се с един прочут детектив от Чикаго, специалист по криминология. Този детектив бил вече пенсиониран и живеел на 25 или 30 километра от другата страна на Лос Анжелес. Той също се интересувал много от окултизъм и Шърман посвещавал неделните си следобеди на срещи с него. Те са се посещавали поред.

Празникът на Деня на благодарността, който винаги се празнувал в четвъртък, бил на 20 ноември. Шърман и жена му изпратили в знак на приятелски чувства кошннчка плодове на своите приятели семейство Луз. Те трябвало да им отидат на гости през следващата неделя. Въпросният четвъртък г-н Шърман се върнал у дома си към 15 часа. Намерил в пощенската си кутия бележка от портиера, в която той му съобщавал, че г-н Луз идвал да го види и го очаквал следващата неделя. Харолд Шърман малко се изненадал от това, че неговият приятел си е направил труда да прекоси Лос Анжелес в ден на голямо движение, без дори да е телефонирал предварително, за да бъде сигурен, че ще го намери. Освен това нещата за следващата неделя били вече уговорени. Но може би той е искал да поблагОдари за кошничката с плодове? На бележката от портиера бил записан часът 14. 30. Затова той позвънил в 15. 30 ч.на приятеля си, който дотогава трябвало вече да се е прибрал. Искал да му каже колко съжалявал, че са се разминали. . . Г-н Луз се смаял и го уверил, че през целия ден не бил излизал от къщи. Сигурно имало някаква грешка. Този ден дъщеря му, зет му и внукът му били дошли на обяд и той дори не бил изкарвал колата си, нито пък бил обувал обувките си. Седял облечен с гащиризон, кафява трикотажна жилетка и по пантофи.

Странно! Шърман слязъл при портиера и го разпитал за някои подробности. Ще може ли да му опише човека, който оставил това съобщение? Портиерът му отговорил, че човекът приличал на работник, носел гащиризон с кафява трикотажна жилетка, тъмносиня риза и каскет. Удивлението на Шърман нараснало и той обяснил на портиера защо. Двете описания си приличали толкова много! Тогава портиерът си припомнил, че не бил видял човека да влиза. Просто вдигнал очи и той стоял пред него. Той говорел бавно, като че ли с мъка намирал думите си. Една дама, която присъствала в този момент, му казала после, че човекът й се видял странен. Портиерът също така нито го видял, нито го чул да си отива. Не доловил никакъв шум от стъпки или от отваряне или затваряне на вратата.

Следващата неделя Луз признал на приятеля си Шърман, че доста често напускал тялото си по собствено желание, но при това оставал в пълно съзнание н запазвал цялата свобода на действията си. Първо се свързвал по телепатичен път с някои свои приятели. Когато те били съгласни, той отивал по този начин при тях, като напускал тялото си. Той имал един приятел, католически свещеник от Южна Америка, който практикувал същия „спорт” и понякога идвал при него, обикновено на една малка уединена пейка в една градина. Той добавил, че минувачите изобщо не можели да забележат, че става въпрос за някой, който не се намира във физическото си тяло (изключително интересна за нас подробност; следователно тук е ставало въпрос за нещо повече от просто астрално пътешествие; двойникът е бил видим и плътен; това е било истинско едновременно пребиваване в две различни точки. В доста изолирания случай, когато Монро е успял да ощипе приятелката си, наистина има нещо като начало на плътност. Границите между явленията не винаги са ясно очертани.).

Онова, което безпокояло Луз, и ние можем да го разберем, е, че за пръв път неговият двойник проявявал подобна инициатива, и то дори без да го предупреди.

Проверката потвърдила изцяло тази хипотеза. Следващия вторник Луз се показал пред портиера, облечен по същия начин, както и предишния четвъртък. Портиерът веднага го разпознал и когато отново го разпитали, само отбелязал, че ризата не била същата. Тази била по-светла. Това било вярно; другата риза била дадена на пране.

Трябва ли тогава да се изработи закон, който да регламентира пътуванията не непридружените двойници? В очакване на подобен закон надзиравайте добре двойника си, не го оставяйте да проявява прекалено много инициатива, ако искате да останете господар у дома си. . .

А може би това вече е сторено и в края на краищата е в реда на нещата. Робърт Монро ни обяснява, че веднъж напуснал тялото, съзнателният разум е напълно подчинен на несъзнателното. Най-многото, което съзнателното успява да постигне, е да упражни след време известна контролна функция:

„То е по-скоро модулаторът на някакъв повелител или на някаква движеща сила. Кой е този повелител? Можете да го наричате свръхразум, по-висша душа или по-висше аз – наименованието е без значение. Във всички случаи извънредно важно е да се знае, че съзнателният разум се подчинява автоматично на заповедите на повелителя, без никога да ги оспорва. Във физическото ни състояние ние изглежда не осъзнаваме това. Във вторичното ни състояние (разбирайте – извън тялото) това е естествен факт. Свръхразумът знае инстинктивно кое е „добро” и проблемите се появяват само ако съзнателният разум упорито отказва да признае тази по-висша мъдрост. Изворът на познанието на свръхразума открива много пътища, повечето от които очевидно надхвърлят нашето възприятие на света посредством съзнателния разум. . .”

Ето кое открива нови перспективи към тайнствата на човека!

Смятам, че тези няколко примера, почерпени от ОИТ, ни позволяват, без да пренасяме нещата автоматично в други области, да си създадем известна представа за преместванията вътре в първите нива на отвъдното, или дори в известен смисъл и между нивата. Въпреки че това са изживявания на все още живеещи на този свят лица, те сами по себе си са вече навлизания в другия свят и следователно поне отчасти се подчиняват на законите му. Ала струва ми се, че това е вярно само за първите нива на отвъдния живот. След тях нещата протичат по друг начин. Но и самите пространство и време вече не са същите.

3. Първите нива на отвъдното

Вече видяхме, че често онези, които сме обичали на Земята и които са починали преди нас, идват да ни потърсят дори преди самите ние да сме извършили големия преход.

Но това не винаги е така. Уйлям Стед след корабокрушението на „Титаник” е бил отведен заедно с всичките си другари върху нещо като гигантски асансьор към една вълшебна страна, която самият той нарича синия остров и която всъщност е просто нещо като орбитална станция за посрещане на новодошлите. Там те наистина се срещат със своите близки и приятели.

В последната си книга Харолд Шърман ни разказва, че А. Дж. Плимптън след смъртта на жена си се заинтересувал от паранормалните явления и получил записи на гласа на жена си, а в крайна сметка стигнал до пряко общуване с нея и с други починали чрез телепатия.

Така те, го уверили, че Земята наистина е обкръжена от цяла верига орбитални станции за посрещане на покойниците от различни части на света. Но това били само транзитни обекти.

Съществували дори нещо като Центрове за информация, с чиято помощ може веднага да се открие местонахождението на някой покойник, чиито следи са изгубени.

Робърт Монро е останал с впечатлението, че по време на една от своите опитности извън тялото за кратко време се е появил в един от тези центрове за посещение. Ала той не го разполага в пространството по отношение на Земята:

„При едно мое посещение се озовах на място, което приличаше на грижливо поддържан парк с цветя, дървета и трева; може би това беше обществена градина с много алеи. По тях имаше поставени пейки и стотици мъже и жени се разхождаха или си почиваха по пейките.

Някои бяха напълно спокойни, другите изглеждаха разтревожени, а повечето се оглеждаха объркано. Очевидно не бяха сигурни какво трябва да правят.

По някакъв начин знаех, че това бе място за срещи, където новодошлите очакваха своите приятели и роднини. От това място за срещи тези приятели отвеждаха пристигналите там, където те трябваше да отидат.”

Не е съвсем сигурно дали всички починали автоматично преминават през тези места за посрещане, които са в известен смисъл нещо като разпределителни центрове. А може би всеки направо достига до отделен център според направлението, в което трябва да се отправи после.

И наистина, на един съвсем начален етап някои от тях не отиват далеч. Те просто остават в нашия свят. За това свидетелства Жорж Морание, младежът, който след дълги години на интелектуални и духовни търсения се заел съвсем самостоятелно с кралска йога и накрая се самоубил:

„Разбери добре, че ние не живеем „там горе” в някакво неопределено място, а обитаваме всред вас, там, където живеете вие.”

Той обяснява още, че с новото им, много по-леко тяло, това не е толкова лесно:

„Отначало трябва да се научим да стоим изправени, а после и да ходим, също като земните деца. В началото се движим с подскоци, като че ли сме в безтегловност, също като космонавтите на Луната. . . а после се научаваме да сядаме на вашите столове, тъй като ние нямаме такива. Тогава си умираме от смях, защото, както добре разбираш, падаме на задниците си. Начинаещият бързо се научава на всичко това, особено когато е умен.”

„Бих искал да ти обясня нещо, което много земни жители не разбират – че големия преход.

Но това не винаги е така. Уйлям Стед след корабокрушението на „Титаник” е бил отведен заедно с всичките си другари върху нещо като гигантски асансьор към една вълшебна страна, която самият той нарича синия остров и която всъщност е просто нещо като орбитална станция за посрещане на новодошлите. Там те наистина се срещат със своите близки и приятели.

В последната си книга Харолд Шърман ни разказва, че А. Дж. Плимптън след смъртта на жена си се заинтересувал от паранормалните явления и получил записи на гласа на жена си, а в крайна сметка стигнал до пряко общуване с нея и с други починали чрез телепатия.

Така те, го уверили, че Земята наистина е обкръжена от цяла верига орбитални станции за посрещане на покойниците от различни части на света. Но това били само транзитни обекти.

Съществували дори нещо като Центрове за информация, с чиято помощ може веднага да се открие местонахождението на някой покойник, чиито следи са изгубени.

Робърт Монро е останал с впечатлението, че по време на една от своите опитности извън тялото за кратко време се е появил в един от тези центрове за посещение. Ала той не го разполага в пространството по отношение на Земята:

„При едно мое посещение се озовах на място, което приличаше на грижливо поддържан парк с цветя, дървета и трева; може би това беше обществена градина с много алеи. По тях имаше поставени пейки и стотици мъже и жени се разхождаха или си почиваха по пейките.

Някои бяха напълно спокойни, другите изглеждаха разтревожени, а повечето се оглеждаха объркано. Очевидно не бяха сигурни какво трябва да правят.

По някакъв начин знаех, че това бе място за срещи, където новодошлите очакваха своите приятели и роднини. От това място за срещи тези приятели отвеждаха пристигналите там, където те трябваше да отидат.”

Не е съвсем сигурно дали всички починали автоматично преминават през тези места за посрещане, които са в известен смисъл нещо като разпределителни центрове. А може би всеки направо достига до отделен център според направлението, в което трябва да се отправи после.

И наистина, на един съвсем начален етап някои от тях не отиват далеч. Те просто остават в нашия свят. За това свидетелства Жорж Морание, младежът, който след дълги години на интелектуални и духовни търсения се заел съвсем самостоятелно с кралска йога и накрая се самоубил:

„Разбери добре, че ние не живеем „там горе” в някакво неопределено място, а обитаваме всред вас, там, където живеете вие.”

Той обяснява още, че с новото им, много по-леко тяло, това не е толкова лесно:

„Отначало трябва да се научим да стоим изправени, а после и да ходим, също като земните деца. В началото се движим с подскоци, като че ли сме в безтегловност, също като космонавтите на Луната. . . а после се научаваме да сядаме на вашите столове, тъй като ние нямаме такива. Тогава си умираме от смях, защото, както добре разбираш, падаме на задниците си. Начинаещият бързо се научава на всичко това, особено когато е умен.”

„Бих искал да ти обясня нещо, което много земни жители не разбират – че ние живеем с вас. Вие така сте свикнали да отговаряте на децата, които се тревожат за някой покойник, че той е на небето, близо до Бога, че смятате, че ние се носим във въздуха, всред облаците. Това схващане трябва да се преразгледа. Ние живеем тук-долу, а не там-горе. Ние живеем във вашите апартаменти и вашите къщи, излягаме се върху леглата ви, когато ни се иска и когато вие не сте в тях. . . Ние сядаме във вашите кресла или на вашите столове и весело разговаряме, особено когато вие спите, защото тогава разполагаме с пълна свобода на действие. . . ние ви слушаме как разговаряте, ние ви наблюдаваме как живеете с огромна радост. . . помагаме ви мислено, а понякога дори с незабелязана от вас, но резултатна намеса. Това е нашата задача, но това е също така и истинска радост за нас. . .”

Неговото описание на славното тяло или на духовното тяло, което той притежава в този момент, съответства в общи линии на всичко, което досега сме казвали за него, освен в две неща. Първо, общуването между покойниците на този стадий от тяхното развитие все още се осъществява посредством гласа:

„Тези личности. . . които ни помагат . . . ни говорят точно като че ли все още сме на Земята. Ние ги чуваме, тъй като те имат много ясни гласове, а освен това самите ние много бързо установяваме, че също така имаме глас.”

На по-внсоки нива, които все пак са достижими, или поне за миг, посредством обикновена ОИТ, общуването се извършва пряко между мислите.

И после, той отбелязва една много интересна подробност: все така на неговото ниво на развитие, макар че духовното тяло

„преминава през стените, вратите и всички предмети от земния свят, напротив, и това е много любопитно, то не преминава през живите същества на Земята. Когато на някой от вас му се случи да седне на коленете ни, ние веднага се отдръпваме. Това не ни харесва кой знае колко!. . . Трябва да се свикне с него. Впрочем, ние често сядаме на земята, а това улеснява нещата. По-ексцентричните от нас обичат да сядат но вашите бюфети или телевизорите ви: там са по-рядко обезпокоявани.”

Именно този детайл обикновено не се открива в свидетелствата, дори и при обикновените ОГС или ОИТ (опитности на границите на смъртта или извън тялото). Така при една от своите контролни опитности, когато той все още се съмнявал в реалността на явлението и се стремял да събере повече доказателства, Робърт Монро бил седнал – в духовното си тяло – в дома на няколко дами, които били в течение на неговите опитности, и чието жилище, дрехи и дори отчасти разговори той трябвало после да опише. А в един момент една от дамите по невнимание седнала на неговото кресло, тоест на коленете му, или поточно на коленете на духовното му тяло. В записките от посещението си той отбелязва: „Не усетих тежестта й”. Едва когато една нейна приятелка се провикнала: „Не сядай върху Боб!”, тя рязко се надигнала. И тук той просто отбелязва: „Дочух смехове, но умът ми бе зает с други мисли.”

И все пак, Жорж Морание добре познава възможното съществуване на други форми на живот. Така на него добре му е известна невероятната съзидателна сила на мисълта. Той дори понякога си служи с нея, но за твърде второстепенни неща. В отвъдното той успял да си пусне само чрез силата на мисълта си козята брадичка, за която винаги бил мечтал на Земята, но която така и не успял да оформи според вкуса си! Също така някои дни той се обличал в бяло: „Мисълта ни е тази, която ни облича. В астралното всичко е мисъл, това е много важно да се разбере.”

Но, общо взето, тъй като тази съзидателна сила на мисълта се проявява по необходимост по много субективен начин, той вижда в нея само илюзия. Наистина, за някои тази сила се проявява безконтролно, и тогава те проектират всичките си тревоги в една вселена от кошмари; други пък се бавят безконечно, невинно, но също така ненужно, в създаването на свят от дворци или вълшебни градини.

В тази съзидателна сила на мисълта Морание вижда само илюзия и, следователно, в края на краищата – изкушение. И все пак струва ми се, че това негово отрицателно отношение се дължи отчасти и на това, че всъщност нашият несъвършен свят, такъв, какъвто той го вижда, вече му е достатъчен, и че той донякъде отхвърля по-задълбоченото духовно преображение. Поне засега това ниво му е достатъчно и той не изпитва никакво желание наистина да го напусне!

„Тази освободена от материята мисъл ни играе твърде лоши шеги. Тя си представя всякакви романи и трагедии. Достатъчно е да си помислим за ядене, за да видим пред нас богата трапеза. Достатъчно е да се помислим за много болни, за да изпитаме усещането, че лежим в болнична стая. Всъщност в това няма нищо реално, но мисълта става толкова силна, че създава илюзията. Ето защо много от напусналите земното си тяло описват чудни къщи, дворци и пейзажи.”

По-нататък ще видим, че тези създания на мисълта не са чак толкова илюзорни. Покойниците могат наистина да ядат и да пият от храните, които си представят. Те наистина живеят в дворците, които си създават, толкова дълго, колкото пожелаят. Тези реалности просто съответстват на тялото, което те притежават в този момент. Също като козята брадичка или белите дрехи, които Жорж си е създал.

Жорж Морание се задоволява с нашия свят, усетен в неговата дълбочина, както дори някои медиуми могат да правят това: „Наистина, пейзажите са омайни, но това са вашите пейзажи, над които грее ореолът от техните многоцветни духовни вълни. . . Нашите тела са изградени от вълни; вашите, тези на животните и на растенията имат светъл ореол, който понякога искри. . .”

Същото твърдение се среща и в шестте вече публикувани тома:

„В Невидимото нашата мисъл може да създава форми, които ни изглеждат реални. Именно затова някои от безтелесните описват пейзажи или постройки, които смятат, че наистина виждат, просто защото са ги създали в мисълта си. Това са само живи образи без обективна реалност. Те не са част от нашия свят, а нереални създания на мисълта на тези безтелесни, зле запознати с отвъдното.”

В хода на проучването на следващите етапи ние добре ще видим, че тези творения на мисълта са напълно реални, реални за всеки един от онези, които ги създават. Именно в това се заключава великият закон на духовното развитие. Струва ми се, че нито Жорж Морание, нито всички онези, които живеят в хармония с него и образуват една малка група, не са успели да разберат именно това. Те са много далеч от близкото завършване на своето духовно развитие, въпреки онова, което си мислят. Те смятат, че се намират в петата сфера на системата, която са си измислили, тоест на предпоследния етап на тази система. Струва ми се, че напротив, те са едва в началото на едно бавно развитие, което дори още не са приели. И обратното, смятам, че един ден те ще могат да се развиват, без да трябва да понесат изпитанието на един нов живот на Земята.

Всеки остава на този първи етап, тоест продължава да живее всред нас, толкова дълго, колкото пожелае. Обикновено след известно време той би трябвало да се поблазни да използва по-често съзидателната сила на мисълта за по-важни неща от създаването на хубава брадичка или прекрасни бели дрехи. Това ще бъде началото на неговото развитие. „Божието царство е всред вас.” Всеки ще създаде около себе си света, който е в хармония с онова, което е той самият. Той ще направи това почти неволно, поне докато не се научи да контролира мислите си.

Робърт Монро, без да е починал, е изпитвал много често това единствено по време на своите ОИТ. Той много ирозорливо отбелязва, че при нас действието следва мисълта. Извън физическото тяло това вече не е вярно.

„Във физическото тяло действието следва мисълта, тук те образуват едно цяло. Няма механично превръщане на мисълта в действие. . . Мисълта за движение поражда действието.”

Текстът, който ще последва сега, разкрива много неща. Той ни позволява да преразгледаме схващанията си за начините на придвижване в отвъдното, като в същото време ни обяснява какво става на този етан от развитието. Самият автор е подчертал някои думи в него. Става дума за Албер Пошар, който предава на своите холандски приятели едно послание за сестра си:

„Странно, но не те виждам много добре в новия ти апартамент. Когато съм с теб, това става винаги на улица К. . . Потърсих причината за това и установих, че аз не се премествам, за да бъда с теб, а използвам (ако мога така да се изразя, и се колебая да употребя тази дума) някаква телепатия, по-дълбока от обикновената. Сякаш ставам едно цяло с твоите чувства и мисли.

Но за мен твоят образ все още е обкръжен от познатия декор. Така аз все още имам нашата къща от улица К. . . тук – и в някои моменти тя все още е моето жилище. Защото в моментите ни на пасивност нашето старо обкръжение автоматично се образува около нас. В това няма нищо странно и това наистина е реално жилище. Тук, където се намирам, ние все още сме толкова близо до Земята, че имаме нужда от обективен свят.

Ако нашата собствена положителна воля не го създаде и ако нашата любознателност не ни отведе в световете, създадени от други, тогава ние обикновено се връщаме в света, създаден от нашите навици.”

Нека не се заблуждаваме. Албер Пошар не се връща като призрак на Земята в тази къща на улица К. . .. Впрочем, той вероятно би срещнал там други хора, а не сестра си, която вече живее на друго място. Освен това той не споменава просто за къщата, не я възпроизвежда посредством спомена, в смисъла, в който ние обикновено разбираме това. Не, тя сякаш сама се оформя отново около него, и тогава става реална за него, с реалност, съответстваща на тази на тялото, което той притежава в този момент.

Ако този етап му изглежда вече преминат и се появява само в моментите на невнимание, в „моментите на пасивност”, то това не е, както бихме могли да си помислим, опирайки се на твърденията на Жорж Морание, защото той смята, че е по-важно и по-добре за развитието му да остане на Земята. Напротив, както ще видим по-нататък, тези копия на нашия свят са все още прекалено подобни на Земята за духовното ниво, което той е достигнал.

Но преди да станат готови за един по-духовен свят, много от покойниците първо възпроизвеждат около себе си един свят, подобен на нашия. Първо те пресъздават своята къща, като може би я разширяват, прибавят към нея терасата, за която винаги са мечтали, заобикалят я с градина, разполагат я на хълм с красив изглед. . . Нещата се образуват около тях и запазват формата, дадена им от мисълта, през цялото време, докато им се отдава някакво значение. Нещата, от които те се откъсват, изгубват формата си и се изличават. В този нов свят всичко онова, което тук ние често сме смятали с известно презрение за „субективно”, става „обективно” в отвъдното. Нашите чувства, дори повече от разумните ни мисли, непрестанно се обективират. Впрочем, на това се дължи и затруднението да се опишат тези нови светове.

Пиер Моние обяснява това на майка си:

„Аз съм ти говорил много за условията за живот на Небето: те са безкрайни и трудни за описване, тъй като се променят за всеки дух. Заниманията ни (както развлеченията, така и познанието), нещата, които ни заобикалят,фсичко е станало духовно и се премества или преобразява под влиянието на мисълта ни. . . Помисляте си за дворец – той се издига; за храм – можете да се молите в него; за океан – можете да плавате по него. Именно затова, когато разпитвате приятелите си за нивата, които следват след Земята, те понякога ви отговарят по твърде различен начин. . . ние сме заобиколени от „нереални реалности”, ако мога така да се изразя, които съответстват на нашето ниво на развитие. Духът, достигнал до много извисени духовни нива, ще има само прекрасни и възвишени мисли, така че всичко, което го заобикаля и което е създадено от излъчванията на неговото духовно „аз”, ще приеме чисти форми, съответстващи на самия него.”

Струва ми се, че това е въображенческият свят, така скъп на Анри Корбен, голям познавач на мюсюлманските мистици и по-специално на Ибн Араби:

На нивото на съществуване и съзнание на въображенческото безтелесните се въплъщават, а телесните се спиритуализират.

Тежко болен и в пристъп на треска, Ибн Араби вижда, че е заобиколен от заплашителни фигури:

„Ала ето че се появи едно същество с чудна красота, със сладко благоухание, което отблъсна с непобедима сила фигурите на демоните.

Кой си ти? – запита той.

Аз съм сурата Ясин.

Всъщност, злочестият му баща, обхванат от силна тревога до леглото му, в същия момент е казвал тази сура (тридесет и шестата от Корана), която се пее обикновено пред умиращи. Това, че изречените думи са излъчили достатъчно енергия, за да може в преходния, ефирен свят да се въплъти личната форма, която им съответства, изобщо не е необичаен факт за религиозната феноме-нология. Тук той отбелязва едно от първите прониквания на Ибн Араби в „алам-ал-Митал”, света на реалните и трайни Образи, които споменахме още в началото: mundus imaginalis.

Само накратко ще спомена, че ми се струва, че Анри Корбен набляга прекалено много на разрива между този свят и онзи ефирен свят. За него времето в този свят е напълно необратимо и количествено; пространството е пространство на разпокъсването и разделението. Въображенческият свят съответства на съвсем други време и пространство. Съвременната наука ни показва, че дори и нашите атоми живеят според този друг свят. Явленията ОГС и ОИТ свидетелстват, че това ефирно тяло вече е тук, временно и тайнствено свързано с физическото ни тяло.

Впрочем, Анри Корбен на няколко пъти набляга върху невъзможността да се достигне Бога извън този въображенчески свят. За него това не е възможно. Същевременно Ибн Араби недвусмислено твърди обратното.

Може би това е отзвук от опитността, която се открива и в описанията на Дхармадхату, обителта на Бодхисатва, макар че разликата между двете култури е толкова дълбока, че става трудно да се правят сравнения. Ето няколко откъса, цитирани от Д. Т. Сузуки, в които приликата става твърде ясна:

В този духовен свят няма разделение на времето на минало, настояще и бъдеще, те са се слели в един-единствен момент, винаги настоящ, в който животът пулсира според истинския си смисъл. . . Същото важи и за пространството. Пространството. . . не е простор, разделен от планини и гори, реки и океани, светлини и сенки, от видимото и невидимото.”

И все пак. . .

. . . „Наистина, в страната на чистотата има реки, цветя, дървета, мрежи и знамена. . . това, което имаме, е безкрайно взаимно сливане, взаимопрониква-не на всички неща, като всяко запазва своята индивидуалност, въпреки че в нея има нещо всеобщо.”

Любопитно е, че това прилича също така на света на иконите, в които пространството е разчупено, на не традиционните архитектури, които се изплъзват не само на земното притегляне и на перспективата, но дори и на свързаността на формите.

. . . „ала никъде няма видими сенки – продължава Сузуки. – Самите облаци стават светещи тела. . .”

В иконите също така телата и предметите никога не хвърлят сянка!

Нека все пак кажем, че всички тези свещени и тайнствени наставления, запазени за съвсем малък елит от посветени, изведнъж стават много по-достижими в светлината на тези опитностн или тези послания от отвъдното.

И така, поне на един начален етап ние инстинктивно пресъздаваме около нас нашия познат свят. А често даже и нашите навици, следователно – и нашите дейности. Ние ще пристигнем в отвъдното, без да узнаем повече за всички велики тайнства на съществуването, отколкото сме успели да открием на този свят. За да узнаем повече за Бога, за източника на злото, за свободата. . . ще трябва да продължим да размишляваме, да четем, да се молим, може би дори да слушаме сказки и да разговаряме с другите:

„. . . в астралните области, които са най-близо до Земята, животът продължава нашироко, както предн – относително – с училища, църкви, цели градове, дори и болници, и обществени сгради; но с напредването ни тези неща изчезват.”

Не се безпокойте от съществуването на болниците! Изглежда, че те служат само за възстановителния сън на новопристигналите, или за да улеснят лекарите и хирурзите, пристигащи от нашия свят, в техните изследвания!

Уилям Стед, спасеният от корабокрушението на „Титаник” (разбираме -спасен в отвъдното, тоест мъртъв според обичайния ни речник), значи, Уилям Стед ни описва възхитителни концерти на открито, с музика, no-богата от тази, която познаваме на Земята, тъй като обхваща звуци, които нашите недъгави уши на плътта не могат да доловят. Освен това тези звуци съответстват на цветове. Това е по-добро от Ксенакис или Жан-Мишел Жар! Той ни разказва също така, че за нуждите на телепатичното общуване със Земята съществува специално здание с малки кабинки и много приветливи наставници, които ви учат как да действате, за да осъществите връзката. Припомнете си, че измежду образите от отвъдното, които видях у моите приятели в Люксембург, имаше един градски пейзаж с голяма сграда, която се издигаше малко над останалите. В коментара, направен от отвъдното и пряко получен посредством високоговорителя на радиото, им било обяснено, че именно от тази сграда покойниците изпращали своите образи към Земята.

Същите твърдения се откриват и у един много непрестореп и може би именно заради това по-достоен за доверие човек. Той е приятел на Пол Мизраки, който е получил тези послания посредством автоматично писане. Пол Мизраки нарича този свой приятел с псевдонима „Жюлиен”. Жюлиен улавя малко по малко различни послания от различни покойници, но главно тези на един младеж на име Ален. Между Жюлиен и Ален се завързва един невероятен диалог. Жюлиен е много подозрителен. Той се страхува да не би да е станал играчка на собственото си подсъзнание, или пък да не би просто да е влязъл в относително банална връзка с хора, които се опитват да го подведат, като се представят за мъртви. Ето защо в тяхната връзка има някаква странна неустойчивост. От една страна, Ален просто иска да помогне на Жюлиен да се развие духовно. А затова е по-добре Жюлиен да се съгласи да му вярва без кой знае какви доказателства и да не изисква прекалено много подробностите живота в отвъдното. Промяната в сърцето и в живота е по-важна от задоволяването на любопитството на ума. Но това, което Жюлиен от своя страна търси, са преди всичко доказателства, все по-явни знаци и подробни разкази за задгробния живот.

Следва едно дълго проучване, изпълнено с много обрати, също като истинска криминална история, по време на която Жюлиен научава не само фамилното име на своя събеседник от отвъдното, но и по-голямата част от злочестата му земна история. Ален Тесие бил отгледан в детски дом. На двадесетгодишна възраст той станал пиколо на асансьора в един хотел. Голямата му мечта била да се занимава с езда. Като много други хора той трябвало да се задоволи с мотоциклет. Именно така загинал. Пол Мизраки успял да открие хотела, в който той работел, и да се срещне с хора, които си спомняли за Ален Тесие и за неговата страст към конете. Когато Жюлиен започнал да проучва посланията на Ален, Ален вече най-накрая бил намерил щастието и бил осъществил мечтите си.

„Светът е в лошо положение, а ако можеше да знаеш колко по-добре е тук! Обичаме през цялото време, смеем се, виждаме чудни неща. Това е раят такъв, какъвто си го представяме, когато мечтаем за онова, което желаем, но още по-хубав. Аз обичах да си мисля как яздя коне; ето защо тук яздя в съня си и се чувствам добре. . . Мотоциклетът беше моят кон.

Но ми се искаха истински коне. Сега вече ги имам!”

Но и тук развитието протича по същия начин: малко по-късно Жюлиен се обръща към Ален:

Разкажи ми за конете си.
Ален: „Конете ми, уф, това е вече нещо старо. Имам други неща за вършене, които сега ми харесват повече. Ти знаеш, че се занимавам с хората. Обичам хората, с които се занимавам. Мога да им сторя добро, това е нещо, което ме завладява изцяло. Когато установявам, че доброто се извършва. О, това е опияняващо, уверявам те!” Ето, развитието е станало и конете са изчезнали.

Нека добавим още, че нашите скъпи покойници изглеждат много заети!

„Радостта, която се поражда у вас, изисква много работа от наша страна; ние  лно здание с малки кабинки и много приветливи наставници, които ви учат как да действате, за да осъществите връзката. Припомнете си, че измежду образите от отвъдното, които видях у моите приятели в Люксембург, имаше един градски пейзаж с голяма сграда, която се издигаше малко над останалите. В коментара, направен от отвъдното и пряко получен посредством високоговорителя на радиото, им било обяснено, че именно от тази сграда покойниците изпращали своите образи към Земята.

Същите твърдения се откриват и у един много непресторен и може би именно заради това по-достоен за доверие човек. Той е приятел на Пол Мизраки, който е получил тези послания посредством автоматично писане. Пол Мизраки нарича този свой приятел с псевдонима „Жюлиен”. Жюлиен улавя малко по малко различни послания от различни покойници, но главно тези на един младеж на име Ален. Между Жюлиен и Ален се завързва един невероятен диалог. Жюлиен е много подозрителен. Той се страхува да не би да е станал играчка на собственото си подсъзнание, или пък да не би просто да е влязъл в относително банална връзка с хора, които се опитват да го подведат, като се представят за мъртви. Ето защо в тяхната връзка има някаква странна неустойчивост. От една страна, Ален просто иска да помогне на Жюлиен да се развие духовно. А затова е по-добре Жюлиен да се съгласи да му вярва без кой знае какви доказателства и да не изисква прекалено много подробностичза живота в отвъдното. Промяната в сърцето и в живота е по-важна от задоволяването на любопитството на ума. Но това, което Жюлиен от своя страна търси, са преди всичко доказателства, все по-явни знаци и подробни разкази за задгробния живот.

Следва едно дълго проучване, изпълнено с много обрати, също като истинска криминална история, по време на която Жюлиен научава не Само фамилното име на своя събеседник от отвъдното, но и по-голямата част от злочестата му земна история. Ален Тесие бил отгледан в детски дом. На двадесетгодишна възраст той станал пиколо на асансьора в един хотел. Голямата му мечта била да се занимава с езда. Като много други хора той трябвало да се задоволи с мотоциклет. Именно така загинал. Пол Мизраки успял да открие хотела, в който той работел, и да се срещне с хора, които си спомняли за Алеи Тесие и за неговата страст към конете. Когато Жюлиен започнал да проучва посланията на Ален, Ален вече най-накрая бил намерил щастието и бил осъществил мечтите си.

„Светът е в лошо положение, а ако можеше да знаеш колко по-добре е тук! Обичаме през цялото време, смеем се, виждаме чудни неща. Това е раят такъв, какъвто си го представяме, когато мечтаем за онова, което желаем, но още по-хубав. Аз обичах да си мисля как яздя коне; ето защо тук яздя в съня си и се чувствам добре. . . Мотоциклетът беше моят кон.

Но ми се искаха истински коне. Сега вече ги имам!”

Но и тук развитието протича по същия начин: малко по-късно Жюлиен се обръща към Ален:

Разкажи ми за конете си.
Ален: „Конете ми, уф, това е вече нещо старо. Имам други неща за вършене, които сега ми харесват повече. Ти знаеш, че се занимавам с хората. Обичам хората, с които се занимавам. Мога да им сторя добро, това е нещо, което ме завладява изцяло. Когато установявам, че доброто се извършва. О, това е опияняващо, уверявам те!” Ето, развитието е станало и конете са изчезнали.

Нека добавим още, че нашите скъпи покойници изглеждат много заети!

„Радостта, която се поражда у вас, изисква мното работа от наша страна; ние имаме групи, които са натоварени от Бога да служат на нуждите на хората. . . Често вашите радости ни струват много труд, тъй като те са крайния резултат от нарежданията, дадени от Бога. . . Тъй като всичко представлява движения на сили, които се привличат и се отблъскват, понякога ние капваме от опитите си да ви водим натам, накъдето трябва. Когато става въпрос за заблудени души, това са изтощителни битки; и онези, които са натоварени с тази задача, се трудят повече от всички останали. . .”

От това следва, че нашите покойници не винаги са толкова свободни, колкото би ни се искало. Те могат да бъдат преуморени, както е понякога Ролан дьо Жувнел:

„А ако ти кажа, че сънят съществува и при нас, и че ми се иска да поспя? Ти си закъсняла. Бях оставил на един приятел послание, което да ти предаде, а този лековат мой другар избяга, без да направи това, за което го бях помолил.”

Те могат също така да бъдат заети с много важни задачи, изискващи присъствието на всички. Впрочем, това може да бъде общо обучение или всеобщ празник. Но те обикновено оставят някого на постоянно дежурство за спешии случаи.

Така една вечер Жюлиен, за когото вече говорихме, не успял да се свърже с мисълта на Ален Тесие. Диалогът приел необичаен вид:

От отвъдното: „Добър вечер. Напразно търсиш, няма никой, с когото да можеш да разговаряш, всички са излезли.

Аз: – Кой говори?

Един служител.
Аз: – Къде са отишли всички?

Да изпълняват задача. Другаде.
Аз: – А ти какво правиш?
Аз дежуря в случай на нужда. Но ти нямаш нужда от нищо, няма нищо спеш
но при теб.
Аз: – Благодаря ти все пак.

Няма защо.”
Същото се случило и с г-жа Симоне в Реймс, но този път при запис на гласа на магнетофонна лента. Г-жа Симоне е много непресторен човек. Тя е имала щастието да получи добро образование. Тя знае немски език и това й е дало възможност да се свърже доста отраио с твърде опитни кръгове. Тя е учила и латински език, и това й позволило веднъж да разбере едно изречение на румънски, получено съвсем неочаквано. Но преди всичко тя е човек с много силно вяра и голяма доброта. Няма да кажа нищо повече, за да не засегна скромността й. А от 1979 г. нататък, малко след смъртта на баща си, след като случайно прочела една статия за тези гласове от отвъдното, публикувана през декември 1978 г., г-жа Симоне започнала редовно да слуша гласовете на починалите. Така често й се случвало да се притече на помощ на отчаяни семейства, често на родители, изгубили детето си. Въпросната вечер става въпрос за г-жа Г., майка на малкия Оливие. След като се срещнала с г-жа Симоне, тази дама се научила сама да прави записите. Но дотогава тя успявала да получи само няколко прошепнати думи: „Мамо, моя малка мамо. . .”. Сега давам думата на г-жа Симоне, тъй като психологическите подробности са важни за доброто възпроизвеждане на сцената в цялата й автентична простота.

„Иска мв се да повикам момчето тази вечер, и ако получа неща добро, ще й изпратя касетата утре. Часът е около десет. Използвам малкия магнетофон на баща си. За съжаление, изглежда, че всичко е напразно: за четвърт час все още няма нищо. . . Оливие не се появява, това ми е неприятно, тъй като наистина искам да доставя тази радост на г-жа Г. Освен това тази вечер не записвам нищо освен тишината в къщата; никой не ми говори; дали те всички са заети?. . . Няма дори и едно „добър вечер”. . . Сега съм толкова свикнала на тези любезности. . . Продължавам да упорствам, и добре правя: ето го внезапно гласа на баща ми, далечен, но ясен:

„При нас тази вечер няма никой, Моник. Трябва да се обадиш друг път.”

Следователно първите етапи на напускането на този свят, на приемането наистина той да бъде напуснат, са все още много подобни на нашия земен живот. Нашите занимания, нашите желания, а следователно и възможностите ни са все още много ограничени. Това е все така невероятният закон за пълното уважаване на нашата свобода. А в основата си самият този закон е просто следствие от дълбоката структура на света, на световете, според която във всеки един момент нашият вътрешен свят изгражда външния ни.

Някои покойници се бавят безкрайно дълго в своето развитие. Разказвано ни е за хора, които продължават да живеят във Версайския двор също както през XVIII век. Без съмнение те не са нещастни. Те са в света, който им подхожда. Но ако можете, опитайте се да насочите желанията си по-нагоре! Още отсега.

Отново цитирам Албер Пошар:

„Вашата представа за астралния живот въпреки всичко е все още прекалено материална. Вие търсите в него продължение на земния живот. Със сигурност ще намерите този вид неща, благодарение на онзи механизъм, породен от придобитите навици, за които ви говорих в началото. Но тези навици изгубват малко по малко онова, което ги подхранва – необходимостта от поддържането им отслабва все повече и повече с времето. . . Поддържането на тялото в добра форма не изисква никакви усилия. Ние нямаме физически осезания, а следователно и никаква съответстваща им дейност. . .

Обратно, всяко емоционално движение се усилва до трудно изразима степен -а това незабавно поставя жизнената основа на нашето съществуване на съвсем друго ниво. . . Ние живеем главно в субективното. . . сега откриваме жизнената си субстанция в „чувството”. Същевременно, всичко във Вселената е свързано «гна дадено ниво – например, на нашето – присъства отражението на всички други. Ако вие разбирате това, то ще ви открие много нови хоризонти. Нека засега кажем, че фактите и образите от земния живот имат Тук своите огледални образи”.

В първата част той бе казал:

„. . . ох едно ниво, стоящо много близо до Земята. В него душите са все още пропити от земните условия, които наскоро са напуснали. Ето защо в него се откриват толкова много институции и постройки, силно приличащи или еднакви с тези на Земята.

Естествено, добре е да се знаят тези неща, но не е хубаво да им се придава извънредно значение. . .

„Умира се” в един Свят след другия. Но колкото ио-безплътио е веществото, толкова повече то е подчинено на силата на волята. Тогава въпросът за „промяната” става все повече въпрос на „воля”.

В следващите глави непрестанно ще се задълбочаваме именно в това тайнство на обективната проекция на нашите мисли и чувства.

източник - https://neonula.wordpress.com/%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b8/%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80%d1%8f%d1%82-%d1%84%d0%b0%d1%80%d0%bd%d1%81%d0%be%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d1%8e%d0%bd/%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d0%be%d1%82-1-%d0%b4%d0%be-5-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0/v-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d1%87%d0%ba%d0%b8-%d0%b2-%d0%be%d1%82%d0%b2%d1%8a%d0%b4%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be/