Прераждането: Последното изпитание на злочестата душа

А какво става с покойниците, които най-силно са се противопоставяли на Любовта? Пиер Моние ни уверява, че Бог им дава нещо като втора възможност и им позволява да се върнат на Земята. Това е прераждането.

Разбира се, много други пратеници или псевдопратеници също твърдят това. Но това не би било достатъчно, за да ме убеди. Приемам тази теория, тъй като някои от онези, които я поддържат, по редица причини ми вдъхват особено доверие. Пиер Моние не е единственият измежду тези достоверни пратеници, които твърдят това, но може би измежду онези, на които имам доверие, той е този, който изглежда най-добре запознат с явлението и който се съгласява да ни даде най-много подробности за него. Наистина, много други пратеници казват много повече неща по въпроса, но именно на тях нямам доверие.

И така според него „наистина, прераждането понякога се осъществява, но много по-рядко, отколкото смятат някои изследователи на психическия живот”, то „често се препоръчва като по-бърз начин за извършване на задължителното развитие за достигането на щастието, към което всички се стремим и което ще познаем единствено в сливането с Бога.” Същевременно, то остава „така да се каже, винаги незадължително”, което означава, че понякога не е такова, както това ни се потвърждава по-нататък: „това е извънредно задължение”. Впрочем, дори и когато една душа разбира, че нейното развитие би могло да протече по-бързо, ако приеме да се прероди, тя често се отказва от това, за да не прекъсне връзката на любовта с онези, които е оставила на Земята. Понякога прераждането се извършва от цели или почти цели семейства, тъй като родителите, които са увлекли децата си в нещастието по своя вина, искат да поправят греха си, като дадат живот на същите деца или поне на онези от тях, които не са могли да се изплъзнат от лошото им влияние.

Някои трудни текстове на Евангелието по въпроса за предопределението се обясняват с това явление на прераждането.

И накрая, прераждането е твърде често срещано при животните, особено при кучетата. Съществуват дори напълно извънредни случаи, „позволени от Бога при твърде редки обстоятелства и с определена цел”, при които някое животно се преражда в човешко същество.

И така, основавайки се на подобни пратеници (не само на Пиер Моние), аз вярвам, че съществува някаква определена форма на прераждане.

И обратното, не съм сигурен, че дотук сме получили неоспорими доказателства за съществуването на това явление. Все пак вярвам в него, но въз основа свидетелствата на тези пратеници, а не заради подобни „доказателства”. След като въпреки всичко вярвам в него, смятам, че не е нужно да обсъждам стойността на тези така наречени доказателства при всеки отделен случай. Предпочитам веднага и без обсъждане да приема, че във всеки от тях сме се натъкнали на истински случай.

Ала остават два проблема, които трябва да бъдат разгледани:

Наистина ли тези случаи са извънредни, както твърди например Пиер Моние, или обратно, правило за всички хора е да се връщат на Земята, и то дори по няколко пъти, както това се твърди от други пратеници, чиито думи са подкрепени и от силни философски и религиозни течения?

Всъщност в какво се заключава прераждането и кога се осъществява то?

 Прераждането е само едно изключение

Според най-разпространената днес форма на вярване в прераждането едно дълбоко Аз надживява смъртта и влиза в ново тяло, за да води нов живот, като така от живот на живот се обогатява или се пречиства, а забравянето на предишния живот при всяко ново раждане не е от особено значение, тъй като в отвъдното нашето съзнание всеки път събира и синтезира предишните ни животи.

В западноевропейската традиция

Отвсякъде ни се повтаря като добре установени факти, че още древните египтяни са вярвали в прераждането, евреите от Стария Завет също, както и Христос и първите християни, а църквата го е включвала в своето учение чак до III или IV век. (Тук използваните автори малко се разминават и аз добре виждам защо).

Аз не бих искал да наскърбя Никого, нямам никакво желание да преча на когото и да било да вярва, че вече е „имал” двадесет живота и че ще се върне още три пъти на Земята. . . Но фактите са си факти: почти всичко това е невярно! Доктрината за прераждането е била напълно непозната в древния Египет. Единствените случаи, които биха могли да бъдат цитирани, са митовете за възраждането на природата с помощта на Озирис. Прераждането е също така непознато в Шумер и Асиро-Вавилония. Древните евреи също така не са го познавали. Колкото да Новия Завет, двата винаги цитирани текста са историята за слепеца по рождение и очакването на завръщането на Илия. Нека ги разгледаме накратко.

В първия случай учениците на Христос го питат: „Учителю, поради чий грях, негов ли, или на родителите му, той се е родил сляп?” Идеята за връзката между физическия недъг и греха е често срещана в Стария Завет: „В случаите на недъгавите по рождение някои равини приписваха грешката на родителите, другите – на самото дете по време на износването му”. Въпросът не е дали тази идея е интересна или глупава. Става въпрос да се разбере дали евреите от времето на Христос са вярвали в прераждането. Познаването на литературата от онова време ни принуждава да кажем: не. Те са предпочитали да прибягнат до тази странна хипотеза.

Колкото до Христос, той изобщо не се възползва от случая, за да им разкрие съществуването на прераждането. Той просто им отвръща, че въпросът е зле поставен: „Нито поради негов грях, нито на родителите му.” Няма предрешен живот!

Другият, все така цитиран случай, са различните текстове, които говорят за пророческото обявяване на завръщането на Илия. Но това значи да се забрави, че за евреите Илия никога не е умирал. Той е бил издигнат на небето в огнена колесница и са го очаквали да се завърне един ден, но като от дълго пътуване, без да се преражда, или пък като онези герои, които в многобройни легенди се пробуждат след цял един век. Христос се опитва да ги накара да разберат, че Илия няма да се върне. Той е бил заместен от Йоан Кръстител, но както Моцарт е заместил Бах. . .

Същевременно в Древна Гърция Питагор разказва, че Диоген Лаертски вярвал, че вече е живял няколко пъти, и дори казвал имената си от предишните животи. Платон говорел за преселението на душите като за народно вярване. Почти всеобщият мит за Вечното завръщане съдържал определена форма на прераждане.

По времето на Христос тази доктрина започнала да се разпространява. Според Флавий Йосиф фарисеите вярвали във вечните мъки за лошите и прераждането за добрите. По-късно в Кабалата превъплъщението заема важно място. Не можем да кажем нищо повече.

Църквата никога не е включвала прераждането в своето учение, както мнозина твърдят. Някои теолози са вярвали в него, но това е нещо друго. През II век Свети Иустин приемал съществуването на много животи на Земята преди Небето, като най-близките до плътта хора можели да се преродят в животни. Климент Александрийски може би също е вярвал в това. Той говори за ме-тенсоматозис, буквално – „превъплътяване”. Но както отбелязва Гедес Макгрегор, първите християни са можели да вярват само в предишни животи на Земята, а не в бъдещи, защото за тях на този свят му е било съдено скоро да изчезне.

Гностнчните течения са вярвали в прераждането. Но те не са църквата. Цялото им учение се различава дълбоко от нейното.

Ориген като че ли е приел съществуването на поредица от „еони”, тоест от светове, като всяка душа живее само по един път във всеки свят. Това не е непременно различно от изкачването на всяка душа от сфера в сфера. Двамата велики светци Грпгорий Нисийски и Григорий Акрагантийски през IV век са познавали тази теория за предишните животи и категорично са я отхвърляли.

Същевременно, обикновено се признава, че никой църковен текст никога не е осъждал недвусмислено тази доктрина, и че, следователно, всеки може да я приеме, стига да иска.

В източната традиция

Често страстните привърженици на теорията за многобройните и задължителни за всички прераждания изтъкват, че така те се присъединяват към вярванията на стотици милиони хора, в продължение на векове и във велики култури.

По този въпрос трябва все пак да се знае, че прераждането не присъства във ведите (1500 – 800 г. пр. н. е.). То също така не влиза в учението на Буда. Ален Даниелу, един от най-добрите специалисти по древна Индия, смята, че тази доктрина е родена в джайнизма, „който я е предал на будизма, а после и на съвременния индуизъм”. Шиваитското течение и до днес й се противопоставя. Въпросната доктрина обаче вече се появява, макар и с твърде различни варианти според различните текстове, в някои упанишади (700 – 500 пр. н. е.).

Нека припомним още, че Кришнамурти никога не е вярвал в нея. И накрая, за онези, които отдават огромно значение на посланията на някогашни противници на прераждането, които сега са починали и най-накрая са приели тази доктрина, нека да посочим, че има и обратни случаи: един дух, твърдящ, че е духът на г-жа Блаватски, се е появил на д-р Карл Уикланд, за да му съобщи, че тя днес признава грешката си и че прераждането не съществува.

Според последните парапсихологични данни

Колкото до гласовете от отвъдното, получени на магнетофонна лента, те далеч на разрешават спора. Наскоро г-жа Шефер отбеляза пред мен, че се получават всякакви мнения, от „разбира се, прераждането съществува; всички минават през него”, до „но това е абсурдно, това не съществува!”, като се мине през „нямам представа”. Другите средства за общуване с отвъдното също така не дават единно мнение.

Като разговарял с медиума Джон С. Слоун, с когото работил в продължение на дванадесет години и когото считал за най-добрия срещнат от него медиум както в Англия, така и в Съединените Щати, Артър Финдли естествено стигнал до въпроса, който ни занимава: „Ние прераждаме ли се на Земята?” Тогава той получил от отвъдното посредством изпадналия в дълбок транс медиум следния отговор:

„Това е въпрос, на който ми е трудно да отговоря. Не познавам никого, с когото това да се е случвало. Пристигнах тук преди много години и редом с мен има хора, които са живели на Земята преди хиляди години. Това е всичко, което мога да ви кажа. Не знам нищо повече.”

Албер Пошар, който още на Земята твърдо вярваше В прераждането, след смъртта си е убеден в него повече от всякога. Същевременно той признава, чев отвъдното, където се намира, има „съвсем висши духове”, които изобщо не вярват в прераждането и които той не успява да убеди.

Впрочем, подготвителните операции за завръщане на Земята се представят по твърде различен начин в различните разкази, били те на Жорж Морание или на Албер Пошар, послания, получени посредством автоматично писане или психеделични описания на Ан и Даниел Мьороа-Живодан за пътувания, които те били извършили извън тялото си.

Индийското влияние е особено силно в последните разкази. След като обикновено другите са малко стиснати и ни обещават само по десет или дванадесет живота, ако сме особено лоши, и не повече от седем, ако слушаме, то те карат направо: •

„Човешкото същество не разполага с един-единствен живот, а с безкрайно много животи, от които трябва да се възползва най-добре.”

Това би трябвало да бъде достатъчно дори и за най-взискателните! Но Сведенборг, който изобщо не е вярвал в прераждането, би се изсмял високо, ако го беше чул.

Обяснение на привидните несправедливости на съществуването

Един друг аргумент се повтаря през цялото време: след като веднъж се приеме хипотезата за прераждането, много тайнства на съществуването могат да бъдат обяснени. Несправедливостите, които толкова често будят негодувание у нас, намират своя смисъл. Започваме да се досещаме, че не Бог е несправедлив, нито пък сляпата Съдба, а че всеки автоматично понася последиците от собствените си деяния. Онзи, който е беден, сигурно зле е употребил богатствата си в някой свой предишен живот. Онзи, който е сакат и страда, сигурно е бил жесток. . .

Обаче не става въпрос за истинско наказание, а за пренасяне на Земята на механизма, който разгледахме, но в неговото действие в отвъдното. Дълбокият смисъл на този закон за кармата се крие в това да ни се предостави възможността да се отдадем на добродетелта, противопоставена на порока, в който сме затъвали в предишния си живот. Трябва да бъдем поставени в оптимални условия, за да можем, ако вложим малко добра воля, да поправим у нас онова, което е било изкривено. Цялата тази интелектуална постройка има няколко преимущества. Тя е лесна за разбиране. Тя почти незабавно прави страданията на другите, а дори и собствените страдания, много по-поносими. Всичко се обяснява откъм причините и всичко придобива смисъл за в бъдеще.

За съжаление, подобно на много интелектуални постройки, и тази се разкрива като малко опростена, когато започнем да я сравняваме по-отблизо с реалността.

Ако наистина дълбокият смисъл на този механизъм цели нашия нравствен и духовен напредък, той не може да бъде толкова опростенчески, тъй като едни и същи условия могат да се окажат благоприятни или катастрофални за нашето развитие, според различните хора. В бедността един лесно ще се научи да побеждава себе си в една все по-голяма щедрост. Друг при тези условия ще се затвори във все по-отвратителен егоизъм. Уви, били сме свидетели на това в затворнически или концентрационни лагери. За някои хора по-малко бедност би била по-подходяща, поне в началото.

Някои, изпаднали в пустинята на чувствата, в нещастието, откриват пътя, който ще ги доведе до напредък към всеобщото милосърдие. Други няма да могат на свой ред да обичат, без преди това самите те да са получили малко обич. От това не следва, че те непременно са дълбоко в себе си по-малко щедри от първите. Те просто имат по-различна чувствителност.

Разбира се, може да се приеме, че това необходимо приспособяване наистина се случва, макар и без наше знание. Но трябва да признаем, че в такъв случай връзката между нещастието и лошото поведение в един предишен живот се изгубва, а с това се изгубва и обяснителната и аргументационна стойност на теорията, щом я изправим пред ужасяващите прояви на неравенство, с които се срещаме всеки ден.

Трябва да се избира. Или законът на кармата се прилага по сляп и автоматичен начин, и втози случай той добре обяснява привидните несправедливости на съществуването, но неговите поражения могат да бъдат страховити; или той има поучителна стойност, и значи, не може повече да даде обяснение на същите тези несправедливости, така че аргументът, привеждан в негова полза, отпада от само себе си.

Изтокът никога не е считал кармата за нещо абсолютно

Впрочем, трябва да се каже, че както в Индия, така и в Тибет законът за кармата никога не е бил схващан по такъв абсолютен начин.

Така в „Бардо Тьодол” се дават указания как именно в момента на смъртта да се изплъзнем от цикъла на преражданията. Достатъчно е да се достигне идеалното просветление, а за това трябва и е достатъчно да се разбере, че всички чудовища, които виждаме, са само проекции на нашия ум. Тъй като има опасност да бъдем изненадани, неподготвени, предлагат ни се няколко последователни възможности. Ако успеете в това, то каквото и да сте вършили, дори и най-долните престъпления, няма да се прераждате! Ще се изплъзнете от вашата карма.

Но нашите тибетски приятели са открили и друг метод. . . обреда поуа, който, както изглежда, е чудотворен. Той може да се използва успоредно с четенето на „Бардо Тьодол” до умиращия, или дори вместо него. Както ще видим, този метод има поне това преимущество, че е по-краткотраен: трябва три пъти да се извика до умиращия сричката „Хик!”, но с много особена интонация. След това едно възклицание, което трябва да се произнесе „Пет!”. Но внимание, произнасяйте това „Пет!” след трите „Хик!” само ако сте сигурни, че „смъртта е предстояща и неизбежна, тъй като „Пет!”, произнесено след „Хик!” неизменно предизвиква смърт.” Така че внимавайте! Можете да си създадете огромни затруднения. Този метод със сигурност води до „избликва-нето на namiies (или душа) от върха на черепа на умиращия и внезапното издигане на тази namiies в Рая на Великото Блаженство.” Няма никакво прераждане, никаква карма! Номерът е изигран. Но внимание, трябва да се учите в продължение на дълги години при опитен наставник да произнасяте тези „Хик!” с точната интонация, която ще ги направи ефикасни. . .

В Индия Шанкара преподавал една твърде подобна техника, в която отново присъства това излизане на душата’от върха на главата, както впрочем и в многобройни разкази за ОГС

Шанкара е великият Учител на абсолютната недвойнственост, „Адвайта Веданта”, живял към 700-750 г. от н.е. При неговата техника няма нужда от намесата на помощник. Трябва сами да я приложим. Предлагам ви неговия метод:

„има сто и един канала, които излизат от сърцето на човека. Един от тях, наречен „еушумна”, е.насочен нагоре, в прсоката на теменната кост. В момента на смъртта трябва да овладеете духа си и да го поддържате здраво установен в сърцето. Посредством този канал, който отива нагоре, и с помощта на слън: цето, се достига безсмъртието.”

Другаде се уточнява, че лъчът, който ни води направо към слънцето, за щастие блести и денем, и нощем. И тук също вече няма карма!

Но има нещо още по-объркващо, или поне за нас, западноевропейците: онова, което според вярванията в Индия, където се е породила „кармата”, наистина определя нашата карма. От различните текстове научаваме, че е било достатъчно за един саламандър случайно да пие вода, останала в стъпките на една група шривайшнава, за да се прероди като брахман. Впрочем, обратното, един брахман, който сбърка при изричането на формула за жертвоприношения, може да се прероди в демон!

В прочутата „Бхагавад гита” се учи, че прераждането зависи изцяло от последната ни мисъл на този свят. Така бедният крал аскет Бхарата изгубил в последния момент всички резултати от своя аскетизъм, тъй като се възхитил прекалено много от едно младо сърне, което бил прибрал. Той се преродил като елен, съответно на предмета на последния си поглед. От колко малко зависи нашата съдба!

Рамануджа (1017 – 1137), великият учител на относителната недвойнстве-ност, реагира именно срещу това малко детинско тълкуване на закона за кар-мата, като обяснява в своя коментар към „Бхадавад гита”, че този последен поглед или последна мисъл на свой ред зависят от всички погледи и всички мисли през цялото ни съществуване.

И накрая, за Рамануджа нашето освобождение от ужасния цикъл на пре-ражданията всъщност не зависи от праволинейността на нашите постъпки, а от дарената ни Божия любов, която може да изплати всички наши дългове, и от единението ни с Бога в любовта – „бхакти”.

Тук без съмнение се отдалечаваме от закона за кармата, но доста се доближаваме до християнско-юдейската традиция.

Ако припомних тези понякога второстепенни аспекти на големите религиозни традиции, то не беше, за да ги осмея, което е винаги твърде лесно, а именно за да покажа, че законът за кармата, който днес ни се представя като абсолютно правило, никога не е бил разбиран наистина по този начин в традициите, от които сме го получили.

Законът за кармата убива състраданието

Една друга трудност на това строго причинно- следствено обвързване между предишните животи и настоящето ни състояние е тази, че тази безмилостна логика води до мисълта, че всички нещастници в този живот са били зли хора, и дори все още са, най-малкото при раждането си. Щом те не трябва да платят за злото, което са извършили, а да бъдат доведени до това да се поправят, то трябва по някакъв начин поне в началото на техния нов живот това поправяне още да не се е осъществило. Ако едно дете се роди сакато, това значи, че в него има нещо много сериозно, което трябва да се поправи. В тази система децата, които се раждат в злочестина, непременно са лоши. Това заключение ми изглежда неизбежно. То се съдържа в самата логика на цялата система.

А то е явно погрешно. Самите факти му противоречат.

Законът за кармата забранява състраданието

Другото логично следствие от един подобен механизъм: ако законът за кармата не е наказание, а пряко следствие от нашите деяния, създаващи от един живот в друг най-подходящите условия за нашето развитие, то доколко имаме правото да се намесваме, за да помогнем на другите да се изплъзнат от тежестта на своята карма?

Проблемът е твърде реален и не можем да се измъкнем от него само с действията, които сърцето ни подсказва, и с благоразумна реакция, както например е направила Маги Лебрьон според нейния собствен разказ. Маги Лебрьон е една изключителна жена, която заедно със съпруга си е извършила великолепни дела. Тя е магнетистка, действаща под контрола на лекари от отвъдното посредством мъжа си, който е много добър медиум. Уверявам ви, че във всичко това няма нищо дяволско. Но, виж, фантастично има, особено във връзка с умствения кръгозор на средния французин от края на века. Съдете сами:

„Онази вечер в навечерието на 1 май, разказва тя, си бяхме легнали доста рано, към 21 часа, веднага след като сложихме децата да спят. Аз четях в едно списание една особено увлекателна статия, а Даниел, мъжът ми, бързо заспа до мен. От няколко дни насам той се оплакваше от необичайна умора. Тогава си дадох сметка за възбуденото му състояние. Той стенеше в съня си. Обърнах се към него, за да се опитам да го успокоя или да го запитам какво му е, но в този момент той заговори с непознат глас с женски тембър: „Не се плаши, Маги” – ми казваше този глас. – „Не мъжът ти говори, а един духовен водач, който избра този начин, за да се свърже с теб посредством него. Твоят мъж е силен медиум и отсега нататък ще се възползвам от него, за да ти говоря. Предлагам ви да изпълните една мисия, която сте свободни да отхвърлите. . .”

Това било началото на един прекрасен живот, на едно изключително преживяване, изпълнено с любов. Маги и Даниел освен собствените си деца осиновили и други, и отгледали още други, общо около четиридесетина. Те лекували, облекчавали, изцерявали или утешавали хиляди хора, създали групи за молитви из цяла Франция и в чужбина. Защото Маги Лебрьон винаги съпровожда своята магнетистка практика с молитви, и доколкото това е възможно, с групови молитви. Тя също вярва в съзидателната сила на мисълта!

Но Маги Лебрьон и нейните приятели вярват твърдо в прераждането, и разпространяват нашироко това свое вярване, като виждат само преимуществата му. Ако прераждането се приеме, толкова много загадки сякаш се проясня-ват.

И така, един ден в Брюксел след една от нейните сказки един неин приятел йога я попитал дали, като се има предвид целебната стойност на кармата, имаме правото да смекчаваме кармата на другите. Тя му отвърнала: „Когато възрастен човек носи два куфара и пресича оживена улица, нима няма да му помогнем?” Без съмнение това е, което подсказва сърцето й. Тя добавя:

„В това е цялото милосърдие на Евангелието. Та нали Исус дойде, за да ни проповядва милосърдие, и умря, за да изкупи греховете на всички ни?”

Това е реакция на благоразумие! Но на християнско благоразумие.

Тъй като според логиката на кармата никой не може да „изкупи” греховете на другия. При нея неизбежно „всеки се грижи сам за себе си”! Въпросът на йогата не може да бъде разрешен толкова набързо. Без съмнение не е случайно това, че индийските народи, които са дълбоко религиозни, никога не са създали мощни благотворителни движения. Това е така, защото в рамките на тази система неравенството и дори нещастието изглеждат до голяма степен в реда на нещата. Спрямо онези, които страдат, индуизмът и будизмът препоръчват най-вече състраданието, тъй като то е благотворно за онзи, който го изпитва. Наистина, те също така проповядват отричане от земните блага, което би било достатъчно, за да намали значително много нещастия. Но и тук се цели главно личното усъвършенстване, а не оказването на помощ на другите.

Разбира се, това изобщо не значи, че индийците са по-безсърдечни от западноевропейците. Просто цялото им светоусещане от незапомнени времена насам води към известен индивидуализъм. Известно е, че съпругата или съпруга, когото обичаме, в другите си животи неизбежно ще изживеят други любо-ви. Всички наши срещи са преходни. Индийците смятат, че от тях няма да остане дори никакъв спомен, нито на този свят, когато се върнем в него, нито дори на другия, във вечността. Доктрината на прераждането изключва това постоянно в „Писмата на Пиер” твърдение, че Бог никога не разделя онези, които се обичат.

Докато някои западноевропейци се оставят малко по малко да бъдат спечелени от тази доктрина, други хора от Изтока откриват постепенно християнските перспективи. Ето какво казва за това един от онези, които отец Мопи-лие нарича „индуси-християни”, тъй като те остават верни и на двете традиции едновременно:

„Освобождението не е по нашите собствени сили. Никакво деяние (карма), никакво духовно упражнение не могат сами по себе си да ни го дадат. . .

Когато Бог дойде под човешка форма, той не направи това поради някаква празна причина, а за да донесе на човека освобождението („мукти”) от последиците на кармата. Бог извърши всичко необходимо, за да освободи човека от оковите на кармата и да го доближи отново, да го свърже със себе си посредством връзките на Любовта. . .”

За нашето развитие не е достатъчен само един живот

Това е един от най-често привежданите аргументи в подкрепа на тезата за прераждането: Един живот на Земята е прекалено кратък, прекалено много зависим от щастливи или нещастни случайности, за да може въз основа на него да се решава нашата вечност. Дори било непочтено от страна на Бога, че бил създал подобна система.

Такава е например тезата на Гедес Макгрегор, чието проучване аз цитирах вече няколко пъти. Всъщност това дори е основната тема на автора, като историческата част присъства само за да покаже, че християните са в края на краищата свободни да се присъединят или не към това вярване.

За съжаление твърде бързо се разбира, че пледоарията на автора в полза на прераждането се основава главно върху особено ограничени теологически тези и върху пълното непознаване на паранормалните явления, които все пак днес са добре известни.

За автора няма възможно спасение без явна вяра в Христос. Оттук следва
съвсем недвусмислено, че всеки нехристиянин, тоест една внушителна част от 
хората, не мога да бъдат спасени в този живот. Същото важи и за децата, умрели съвсем малки.

Впрочем, авторът не държи никаква сметка за всички открития вобластта на надживяването на смъртта, направени  от един век насам, колкото и невероятно да изглежда това за един човек , който  се заема с подобна тема. Той се порявява като напълно  неспособен ( и това е негово пълно право) да повярва в съществуването на материя, която все още не е открита , водещи истински живот в един истински свят, също толкова реален като нашия. Никога не му идва наум, че един талант, чието развитие е било рязко прекъснато от смъртта в този свят, може да се разгърне със същия или дори с по-голям успех в един друг свят. За него християнската, и, по-точно, католическата вяра се заключава в това мъртвите да почиват в мир, очаквайки Възкресението. Разбира се, не може да се очаква някакъв особен духовен напредък от такъв покой. Но вместо да оспори това популярно изкривяване на нещата, той предпочита да се опита да въведе и приспособи в християнството идеята за прераждането.

Според мен две са основните причини за тази негова позиция: първо, непознаването на основното различаване между святост и съвършенство, за което вече няколко пъти споменах. Бог изисква от нас не съвършенство, а святост. Святостта се състои в това да се стремим с всички свои възможности към съвършенството, а не да го достигнем. Бог иска от всеки от нас само онова, което той наистина може да даде, а не онова, което, като се имат предвид обстоятелствата, му е невъзможно; тук обстоятелствата включват наследствените белези, драматичните преживявания в детството, влиянията, които не сме си избрали сами, и пр. Втората възможност, за която говори Пиер Моние, когато признава, че прераждането съществува, според мен стои извън тези съображения. Това е истинската втора възможност, предоставена на някой, който вече е получил при първия си живот истинска възможност да се спаси.

Второто основание на тази пледоария в полза на прераждането е пълната неспособност на автора да си представи някаква форма на живот, различна от онази, която ние познаваме. За много хора едно тяло, което не можем да видим с нашите очи на плътта, на живи хора, не може да бъде истинско тяло. Едно тяло, което повече няма нужда да се храни, за да живее, и което не може „да се люби”, не представлява никакъв интерес. „Върховните” радости, за които им се говори, нямат за тях никаква привлекателност.

И обратното, други хора са по-скоро разочаровани, когато открият, че първите етапи в отвъдното приличат много на този свят. Ниевсички живеем заедно на тази земя, но още отсега дълбоко в себе си принадлежим към различни светове. . .

Странно е, че твърде редки са онези, които смело признават, че много би им се искало да могат да се върнат на Земята. Почти всички усещат добре, че е по-добре да се правим, че се примиряваме с това.

Аз изобщо не вярвам на тези примирения.

Нека посочим, че за д-р Карл Уикланд това убеждение във възможността за
прераждане често подхранва у покойниците желанието за прераждане, а това
може не само да забави собственото им духовно развитие в отвъдното, но и да
доведе до истински обсебвания от духове, особено при децата. Той неведнъж
 се е убеждавал в това, като прехвърлял тези така преродени в жив човек духо
ве от тялото на дете в тялото на жена си медиум. Диалогът между тях който
 така ставал възможен, му позволявал да освободи едновременно объркания
 покойник и детето, обсебено, без самото да знае това,  от този изостанал 
дух. Опасността е много голяма за това , че , както изглежда, след като изос
таналият дух успее да се вмъкне в аурата някое дете, за да живее заедно с 
него в едно и също ТЯло, той вече не знае как да излезе оттам. Поне това показват опитите на д-р Уикланд и изказванията, които са направили пред него духове на бивши теософи, които се разкайвали затова, че някога са вярвали в прераждането.

Отправям предупреждение «гьм многобройните мисионери на прераждането: нещата може би не еа толкова прости, колкото те смятат!

2. Какво означава прераждането

Сигурен съм, че за повечето от моите читатели този въпрос изглежда напълно излишен. Нещата са очевидни и за тях въпросът ми подсказва единствено, че съм решил да бъда твърде обстоятелствен.

Западноевропейските схващания

Според понятието за прераждане, което в момента се налага в съвременна Западна Европа, един и същ човек има няколко последователни живота. Всеки път той получава или даже си избира ново тяло с нова съвкупност от дарби и таланти, но също така и недостатъци и слаби страни, нови вкусове и нови неприязни, разбира се, нови родители, може би нов майчин език, нов пол, нова раса.

Но ако се придържаме към източното учение за кармата, необходимо е лошите склонности, които трябва да бъдат поправени, да се проявят по някакъв начин. Именно това като че ли се подсказва от един случай, съобщен от Маги Лебрьон, който тя сочи дори като първият, който я е подтикнал да размишлява върху възможното тайнство на прераждането.

Поверяват й малката Мади:

„Двегодишна, с тяло, покрито от ихтиоза, цялото в люспи като рибешко. Състоянието й беше много тежко. . . Тя спеше около четири часа на нощ.

Въпреки всички полагани грижи състоянието й не се подобряваше. Освен това тя беше истинско чудовище на грозотата, непоносимо, злобно. Беше невъзможно да я оставим заедно с други деца на нейната възраст: тя ги дращеше, хапеше ги и постоянно крещеше. На мен, която обожавам децата, ми беше много трудно да обичам това дете, толкова много злина усещах в нея.

. . .Размислих над този случай и си казах като просто предположение: мйже би в последния си живот тя е вършила много злини, може би е измъчвала хора!. . . Мисля, че това бе първото ми дълбоко размишление върху теорията за преражданията, че за първи път осъзнах причинно-следствената връзка и че може би тук се криеше причината за някои необяснени, необясними болести у малките деца.”

Тук всичко е според логиката на кармата. Имаме причинно-следствената връзка и новата поява на причината (злината), чието следствие (страданието и болестта) има за цел именно да спомогне за нейното поправяне.

Но какво да кажем за наистина съществуващите случаи, при които страдащото дете в същото време е мило, нежно, щедро и обичливо, или, обратно, в които злобното дете има възмутително добро здраве, изключителни дарби и богати родители? И такива съществуват!

Тук загадката остава пълна.

Нека отбележим, че между другото Западна Европа има склонността да развива, без да си дава наистина сметка за това, една друга логика на прераждането, която няма вече нищо общо е тази на кармата. Това е идеята за постепенното обогатяване на личността. В тази нова система се обяснява, че в продължение на различните си съществувания трябва задължително да сме били поне веднъж мъж и веднъж жена, но също така беден и богат, интелектуалец и физически работник.

Главното възражение, което веднага ни идва наум, а именно, че обикновено ние нямаме спомен за предишните си животи, се обезсилва от твърдението, че в отвъдното ние приемаме спомена за различните ни последователни личности и още в този свят нашето подсъзнание знае и вече е обогатено от опита на всичките ни предишни животи.

Източните схващания

Всъщност всичко това е твърде различно от схващанията на Далечния Изток. Винаги са съществували редица будистки и брахмански учения, които са се противопоставяли на самата идея за прераждането, като например шиваизма. Същевременно, вярно е, че народните вярвания, както в Индия, така и в Тибет и Китай, подхранват надеждата и вярата в известната неизменност на „аза”, от тяло в тяло и от живот в живот, като в това са насърчавани от прочутия израз на „Бхагавад гита”, който сравнява преминаването от едно тяло в друго със смяната но дрехите:

„Също както захвърляме износените дрехи, за да облечем други, също така и преродената душа захвърля износените тела, за да надене други.”

Същевременно, ако се обърнем към великите учители, веднага си даваме сметка, че става въпрос за нещо съвсем различно. За будизма изобщо не става въпрос да се обогати „аза”, а да се разбере, че той е само една илюзия, която трябва да бъде разсеяна възможно най-цялостно.

В крайния случай, в опитността на Сатори, тоест онова, което в будизма зей съответства приблизително на онова, което ние наричаме екстаз, единението с основната реалност на Вселената трябва да бъде толкова пълно, че да стане несъзнателно, тъй като осъзнаването на единението все още би довело до известна двойственост. Няма нищо по-чуждо на целия дух на будизма от тази идея за екзалтацията на „аза”, която е типично западноевропейска. Цялото пречистване от живот в живот се състои именно в изчистването на „аза” от всичко, до самото му изчезване.

За тибетския будизъм нещата са доста по-различни. Първо, в него постоянно се използва различаването в човека на три елемента: духът, словото и материалната форма. След смъртта на един индивид тези три елемента могат да се преродят поотделно, всеки в различен човек:

„Така чуваме да се казва, че „духът” на някой починал лама е представен от някой друг негов събрат тулку, докато в другите двама лами са се преродили съответно неговото „слово” и неговото „тяло”.

Но всъщност разпокъсването на нашето съзнание отива много по-далеч. Още в този живот:

„Всичките тибетски йоги заявяват. . . че частите от нашата съзнателна личност могат да живеят едновременно в различни светове, като едновременно изпитват в тях различни начини на съществуване.”

Впрочем, това може би съответства на опитността, на Жана Гене, при която тя едновременно живяла в продължение на един кратък миг в три различни места и времена.

И накрая, за учените тибетци не нашето „аз” се превъплъщава в друго тяло, а по-скоро нашите енергии, мисли, възприятия, дори усещания:

„Енергията от различни произходи, породена от нашата умствена дейност, се смесва с потока от енергии, породени от всички дейности във Вселената, и се влива в резервоара на съзнания, от който те отново ще излязат като „памети , склонности, които ще породят нови силови течения, нови дейности.

„. . .Някои изтъкват схващания, отнасящи се до възможността – дори вероятността – за прераждането на мислите, която се извършва посредством раждането на индивиди, пряко вдъхновени от мислите на покойници или техни съвременници. Това би съответствало приблизително на онова, което според тибетците става с ламите тулку. С онези, които чужденците наричат неправилно живите Буда. Далай-Лама е най-известният от този вид пререждания.”

И така, един тибетски отшелник заключава:

„Следователно, не трябва да се казва: „Аз бях Цонг Капа” или „Аз бях Сронг Бстан Гампо”, а може да се помисли: „дадено възприятие, усещане, осъзнаване, които в момента изпитвам, може би са били изпитани от едната или другата от тези личности. . .”

Вижда се, че разликата е значителна! Разбира се, това не може да попречи на никого да вярва каквото си иска, но когато ни се казва, че приемайки прераждането според западноевропейските схващания, ние просто се връщаме към хилядолетната мъдрост и опита на великите религиозни традиции на Индия, това не е вярно!

Към едно ново схващане

И обратното, струва ми се, че това тибетско тълкуване напълно съответства на онова, което отец Бионди нарича удачно паразитни шумове, в смисъла на паразитните шумове при радиовълните. И аз като него напълно вярвам, че в огромното мнозинство от случаите тези „спомени” за предишни животи не са нищо друго освен явления на изключително силна телепатия, намираща се на границата на обсебването от духове.

И тук се открива остатъчният ефект на вълните, излъчени от нашите мисли и чувства, и дори от всички наши деяния, за които често говорят пратениците на отвъдното, Пиер Моние, Паки, Ролан дьо Жувнел. . .

Но – ще кажат някои – всички безброй много случаи, които познаваме днес, при които някой, намиращ се в Египет, внезапно разпознава местата и е способен да прочете йероглифите, без никога да ги е изучавал, децата, които отхвърлят имената си и твърдят, че са живели другаде, в къщи и градове, които могат да бъдат открити, и в семейства, чиито спомени наистина са им познати -как можем да твърдим, че това не са истински спомени от предишни животи?

Признавам, че тези спомени са истински; и наистина става въпрос за предишни животи, но нищо не може да ме накара да повярвам, че става въпрос за една и съща личност.

Сведенборг неведнъж разказва във своите видения, че духовете, които идват да ни посетят, без ние да доловим присъствието им, така дълбоко се отъждествяват с живия човек, до когото-се намират, че накрая наистина започват да се мислят за този човек:

„Всъщност те завладяват паметта на преродения, който същевременно е оставен сам на себе се.”

Явлението може да се осъществи и в двете посоки. Може да стане отъждест-вяване на жив с покойник или на покойник с жив.

Това възприемане на миналото на някой заедно с психологическото явление на отъждествяване, което следва от него, може да отиде още по-далеч. Чешкият лекар Станислав Гроф продължил в САЩ заедно с Джоан Халифакс проучванията, които започнал отначало в Прага за терапевтичното приложение на ЛСД. Той постепенно започнал да използва този нов метод, за да се опита да облекчи страданията на болните от рак, на които всички познати ана-лгетици изобщо не действали. Ставало въпрос за инжектирането на доста големи дози по време на сеанси, които траели по няколко часа, понякога дори по цял ден, след обстоятелствена медицинска и психологическа подготовка на пациента. По време на целия контакт болния оставал в контакт с медиците и бил молен, доколкото му е възможно, да разказва веднага всичко, което усеща.

Така всеки път са ставали явления на отъждествяване. Например, една млада жена има усещането, че ражда, тогава тя е майката, после детето, после всички майки, които са раждали, и всички деца, които някога са били родени. Тогава отъждествяването постепенно се разпростира върху всички онези, които са страдали, като в същото време се индивидуализира.

„Тя беше заедно с тях и в същото време тя беше „тях”, тя познаваше екстаза на това единение в тревогата. В една от тях тя беше млада африканка, която бродеше заедно със своите спътници из изгорелите равнини, изпепелени от слънцето. В края на този епизод тя беше убита от копие, което я промуши в гърба и проникна дълбоко в нея. Тя изгуби съзнание и умря. После тя роди дете в средновековна Англия. По-късно тя се превърна в птица, която се рееше из небето, и улучена от стрела, падна на земята със строшено крило. Накрая всички тези епизоди на смърт и на раждане се сляха в мощен синтез: тя стана майка на всички хора, които някога са били убити във всички войни по света.”

Патрис ван Еерсел ни разказва за други отъждествявания, изживени по този начин от пациенти, лекувани от д-р Гроф. Спомен, че са сперматозоид или яйцеклетка; спомен за хлебарница в Прага, за живот в Тибет. Отъждествяване с цяло племе едновременно, с точно описание на неговите нрави, ритуали, изкуство. След това може да се провери съществуването на това племе, на което пациентът преди това не зпаел дори името.

„Спомен, че си бил животно. Растение. Гора. Блестящ спомен, че си бил растителна клетка, с тревожни усещания за хлорофилната функция, ритмите на хлоропластите или на митохондриите. Спомен, че си бил река, скала, планина. Огън. Звезда. Спомен, че си цялата вселена.”

Том Сойър, автомонтьорът, за когото вече говорихме, изживял ОГС без ЛСД, е усетил нещо подобно:

„Докато пред очите му се разгръщаха безкрайно много феерични пейзажи, той си даваше сметка, че той беше тези пейзажи, че беше гигантският смърч, че беше вятърът, че беше тази сребриста река и всяка от рибките, които подскачаха из нея. . .”

В крайна сметка, „в надличните опитности един индивид може да изживее всяка от съставките на вселената в нейната настояща или минала форма.”

Поетите и мистиците често достигат до това надлично съзнание. Джалал-унд-Дин Руми, който е бил и двете, твърдял, че ние първо сме били минерал, после растение, животно, и накрая човек, и че скоро ще станем дори ангели. . .

Но – би казал някой още – когато детето носи върху себе си рани или белези, със сигурност се касае за истинско прераждане на същото дете! Не непременно. Силните психологически въздействия могат веднага да предизвикат появата на белези за тях върху самото тяло. Това е самият механизъм, действащ при жигосаните, който не се ограничава до появата на рани, подобни на тези на разпънатия Христос. Например Ан-Катрин Емерих, велика немска мистичка, починала през 1824 г., е изживяла други психологични явления от същия порядък. След като в продължение на няколко дни, изпаднала в болезнен екстаз, тя изтръгвала символична коприва от градината на църквата, един ден се озовала с ръце, покрити с мехури, каквито биха се появили от истинска коприва!

Опитът, осъществен под хипноза от д-р Жанет в болницата „Салпетриер”, е още по-близък до механизма, който ни интересува. Една жена, която смятала, че никога не е можела да вижда с лявото си око, върната под хипноза на шестгодишна възраст, открила, че вижда прекрасно и с двете си очи.

Колкото до твърденията за завръщане в предишните животи посредством хипноза, Маги Лебрьон, която все пак вярва в прераждането, сама разказва, че след като отвърнала на бръщолевенията на един хипнотизатор с абсолютен скептицизъм, той поаленял, забил поглед в обувките си и най-накрая прнзнал: „Трябва да се живее все пак, а пък това им доставя такова удоволствие!”. . .

Една от причините за моето нежелание да приема съществуването на задължително и всеобщо прераждане е тази, че нашите християнски мистици никога не говорят за него. Надявам се, стана ясно, че приемам напълно стойността на всякакви видове послания и пратеници. Но струва ми се, че все пак трябва да се опитаме да поставим всеки един от тях на мястото му, за да оценим онова, което може разумно да се очаква от всеки. А никой от великите християнски мистици никога не говори за прераждането, същото важи и за великите мюсюлмански мистици, а вече видяхме как всъщност трябва да се разбира прераждането на индийците и на тибетците.

Измежду християнските мистици имам предвид по-конкретно всички онези, признати официално или не от църквата, които са имали или все още имат постоянна връзка с „душите от Чистилището”, или, казано с други понятия, които обаче означават съвсем същото, с изостаналите духове в „долната част на астралното” (стойностите на двата речника са еднакви, и ако не беше отчайващото му емоционално звучене за повечето от нашите съвременници, изразът „чистилище” би бил още по-точен). Измежду многото ще спомена накратко Мари-Ан Линдмайр, немската мистичка, чиито разкази за излизане извън тялото вече цитирахме, Маргарете Шефнер, починала през 1949 г, а в по-близко време – Мария Зима, от Австрия, Форарлберг, за която мисля, че е още жива.

За съжаление, принуден съм да подчертая, че при всеки от тези случаи изобщо не отдавам едно и също значение на самите свидетелства и на бележките или коментарите на онези, които ги представят!

Така Мария Зима получава множество послания от отвъдното, които трябва да предаде на живи хора, които не познава. Материалните детайли от тези послания са били проверявани стотици пъти. Те винаги са били правилни.

Споделената карма: „Причастието на светците “

Имам и друго основание да смятам, че тълкуването на отец Бионди или на Жан Прийор посредством „паразитни шумове” е правилно. Това е мистичното християнско схващане за дълбокото единение на всички хора в Христос.

Също като някои теолози и библейски историци, но противно на много други, противно на почти всички западноевропейски богослови, но също като цялата източнохристиянска традиция, аз вярвам, че когато Свети Павел казва: „Вие сте Христовото тяло”, това трябва да се възприема буквално. Свети Павел дори отива още по-далеч. В прочутия химн от Посланието към колося-ните неговата ясновидска перспектива се простира върху цялата Вселена:

„Понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на Земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началство или власти, всичко чрез Него бе създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява.. .” (Свети Павел, Послание към колосяните, глава I, стихове 16-17)

Опитах се да покажа, че това тайнство, вярата на примитивната църква и на съвременните православни църкви, е било често изживявано в плътта им от нашите западноевропейски мистици, които са свидетелствали за него. С това се обясняват и безбройните прехвърляния, при които също като Христос даден обикновен християнин, и без съмнение всеки човек с добра воля, дори и непокръстен, може да поеме върху себе си и да победи в себе си изпитанието на друг.

Следователно, това вече не е безмилостният закон на кармата, такъв, какъвто ясно е изразен в „Дхамапада”:

„Посредством нас самите се извършва злото.

Посредством нас самите изпадаме в немилост. Посредством нас самите злото се изкупва.

Посредством нас самите се пречистваме. Чистотата или нечистотата принадлежи на всеки.

Никой не може да пречисти друг.”

Напротив, това е законът на любовта, споделянето на изпитанието и на страданието, в които всеки е тайнствено, но реално призован да пречисти в себе си частица от кармата на някой друг.

Без съмнение именно това е разбрал Рамакришна, след като един ден поискал от един свой все още непокорен бъдещ ученик упълномощение, за да произнесе вместо него молитвите, от които се нуждаел, за да се присъедини към правата вяра. Но Рамакришна е чел Евангелията и е размишлявал над тях.

Ние всички сме в тялото на Христос, и всички сме като навлезли един в друг, а и цялата вселена е с нас, потопена в тялото Христово, отвъд времето и пространството. Тогава нима има нещо изненадващо в това, че спомените или дори белезите на едното или другото понякога изплуват на повърхността на нашето съзнание или дори на нашето тяло?

Тук се крие цялото тайнство на Причастието на светците, едно фантастично, тъй фантастично тайнство, че нашите бедни западноевропейски църкви не смеят много-много да му вярват, и въпреки че набожно са запазили наименованието, практически са го изпразнили от всякакво съдържание.

Аз няма да твърдя, че в тази перспектива всичко е решено. Остават много въпроси, много негодувания пред страданието и много загадки. Било дори и въпросът, който не може да не се постави отново: какво става с онези, които по време на втория си живот все така отказват да поемат по пътя на любовта?

В Диалози с ангела ни се казва, че ад няма, че дори Луцифер, Носителят на Светлината,ще бъде спасен. Пиер Моние, Ролан дьо Жувнел и други наблягат по-скоро върху убеждението, че Бог не може да насили никоя свобода. Те ни уверяват, че тогава последната милост, която Бог може да прояви спрямо нези, които упорито отказват до обичат, е да ги остави да се върнат в нищото. Те казват, че това е втората смърт, за която Библията говори неведнъж.

Само едно нещо е сигурно: Божията любов.

Неизвестното не е в нейната област, а в областта на нашата свобода.

Завръщане в световете на блаженството

1. Силите на щастието ни помагат

В действителност ние откриваме в Доброто същите по род съставки, както и в Злото. Много от посланията, получени от отвъдното, използват понятието ангел за означаване на напредналите в своето развитие покойници, особено ако те вече са в състояние да ни помагат. Авторите им неведнъж обясняват ясно това. Следователно по този въпрос не може да има съмнение. Някои от пратениците уточняват, че при тях тази дума никога не се употребява с друго значение, тъй като не им е известно в отвъдното да има „ангели” в обичайния смисъл на думата. Същевременно великите пратеници, на които според мен може да се има пълно доверие, тъй като смятам, че те са по-напреднали в своето развитие, твърдят, че има духовни същества, които никога не са живели нито на нашата, нито на която и да е друга планета, и никога не са се „въплъщавали” на нивото на нашата материя – което не значи непременно, че те изобщо нямат тяло, а по-скоро че още от сътворението си живеят в блажено тяло, изградено от материя, различна от тази на нашите физически тела.

Разбира се, към тези две категории трябва да се прибавят и съществата, дошли от други планети, от други населени светове. На едно определено ниво на развитие в отвъдното всички сътворени създания, способни да обичат, се събират заедно, и би трябвало да се допълни прочутият текст на Свети Павел: освен че вече няма да има евреи и християни, няма да има също така и земни жители и „марсианци”. . .

И накрая, паралелно с егрегорите, сили на Злото, пораждани от нашите лоши помисли и лоши чувства, съществуват и сили на доброто, сили на любовта, лъчения от сърцата ни, на които Бог вдъхва живот. Ето какво казва за тях Пиер Моние:

„Ала съществуват също така и прекрасни, сияйни духове, чиито бели одежди блестят като сняг под слънцето, и които не са ангели, макар че никога не са живели в тяло от плът. Те се реят над хората като техни закрилници; те са породени от великите мисли, узрели в сърцата и умовете на народите. Утешително и прекрасно е, скъпа мамо, че „уханията на душите”, които имат самостоятелно и трайно съществуване, са най-често именно тези царствено чисти цялости, за които ти говоря; това потвърждава въпреки всичко надмощието на Доброто над Неправдата. Бог дарява дъха на живота (искам да кажа -душа) на тази „Енергия”, излъчена от човечеството. Всъщност тя се превръща в независима сила, чиято личност се образува от личностите на нейните безброй създатели, и която има за задача да бди над мястото, станало нейна люлка и нейна родина. . .”.

Тяхната дейност на Земята

Без съмнение всички тези сили ни обграждат с много по-голямо постоянство, отколкото бихме могли да си представим, тъй като, както казва Ален Тесие, младеж, работил като пиколо в асансьор и загинал при мотоциклетна катастрофа:

„Невъплътените са по-многобройни, той като мъртвите са повече от живите, а освен това съществуват духове, които никога не са се въплъщавали и няма да го сторят.”

Вероятно сме постоянно подложени на тяхното влияние, като това на „добрите” духове уравновесява това на „злите”. Това влияние изглежда се упражнява чрез многобройни форми на дейност. Изказвани са твърдения, че ние на Земята не можем да направим научно откритие, без то да е било предварително направено в отвъдното. Това може би обяснява факта, че много често едно и също откритие се прави почти по едно и също време от напълно независими едни от други изследователски екипи. След като откритието е извършено в отвъдното, „те” се опитват да ни го предадат, и тъй като това никак не е лесно, те правят този опит едновременно с.няколко екипа, достигнали до едно и също ниво. Може би именно този механизъм обяснява как Джордж Ричи, младият американски войник, изследвал отвъдното, съпровождан от Христос, още през 1943 г. посетил атомна централа, каквито са били построени едва през 1952 г. Ала централата, която той е видял заедно с Христос, е била обслужвана от учени, чиито лица излъчвали душевна хармония, почти както в манастир.

Много произведения на изкуството са може би повече произведения на анонимни (или поне за нас в този свят) покойници, отколкото на творците, които дължат на тях своята известност. Уйлям Блейк без колебание казвал за някои от стихотворенията си, че той не е техният автор, а просто ги е записал като под диктовка. Това е механизмът на вдъхновението не само на поетите, но без съмнение и на светите отци. Откакто узнах за тези явления, всички заплетени обяснения на толкова много философи и теолози по въпроса за Вдъхновението на Библията ми изглеждат безвъзвратно остарели и именно техният рационализъм днес предизвиква усмивка у мен. Многобройните изображения на ангел, шепнещ на ухото на вдъхновения свише писател, не са толкова наивни, колкото обикновено се смята. „Демонът” на Сократ също трябва да се разбира по този начин, а без съмнение и диктуването на Корана.

Вероятно вследствие на дейността на невидимите понякога всред нас се появяват деца-чудо, като Моцарт или Сен-Саис, способни да композират музика още на четири или петгодишна възраст. Дори и тяхната преждевременна виртуозност на пианото би могла да се обясни по този начин. Розмари Браун разказва, че някои композитори, намиращи се днес в отвъдното, за да й покажат как да интерпретира новите произведения, които те и диктуват, надяват ръцете и като ръкавици и им придават виртуозност, на каквато те обикновено не са способни. Без съмнение именно по същия начин Викториен Сарду, писател и медиум, става също така и медиум-гравьор, способен без никакво предварително обучение да създаде от първи път напълно завършена творба. Друг подобен случай е този на бразилския художник Луис Гаспарето, когото видяхме в директно предаване по телевизията да рисува за няколко минути или даже секунди, понякога дори със затворени очи, картини с твърде различен стил.

Ала независимо от съществуването на такива зрелищни случаи, които си остават изключения, всъщност този процес е постоянен, но много по-дискретен. Ален Тесие, израснал в дом за сираци и останал без особено добро образование, обяснява това много добре:

„Човек е така устроен, че цялото му подсъзнание – или онова, което той нарича така – е потопено в мисълта на другите и ние (в отвъдното) го приемаме така, както той ни приема. Не съществува самостоятелност, всичко е свързано от „центрове”, които са азове, потопени в духовен разтвор, като в някаква течност. . .”

Другаде пак Ален използва едно може би по-просто сравнение, за да ни помогне да разберем тази постоянна интерференция между тяхното влияние и нашата свобода:

„Също както понякога нишките от кълбетата с различни цветове са преплитат.”

Той уточнява още:

„За вас (живите), които не различавате тези „цветове”, е почти невъзможно да отделите тези нишки една от друга; ала за нас (напусналите телесната си обвивка) това е по-лесно, защото ние виждаме цветовете и добре знаем кое именно идва от нас,”

Ако невидимите вече ни помагат по този начин в нашите научни изследвания или нашите произведения на изкуството, тяхната помощ, разбира се, е още по-голяма при творбите с благотворителна или духовна насоченост.

Както вече видяхме, Лист и неговите приятели целят посредством Розмари Браун не само да ни предадат своите най-нови творения, а главно да накарат хората да разберат, че този живот има смисъл, защото е вечен, и че още от този първи етап зависи целият по-нататъшен ход на нашето развитие.

Хирурзите от невидимото

Други са се заели пряко да облекчават нашите страдания. Имам предвид различните лекари от отвъдното. Много от тях работят за възстановяването на блажените тела на онези, които пристигат при тях. Ала някои, като например д-р Уйлям Ланг, бързо разбират, че всъщност болниците в отвъдното са достатъчно добре осигурени с висококвалифициран медицински персонал и че те ще бъдат много по-полезни, ако се съгласят да се върнат по някакъв начин на този свят, донасяйки ни облаги от методите, научени в отвъдното.

Най-доброто свидетелство за това фантастично явление е без съмнение това на Дж. Бърнард Хътън, по професия журналист, който, след като бил лекуван и излекуван през 1963 г. от починалия през 1937 г. д-р Уйлям Ланг, започнал с разрешението на покойния доктор обширно проучване на явлението.

През есента на 1963 г. Дж. Бърнард Хътън заболял от полиомиелит без парализа. Изпитвал болки в ръцете и бедрата, световъртежи. После започнал да ослепява. На десет метра разстояние едва успявал да различи човешка фигура. Долавял само нещо като неясни очертания. Освен това понякога откривал признаци на двойно виждане. Един ден жена му открила в някакво списание статия за лечител посредством духа, който извършвал изумителни очни операции в Ейлсбъри. След дълги колебания Хътън накрая приел да си запише час при него и жена му го завела на посоченото място.

След като прекарал няколко минути в чакалнята, дошли да го повикат, като му съобщили: „Господин Хътън, д-р Ланг ще ви приеме.” Да, именно починалият през 1937 г. д-р Ланг!

Тогава той се озовал пред облечен в бяло човек с напълно затворени очи, който го наричал „млади човече” с ясен и твърд глас, издаващ обаче напреднала възраст. Отблизо Хътън различил дори дълбоките бръчки, набраздили лицето му. С все така затворени очи човекът в бяло го уверил, че той е д-р Ланг. После го накарал да седне и уверено свалил очилата му, като се извинил, прокарал ги с вид на познавач пред затворените си очи и възкликнал: „О, драги, та вие имате минус осемнадесет диоптъра!”. Точно така било!

„Доктор Ланг” пъхнал очилата в джоба си и внимателно опипал с палци очите на пациента . След една-две минути се изправил и заявил: „Когато сте бил малък, са ви оперирали двете очи. Добра работа!” Невероятно! Това било толкова отдавна и така добре забравено, че Бърнард Хътън дори не го бил разказвал на жена си.

Тогава „докторът” отново леко опипал очите му, като изброявал разни медицински термини, после го попитал: „Млади човече, ако не греша, вие страдате от двойно виждане?” Това също било вярно. „Но има още нещо болно освен очите ви. Нека ви направя един малък преглед.” И тогава, без да го кара да ляга и да се съблича, „д-р Ланг” внимателно опипал пациента си през дрехите: „Добре” – заявил той накрая – „вирусът, причинил вашата болест, която лекарите определят като полиомиелит от непаралитичен тип, вече е изчезнал. Но вие страдате от нещо много сериозно – вирусен хепатит, който нарушава функционирането на черния ви дроб. . .” А само трима души знаели, че Бърнард Хътън бил болен: лекуващият лекар, жена му и той самият.

Тогава „д-р Ланг” му обяснил: „Разбирате ли, всеки от нас има две тела, физическо и ефирно, и аз сега ще оперирам вашето ефирно тяло. Надявам се, че ще успея да предизвикам съответният резултат върху вашето физическо тяло. Не се тревожете, ако ме чуете да говоря, да изричам имена или да искам инструменти. По време на операцията ще ми асистира синът ми Базил* и няколко колеги, които вие няма да видите, защото и те имат вече само ефирно тяло. Но вие няма да изпитвате болка. Сега ще ви помоля да легнете ето там, на онази кушетка.”

Вече легнал и все така облечен, Бърнард Хътън с широко отворени очи присъствал на една изключителна сцена. Човекът в бяло с все така затворени очи се навел над него и започнал да прави поредица от много прецизни жестове точно над широко отворените очи на журналиста, като сякаш свивал и разпер-вал пръстите си, поемал невидими инструменти, като през цялото време съпровождал движенията си с коментари. Пациентът отначало бил обхванат от неудържим смях, но бързо се успокоил. Той усетил, че нещо сякаш разрязва очите му, макар че мъжът в бяло не ги докосвал. Не изпитвал болка, а просто едно усещане, подобно на това при операция под местна упойка. Последвала нова операция в областта на черния дроб. Той отново изпитал усещането за разрязване, а после за зашиване.

И тогава чудото станало – Бърнард Хътън отначало изобщо не виждал нищо, но докато чакал в колата жена си и децата си, отишли за покупки, малко по малко зрението му се възвърнало!

Оттогава той може да чете, да пише и сам да кара колата си. Той успял да се върне към работата си и, потресен от това невероятно приключение, решил да събере цялата възможна документация за случая на д-р Ланг, известен бивш лондонски офталмолог, който продължавал да лекува чрез един смирен и предан медиум, бивш пожарникар на име Джордж Чапман.

Тази медицинска дейност на нашите скъпи покойници може впрочем да се осъществява под твърде различни форми. Не всички от прочутите филипински лечители са шарлатани, както някои се опитаха да ни накарат да повярваме. Аз лично познавам хора, които са били при тях и са могли сами да снимат операциите им. Филмът добре показва, че няма никакви фокуси. Впрочем можем да се убедим в това, като прочетем книгите на д-р Жанин Фонтен, чиято медицинска компетентност не подлежи на съмнение. Филипинците докосват пряко болните области и забиват надълбоко пръстите си в тях, като понякога изваждат от тялото без никакъв разрез и никакъв белег странни материи, нещо като плазма.

Други ни помагат посредством медиуми, като например случаят на Маги Лебрьон и съпругът й Даниел. В Бразилия спиритичната медицина изглежда даже твърде често практикувана и със също така голямо разнообразие от форми. Може би при изследванията на болести и терапии посредством радие-стезията също се намесва някаква помощ от отвъдното, дори и тя не винаги да се възприема от живите хора.

Ала освен тези явни дейности за наше благо, които понякога, както в цитираните случаи, успяваме да открием, със сигурност съществува и друга форма, обикновено по-дискретна, но без съмнение и по-постоянна и по-широко разпространена. Много от покойниците са натоварени да ни оказват духовна помощ. Те дискретно бдят над нас, като понякога се намесват дори и в материалните събития, когато последните могат да упражнят върху нас духовно влияние. Ала тази дейност според техните думи често е трудна за тях и изисква продължителна работа. Така ние им дължим много от нашите „съдбовни” срещи. Те дискретно ни помагат и за нашата свобода. Понякога няколко покойника заедно бдят над един жив земен жител. А понякога ги съпровожда и ангел, ангел-хранител.

2. Ангелът-хранител и предишният живот

Някои мистици са имали привилегията да виждат понякога или даже доста често своя „ангел-хранител”. Измежду многото примери може да се посочи този на Мехтилде Талер (1869-1919), чиито съобщения са ни предадени от кавалера Фридрих фон Лама. Описанията на различните категории ангели са великолепни. Ала тя виждала по-специално всеки ден своя ангел-хранител, получавала от него наставления, насърчения, послания, които трябвало да предаде. . . Но самите описания според мен съдържат съвсем очевиден и значителен: дял на спонтанно и несъзнателно символизиране.

Ако се проучат отблизо разпилените указания, дадени в прочутите Диалози с ангела, ще се достигне до схващането за невероятна близост между ангела-хранител н покровителствания от него човек. Получавайки посредством Хана посланията на своя ангел, Жита Малаш веднага го разпознава като своя „вътрешен покровител”. Тя изпитва отчетливо чувство, че всъщност го е познавала, но не успява да извади от подсъзнанието си ясен спомен за това. Тя остава „па границата на спомена”. Жита малко по малко започва да предчувства това тайнство и дори го изразява. Накрая тя казва на своя ангел: „Значи аз съм ти”. Посредством Хана ангелът се усмихва и отговаря: „Още не.” Друг път ангелът й казва още: „Ти си моето по-плътно подобие” или също: „Ако вярваш, че аз съм ти – то това ще стане”. И накрая той се изразява още по-ясно:

„Преди раждането – някогашното – майката и детето са едно. Когато детето се роди – те се разделят на двама.

Ние сме двама. – Когато се родим, ще станем едно.”

Впрочем техните съдби са свързани: „Ние или ще загинем с вас, или ще се пречистим заедно с вас.”

Тук достигаме до много старата иранска тема за „фраварти”. Известно е, че всъщност това понятие за ангел идва от древна Персия, през Асиро-Вавило-ния и древноеврейския Стар Завет. Това не изключва възможността други да са развили съвсем самостоятелно същите вярвания, тъй като явленията, стоящи в основата на това поверие, са всеобщи. „Фраварти”, това е нещо като небесно съответствие на това, което сме, наш близнак, наше второ аз. Изначално дори ангелите са имали свое фраварти. Но пали ангелът от Диалозите казва, че серафимът е за ангела онова, което е ангелът за нас! Същевременно маздеистката** традиция развива тази тема’преди всичко във връзка с всяко същество, въплътено в материя. Анри Корбен продължава темата, проучвайки както библейския разказ за Тобиас, където персийското влияние е неоспоримо, така и мандеисткия гноене***, манихейството, коментарите на Плотин върху някои текстове на Платон и дори някои упанишади****.

Сведенборг, който твърди, че може да отиде до другия свят практически толкова пъти, колкото пожелае, разказва, че така много често разговарял с двойниците, с небесните „образи” на хора, с които много трудно би се срещнал на Земята.

Струва ми се, че всичко това трябва да се причисли към онова, което композиторът Лист обяснил на Розмари Браун по повод на прераждането. Искрено казано, онова, което той говори, не винаги ми се вижда съвсем ясно, дори ако се премине от френския превод, който често е доста приблизителен, към оригиналния английски текст. Той като че ли понякога си противоречи. Въпреки това неговият текст ми се струва много важен:

„Прераждането така, както обикновено се разбира, не съществува. . . На Земята вие се смятате за завършени същества. Ала всъщност само една част от вас се проявява посредством физическото ви тяло и мозъка. Останалото остава в духа ви, но е свързано с вас и вие образувате едно цяло. . . Тогава той ми обясни как една и съща личност никога не се завръща два пъти на Земята. И подробно ми разясни защо това е невъзможно.”

Но той също така признава, че не съществува общовалидно правило:

„Има безкрайно много възможности и не съществува никакъв категоричен принцип.”

. . . „Лист ми каза също така, че ние всъщност не образуваме една „цялост”. Всяка личност е душа с много аспекти и един ден той ми обясни всичко това с научни термини:

„Представете си един атом – каза ми той. – Той се състои от протони и неутрони, които всички заедно образуват ядрото му, заобиколено от електрони. Душата прилича на него. Тези отделни части са събрани заедно в ядрото. Но всяка част може да бъде отделена и именно тези отделни части от ядрото на душата, ако може така да се каже, могат да се проявяват във вашия свят под формата на различни личности.”

Може би тук трябва отново да се приложи теорията за „областите” от Принстънския Гноене, за която вече говорихме? Над полусъзнанието на частицата се намира полусъзнанието на атома, а над него – полусъзнанието на молекулата, после полусъзнанието на органа, накрая – нашето съзнание, царящо над цялата съвкупност и извършващо с по-голям или по-малък успех синтеза на всички наши наклонности, вписани в гените ни и хармонизиращи функционирането на различните области на нашия мозък. Но може би над нас има някакво свръхсъзнание, образуващо по-обширна и по-богата цялост, от която ние сме само един елемент? Може би именно на това съответства необичайното изживяване на Робърт Монро в онова, което той нарича Място III, свят, паралелен на нашия, и, изглежда, по-малко развит, в който той срещнал едно друго свое аз, с което се сливал в нещо като обладаване всеки път, когато отивал там. А също така може би и вече разказаното изживяване на Жана Гене, която за кратък миг изживявала два, а друг път и три живота едновременно, но в различно място и време.

Може би тук се крие дълбоката истина на цялата индийска мисъл за относителността на „аза” и необходимостта от неговото надхвърляне. Ала без при това този „аз” да изчезва дори за миг в това свръхсъзнание. Впрочем егрего-рите, произлезли от нашите добри или лоши помисли, са поне една от възможните форми на тези свръхсъзнания, и тяхното съществуване се намесва толкова малко в нашето, поне именно на съзнателно ниво, че ние доста трудно се убеждаваме в тяхното съществуване.

Впрочем единството между ангела и покровителствания от него, подсказано в „Диалози с ангела”, отива и по-далеч. Текстовете добре показват това. Същото това единство цари между всички ангели:

„Ние сме напълно отделни, отделни и в същото време сме ЕДНО. Вие също, колко различни сте за НЕГОВА слава, но също така сте ЕДНО.”

А още по-нататък, след като има също така единство между всеки ангел и покровителствания от него, и между всеки серафим и неговия ангел, следва дълбокото единство на цялото сътворение на фона на Бога, на златния фон на иконите, в Светлината, която винаги е неизменна, но е пригодена към всяко ниво на съществуване, към всяка „област”.

Може би в тази перспектива ангелът-хранител е невъплътена част от самите нас. Или ние заедно с него образуваме нещо като тандем, в който може би има и други елементи, като пътник без билет, злощастно присъединил се без наше знание при някоя злополука или болест, или по тайнствено нареждане на провидението, натоварило ни да участваме в неговото изкупление, като всички допринасят за появата на едно висше съзнание, което същевременно не премахва нито общата, нито нашата лична свобода? А още по-надълбоко без съмнение съществува предхождащото всичко единство на всички неща в Бога, а за християните, казано по-точно – единството на всички неща във въплътения Христос.

Съобщенията на много духове, оповестяващи посредством гласа на медиума, в който са се вселили, че то вече е станало, както това може да се прочете в свидетелствата на Маги Лебрьон, Жанин Фонтен и много други, всъщност могат да бъдат обяснени много по-добре с тази изключителна сложност на човешкото същество.

Пред онзи, който страда, аз няма да кажа дори и със съчувствие: „Той изплаща предишните си грехове”. Жита Малаш добре е усетила, че „в това разсъждение има нещо погрешно”. Но ще си помисля: „Може би той понася заради мен онова, което аз не съм могъл да понеса, защото не съм достатъчно великодушен.”

Човечеството образува едно цяло. Цялата тази съвкупност трябва да бъде спасена, да бъде върната към Бога, да се научи да обича. Онова, което един от нас не е успял да пречисти достатъчно в своя живот, трябва да бъде поето и пречистено от друг, за него, за другите, за да не трябва другите на свой ред да поемат недовършеното дело. Но ние не сме оставени сами в това колосално начинание. Ние непрестанно получаваме помощ от отвъдното, от другите части от самите нас, други цялости, чиято работа или мисия завършваме.

Ще цитирам от книгата на Маги Лебрьон едно от тези послания от отвъдното, което говори no-ясно за това. Става въпрос за Антоан. Неговият „дух” се появява на майка му по време на молитвено събрание още преди самото му раждане. После това става и втори път, когато той току-що се е родил и трябва спешно да бъде приет в реанимацията. И накрая трети път, на Коледа. Именно в третото си слово той започва да говори като някой, който лично се завръща на Земята:

„Колко трудно, колко болезнено е да се завърнеш на тази забравена от векове земя! С вълнение отново стъпвам на теб, земя на моите далечни предишни въплъщения. . .”

Ала към края на същото изказване (следователно то е направено от една и съща цялост), той вече говори по-скоро като някой, който поверява новото дете на неговите родители:

„Мисията ми е завършена, аз трябва отново да поема своя бяг по безкрайния път. В сърцето ми малкото пламъче ще утешава моята мъка, аз ви оставям една много любима душа в украсена с панделки люлка. Тя е красива, тя е спокойна, доверчива към свободно избраната и най-накрая приетата си съдба. . .”

Впрочем последният текст ме кара да се спра на един друг проблем. Макар че мисля, че прераждането, както обикновено се смята днес в Западна Европа, не съществува, аз вярвам, основавайки се на многобройни свидетелства от от- , въдното, на които имам доверие, че има някаква форма на предсъществуване, поне в такъв смисъл, че всеки от нас, преди да дойде на белия свят, има кратко, но ясно видение за основните насоки на живота, който му се предлага, нещо като основа, върху която свободата му ще продължи да гради. Зороастриз-мът, който не познавал превъплъщението, е знаел за това предсъществуване. Смятам, че и тук, както по въпроса за ангелите, това не е просто съмнителна теория, а че в основата й стоят някои опитности. От отвъдното Ролан дьо Жувнел признава тази особена роля на древния (предислямски) Иран: „Иран -казва той – е една от люлките на първичния модел.”

3. Към светлината

Както вече видяхме, покойниците, застанали на пътя на любовта, ще продължат да напредват по него в голяма степен посредством преданото си служене към нас. Ала докато посвещават голяма част от своята дейност на това да ни помагат, самите те могат на свой ред да получават помощ, и то по много начини. Първо – от по-напредналите от тях духовни водачи, принадлежащи към сфери, по-висши от техните, които им помагат така, както те – на нас. После – от ангелите, духовни водачи, които никога не са живели на Земята и които са извън системата на ангела-хранител. Впрочем, Мехтилде Талер, немската мистичка, която непрекъснато виждала своя ангел-хранител, получавала освен това помощта на един „архангел”, когото също така имала привилегията да вижда.

Впрочем, цялата тази низходяща йерархия идеално съответства на Небес-наща йерархия,видяна от псевдоареонагита Свети Денис през V век. Църковната йерархия (друго произведение от същия автор) е била изградена по подобие на небесната (или поне в идеалния си вариант!) Тогава големият проблем е бил да се научи, не да се измисли априорно, а именно да се научи дали в делата ни всяко издигане от нас към Бога е трябвало също да мине през всички тези междинни посредници. Текстовете на Свети Денис са по-неясни по този въпрос. Това не е проблем за интелектуалци. Молитвата става почти невъзможна, ако не достига направо до Бога. А смятам, че както Ендре фон Иванка добре показва това, според Свети Денис трябва ясно да се различават пътят на наставлението, нли „озарението”, от пътя на любовта, при който съществата, разположени на последното стъпало, въпреки това са в пряка връзка с Бога.

В „Диалози с ангела” ангелът наистина твърди, че именно той предава всяка наша мисъл, но изглежда, че този ангел е много особен п е сякаш част от самите нас. Решението като че ли се дава от Ален Тесне, младежа от дома за сираци, който потвърждава напълно Свети Денис, поне по въпроса за мисълта:

Ален: „Моли се, както ти казахме вече сто пъти.

Възползвай се от случая. Умолявай Бог да дойде в теб. . . Бог се доближава до всеки, който се моли.”

Жшлиен: „Или изпраща пратеници, които го представляват?”

Ален: „Ти отново се измъкваш! Не: казвам ти Бог, значи Бог. Тон сам върши това, защото Той може, дори и ако ти не разбираш.”

Нека само уточним, че всъщност, както би казал Свети Денис, Бог не ще трябва да пътува дълго, тъй като той вече се намира дълбоко в сърцата на всяко от своите създания.

Ние също така можем много да помогнем за развитието на покойниците. Посредством молитвата, посредством мислите ни, изпълнени с любов. Всички те го казват. Те веднага усещат, че мислим за тях. Нека отново се върнем към диалога между Жюлиен и Ален Тесне:

Жюлиен: „Ако се моля за теб, това помага ли ти?

Ален: Разбира се. Ти вече го направи н това ми достави радости. . .

Жюлиен: Бих искал да ти помогна с всички сили. Моля се за теб, Ален – ти го заслужаваш, и бих искал Бог да ти покаже това.

Ален: Да, ти ми помагаш, като говориш така, това става мигновено и е прекрасно. Продължавай.”

Ето и други уточнения, които идват от Мдшел, синът на Белни, прочут ясновидец. Нека припомним, че преди смъртта си Мишел не е бил вярващ, дълго време се е противопоставял на всякаква мисъл за Бога и е започнал да се развива едва след смъртта на дядо си и под неговото съвсем явно влияние:

Мишел: „Всяка молитва разпръсква малки светлинки с различни цветове, които показват откъде е дошла. Представи си, че на гробището те са сребрис-тосини, при вътрешната молитва – розови, а в Божия храм – розовозлатисти. . .

Белин: Молитвите спомагат ли за твоето издигане?

Мишел: Молитвата е светлина, ето защо някои от нас имат нужда от молитви. . . Всяка светлина донася мир; тя е ликуване и всяка молитва я поражда; аз я виждам малка и розова за приятелите, по-голяма и розова за близките. Силата на пламъка разкрива източника й, от семейството или от близките. . .

Белин: Но ти не беше вярващ. . .

Мишел: Аз имам свое място в сградата от светлина. Един ден то ще бъде по-добро.

Белин: От кого ще дойде това развитие – от теб? От нас?

Мишел: Главно от татко.

Белин: Защо от мен?

Мишел:   Защото благодарение на теб хората ще се молят за мен.”

Нека отбележим също така, че Пиер Моние потвърждава нееднократно ефикасността на всяка молитва за мъртвите, като това същевременно не отговаря на неговото изначално протестантство. Но трябва също така да се каже, че тази ефикасност сякаш не съответства на значението, което се изтъква много често – прекалено често – от католическата църква, където молитвата се представя като коленопреклонна молба, която най-накрая смекчава сърцето на Бога. Тук става въпрос по-скоро за отделен случай на ефикасността на всяка мисловна вълна изобщо.

Един от много важните белези за развитието на покойниците е преобразуването на техните отношения с другите, и особено, струва ми се, на любовните отношения. За онези, които не са задържани от своята перверзност в страховитите зони, видени от Джордж Ричи при неговото пътуване извън тялото в съпровод на Христос, сексът изчезва, но не и любовта.

Тогава любовта ще се изразява по много по-различен и много по-дълбок начин, без вече да има лично притежание, което не изключва привилегированите връзки, и без полови различия, тъй като при тези отношения полът вече няма да играе никаква роля. Ето онова, което Розмари Браун смята, че може да ни каже въз основа на разговорите си по този въпрос с нашите велики композитори от отвъдното, или дори въз основа на прякото наблюдение на тяхното поведение:

„Всъщност безтелесните същества като че ли нямат никакво усещане за секса, нито някакъв интерес към този въпрос. След смъртта земната страна на нашето същество е изоставена. Любовта се изразява по много по-цялостен и много по-щастлив начин, под други форми, и става нещо невероятно красиво, позволяващо идеална хармония между съществата, които се обичат. Понеже всички физически прегради са изчезнали, душата, която обича друга душа, може да се слее с нея в пълно единение.”

Малко по-нататък тя отново се връща на тази тема и уточнява:

„На другия свят няма брак – такъв, какъвто го познаваме тук. Ако някой има много приятели от същия пол, това се смята за напълно нормално. И обратното, ако някой има много приятели от другия пол, това също така се приема. Това са приятелски отношения от по-друг род.”

Струва ми се, че вече имаме описание, доближаващо се до тази асексуална връзка, в изживяванията на Робърт Монро извън тялото му. На него дори му се струва, че сексуалната връзка, такава, каквато я познаваме в този свят, е само бледо, дегенерирало подобие на онова, което той е могъл да опознае по време на своите опитности на раздвояване с това, което той нарича с много емпиричния термин свое второ тяло. При тази връзка

„Двамата партньори наистина се сливат, не само на някакво повърхностно ниво или на едно-две определени места от тялото, но изцяло, атом по атом, с цялата съвкупност на Второто тяло. Става кратка размяна на електрони между партньорите. В един момент достигате до състоянието на непоносим екстаз, в следващия миг изпитвате спокойствие, съвършена задоволеност, а после всичко свършва.”

Ала някои особени изживявания, осъществени дори и в нашето физическо тяло или може би вече в блаженото ни тяло, през и въпреки физическото ни тялото, ни показват още по-добре онова, което би могъл да бъде любовният обмен между много напреднали жители на отвъдното. Като първо свидетелство ще цитирам още веднъж Ален Тесие и Жюлиен. Жюлиен разказва:

„Внезапно изпитах усещането за физическо присъствие на Ален; не външно, а вътрешно. Няма думи, за да се изрази това явление. То бе нещо като вълна, която неусетно завладя цялото ми същество. Това продължи десетина секунди, през които трябваше да спра да пиша. Едновременно щастлив и смътно разтревожен, аз запитах веднага, щом можах да сторя това:

• Ален, какво точно усетих?

Ален: – Дойдох да се слея с теб. Ти си усетил Божията любов. . .”

След смъртта на сина си и след няколко покъртителни разговора, които той с голяма мъка успял да проведе, Белин се опитал да събере други подобни свидетелства. Така Джордж Лангелан, журналист и писател, му разказал как сключил с баща си нещо като споразумение, според което първият от тях, който почине, ще даде на другия, ако това е възможно, предварително уговорен знак: ще премести фигура върху шахматна дъска. След смъртта на баща си той напразно очаквал това да стане. Но се случило нещо друго, съвсем неочаквано, което ще го оставя сам да разкаже:

„Около месец по-късно, докато крачех всред тълпата по улица „Мон-мартр”, улица, по която често бяхме вървели заедно с баща ми, внезапно изпитах прекрасното усещане, че той бе влязъл в мен, също както човек надява удобно палто. . .”

Това е било нещо като обладаване, но блажено; контакт между две души, или между две блажени тела, които накрая изгубват всякаква форма. Това е пълната проницаемост, съвършеното единение.

• Също така бивш хирург, но починал малко преди баща си от пневмония. (Бел. авт.)

——————————————————————————————————————————–

**МАЗДЕИЗЪМ – зороастрийска религия от древен Иран (Бел. прев.

*** ГНОСИС – философско еклектично учение, стремящо се да обедини всички религии и да обясни дълбокия им смисъл посредством езотерично познание на божествените неща. (Бел. прев.)

МАНДЕИЗЪМ – гностична секта и баптистка религиозна общност, чието учение съчетава вавилонски, персийски, еврейски и манихеиски схващания. (Бел. прев.)

МАНИХЕЙСТВО – религиозно учение, възникнало през III век в Персия. В основата му стои дуалистичният принцип за вечната борба между доброто и злото. Неговите последователи отричат материалния свят, проповядват аскетизъм и безбрачие. (Бел. прев.)

**** УПАНИШАДИ – древноиндийски религиозно- философски коментари към свещените книги на индуизма – ведите. (Бел. прев.)

Сливането с Бога: Върховното изживяване НА БЛАЖЕНАТА ДУША

И все пак още от самото начало, още от момента на преминаването в отвъдното, изпитаното блаженство не се дължи нито на великолепието на природата (макар че всички казват, че тя е изключителна), нито на многообразието и богатството на човешките обители (макар че много покойници говорят за сияйни градове, като в най-вълшебните приказки и в Писанието), нито на невероятната свобода, която овладяването на времето и пространството им дава (макар че те всички, особено в началото, с радост се възползват от нея), нито на възможността да отидат, необсебени от материални грижи като на този свят, да черпят от самите извори на познанието, нито дори на мира и хармонията в човешките взаимоотношения, най-накрая освободени – или поне малко по малко, все повече и повече – от всякакъв егоизъм и всякаква суета, от всичко, което на този свят ги прави така сложни и така крехки.

Не! Разбира се, всичко това има своята роля, но то е само допълнение. Основното в това блаженство е докосването до Бога.

1. Бог, усетен като енергия

Отначало Бог се възприема като лъчение на живителни и благотворни енергии, посредством които той непрестанно ни възражда. Ето свидетелството на един човек, едва избягнал смъртта, съобщено от Й.-К. Хампе:

„Оттогава Бог е за мен основополагащ извор на енергии, неизчерпаем и не-подвластен на времето, който непрестанно излъчва, а също така и поглъща енергии в неспирна пулсация. . . Този извор е съвършената хармония. . . отделните светове се образуват от различни вибрации, разликите са от честотите. Ето защо по едно и също време и на едно и също място могат да съществуват различни светове. . .”

От отвъдното, където е достигнал, Пиер Моние ни разказва същото:

„Във всички неща има частици от Бога (които можем да наречем по-правилно,,енергии”). . . Божиите енергии, разпространени в сътворението, са всъщност „влиянието” на Бога, което се проявява в живота, мислите, индивидуалността. . .”

За И. К. Хампе цитираният от него умиращ се е изразил с „категориите на източната философия”, тъй като това описание на Бога изобщо не съответства на онова, разпространявано на практика от западноевропейското католическо или протестантско християнство, силно повлияно от Бога като чисто деяние на Аристотел. Зная, че имам способността да раздразвам до крайност много западноевропейски теолози с това, че критикувам статичността на Бога според Аристотел и Свети Тома Аквински. Ала аз също така не мога да смятам за особено динамичен един Бог, който, за да не търпи никакви влияния, вече окончателно е решил всичко за моите отношения с него. Това наричат предопределение. Ако този Бог е динамичен, то неговият динамизъм все пак е твърде неподвижен!

Можем да се досетим, че християнският Бог няма нищо общо с този на Свети Тома Аквински, тоест този на Аристотел. Той е също толкова динамичен, колкото и този на ориенталската мисъл. Тук големите религии напълно се застъпват. Това са несътворените енергии на теологията на патристиката, по-късно на византийската и накрая на съвременната православна теология. Те са изобразени в иконите с тънките златисти лъчи на ореола които контрастират с позлатения фон на иконата също както несътворените енергии с божията същност. Господ такъв, какъвто се показва на хората (енергиите, ореола) и Господ като основен, неизчерпаем извор (същността). Това е цялата теология на източните християни от създаването й до наши дни. И ето, че това различаване се открива в свидетелството на Пиер Моние! Разбира се, изразено с негови собствени думи:

„Господ ви е дал „своето влияние” – този недоловим поток, който протича от неговото „динамично ядро” до хората. Това, което аз наричам с тази груба дума, вие можете да наречете, за да разберете по-добре как се поражда любовта, „сърце”, божието сърце, жарко и лъчезарно огнище, което вдъхва живот на цялата Вселена.”

В Древен Египет, друга „люлка на изначалния модел” според израза на Ролан дьо Жувнел за Иран, изображенията на слънчевия диск са много често срещани. От него излизат много дълги лъчи, които завършват с ръце. Господ гали лицата ни и същевременно остава в дъното на небесния свод. Иманентност и трансцендентност са изразени още тук.

Но вече будизмът в своята форма „зен” не достига до идеята за сърцето, излъчващо любов. Впрочем будизмът на Буда вече не съдържа идеята за конкретен Бог. Поле от сили, от животворящи енергии, стоящо в основата на всичко – това да; дори и благотворни енергии, с това, че те наистина ни правят добро, макар че това понятие за „добро” вече е доста чуждо на „зен”. Но във всички случаи без зад тези благотворни енергии да стои някакво намерение да се прави добро. Поле от енергии.

2. Бог, усетен като Любов

Дълго време Пиер Моние прави от това лайтмотив, постоянно заключение на почти всички свои писма: „тъй като любовта, това е Бог!”, „а любовта е Бог”, „тъй като Бог е любов”. . . Разбира се, едно подобно заключение всеки път се обосновава от всичко, което го предшества.

Това изживяване за любовта е впрочем много често свързано с това за светлина. Господ се възприема едновременно и, както изглежда, неотделимо, като любов и като светлина. Именно това казва евангелистът Свети Йоан в своите „Послания”: „Бог е любов” и „Бог е светлина”.

Със сигурност си спомняме свидетелствата на всички, избягнали смъртта, които разказват, че са се почувствали „залети”, „смазани” от любов. Д-р Муди дава много примери за това.Могат да се открият още немалко в произведенията на И. К. Хампе. Припомнете си също така случая на автомонтьора Том Сойър, който, когато разказвал преживяването си, на всеки няколко изречения избухвал в сълзи.

Любовта, изпитана в молитвата

Тук започваме да се доближаваме до изживяванията на великите християнски или нехристиянски мистици. Но измежду посланията от отвъдното бих искал да посоча няколко прекрасни текста на Веро. Всъщност не всичко в тези послания ми харесва. Те предизвикват досада с постоянното си говорене за прераждането. Понякога в тях има твърде неопределени или необичайни теологични формулировки (поне за мен, разбира се). Ала те разкриват докосване до Бога, което смятам за напълно истинско и дълбоко. В тях са някои от най-прекрасните текстове за молитвите, които са ми известни.

И тук отново става въпрос за автоматично писане. Един човек, който сякаш има всичко, за да бъде щастлив – любяща жена, която обича, две красиви и весели момчета, дом, положение – малко по малко затъва в необяснимо безпокойство и нервна депресия:

„Моят болен мозък уголемява всяко препятствие и прави от къртичината планина; и най-малката грижа засяда натрапчиво в ума ми и ме разяжда , вече нямам сили да живея.”

Лекари, невролози, накрая дори лечители – никой не успява да му помогне.

Един ден жена му го принудила да стане, завела го в хола, запалила малка ароматна пръчица в една ваза, сложила на грамофона плоча с органова музика и му заговорила дълго и много решително, като му обяснила, че вярва във възможната помощ от отвъдното. Това съществува, това е възможно, а те имат такава голяма нужда от него. „Ще отправим вопъл към небето, за да може то да ни чуе. . .” Тогава тя взела писалка в ръката си, тялото и се разтърсило от дълга тръпка и с неподвижен поглед и безизразно лице тя започнала да пише: „Тъй като видях вашето отчаяние, Аз ви идвам на помощ и ви позволявам да ми задавате въпроси.”

Това било началото на едно бавно изкачване от преизподнята! Датата е март 1955 г. Посланията се предавали до октомври. За съжаление след това Веро сметнал, че постъпва добре, като отстъпил мястото на някакъв магьосник-шарлатанин, който наричал себе си „Свети Жермен”, така че последните страници са изпълнени с карикатурен езотеризъм* със силна източна насоченост, какъвто се намира в много варианти на пазара. И за пореден път отвъдното «своето начало е просто продължението на този свят. Впрочем именно затова не виждам никакво основание обикновените случаи да се завръщат на Земята, за да продължат да се развиват. Магьосниците и духовните наставници сигурно се мотаят из отвъдното така, както и тук, в търсене на клиентела.

Продължава същото търсене на Истината, и също така напосоки. Ала точно като на този свят, дори и когато в интелектуален план първите открития са все още обременени с излишъци, грешки и полуистини, в порядъка на любовта достигнатото ниво може да бъде много по-високо. Мнозина „еретици” са могли да бъдат велики светци. Ето защо нека да пренебрегнем плявата и да видим бисерите: духовното изживяване на „Веро”:

„Разбира се, трябва да се медитира, но можете да медитирате в продължение на години и пак да не усетите нищо. Мисля, че трябва преди всичко да се обича, тъй като Любовта е Царственият път, който води към Божеството. Трябва да се обича и в тази Любов да се забрави всичко друго. Трябва да се изостави всичко друго освен мистичното и непонятно обожание, което именно ви позволява да усетите и възприемете Божественото във вас. Трябва да почувствате вибрациите на тази Любов, докато Радостта ви изпълни, да се отъждествите с тази Радост и Любов до такава степен, че да бъдете само Любов и Радост, а Любовта и Радостта да бъдат вас самите.”

Нека кажем веднага това, което според мен се доказва от целия контекст – че тук изобщо не става въпрос за екзалтация на чувствата, все още тежка и изпълнена със страст подобно на нашата човешка любов. Тук става въпрос за радост, която се достига след пълно пречистване:

„. . .Това е интуитивен, лишен от намесата на разума порив, в който мозъкът не участва, тъй като човешкият мозък никога не може да обича онова, което няма нито форма, нито име, и именно затова по-младите души все още имат нужда от Бог под човешка форма, с физически характеристики, за да може той да им стане понятен.”

Наистина, Христос дойде на Земята, но не остана тук. Имаме само спомена за него. Текстът добавя:

„Само на много напредналите души е дадено да обичат Безличното и Несътвореното.”

Понятието „безличен” ми се струва не особено точно, но като това често става при хора без строга философска или теологическа подготовка, тук то означава само обичайния физически аспект на личност, имаща телесна форма (контекстът ясно показва това). Ала ако решим да бъдем по-точни, то не може да се обича истински една безлична сила.

„Една хубава молитва не съдържа повторени или заучени думи, а порив на обожание и плам, който е толкова силен, че земният живот се отдалечава и изчезва. . .”

„Молитвата е чист порив на вярата и на любовта на създанието към своя Създател. . . Не думите, а поривът на обожание и любов правят една молитва истинска.

Ти можеш просто да кажеш: „Господи, ти си тук и аз те обичам.” Ако цялото ти същество вибрира, когато произнасяш това изречение, то ти си изрекъл една прекрасна молитва.”

Ще добавя, че всичко това напълно съвпада с твърденията на всички наши мистици от Изтока или от Запада, християни или не, в момента, в който съществува тази връзка на любов с един личен Бог.

За да бъда по-изчерпателен и напълно честен, трябва да прибавя, че горното е в пълно противоречие с почти всички трактати за молитвите, които се разпространяват в западноевропейските християнски семинарии и паства от послушници,!! които системно задържат „верующите” на по-низши форми на молитва.

Искам да наблегна на още нещо. Усещането за любов предполага лична връзка. Аз мога да „обичам” топлината, светлината, живота. Това просто значи, че аз се стремя към слънцето или към топлината на огнището, че се наслаждавам на светлината и на живота. Аз мога да усещам някаква безлична сила, дори да я възприемам като благодатна, необходима или приятна. Но аз нямам връзка на любов с топлината, светлината или живота.

В опитностите на докосналите се до смъртта хора наистина присъства космическият аспект, така дълбоко присъщ на източната мисъл. Ала там присъства и любовта. Връщам се към разказа на Том Сойър, автомонтьорът, който след своята злополука започнал трескаво да чете томове по квантова механика, изпитвайки усещането, че открива в тях спомени туг отвъдното. Ние също така видяхме, че той е изпитал много силно усещане за отъждествяване с прекрасните пейзажи, които виждал: „Той си даваше сметка, че той БЕШЕ този пейзаж, че той БЕШЕ гигантският смърч, че БЕШЕ вятърът, че БЕШЕ сребристата река и всяка една от рибките, които подскачаха из нея.”

Но съществува и любовта. Нека се върнем към разказа:

„Първо като звезда, точица на хоризонта. После като слънце. Огромно, гигантско слънце, чийто чуден блясък обаче не му пречеше. Напротив, удоволствие бе да го гледа. Колкото повече се доближаваше до тази златистобяла светлина, толкова no-силно ставаше усещането му, че разпознава нейния произход. Сякаш много стар спомен, скрит надълбоко в паметта му, се пробуждаше и малко по малко завладяваше цялото му съзнание. Това бе истинско наслаждение, тъй като. . . това бе спомен за любов. Впрочем – дали това бе възможно? – самата тази странна светлина изглеждаше изцяло изградена от любов. Субстанцията „чиста любов” – сега това бе всичко, което той възприемаше от света. . .”

Светлина, която е любов. Това съвпада с всичко, казано от Свети Йоан, както и с изживяванията на всички мистици. Субстанцията „чиста любов”. Същевременно личният аспект също присъства, но изразен непряко, посредством сравнението с неговата любов към жена му и децата му. Но все пак в неговите думи има нещо наистина много лично:

„Но основното – каза Том Сойър с притеснена усмивка – не може да се изкаже с думи.

Защо? – запита един млад журналист от Рочестърската телевизия.

Защото това е нещо, което ние обикновено не познаваме в нашия живот.

Но вие говорихте за любов – отвърна другият, – това го познаваме!

Разбирате ли – каза Том, – аз обичам жена си и имам две деца, които обожавам. Е, цялата тази любов, взета в своята най-голяма интензивност, дори и ако към към нея прибавя цялата любов, която съм изпитвал през живота си, няма да достигне дори и да изразим с цифри процент от любовта, която изпитах пред тази светлина. Това бе цялостна, безкрайна любов.”

Всички мистици казват това. На този свят едно подобно изживяване може да бъде само много кратко. Иначе тялото ни не би го понесло.

На този етап (зная, че набляга:*! твърде грубо на това) се отделяме от философите или религиите, които не са съумели да открият или да развият понятието за личност, или които са го приближили твърде много до индивида, „аза”, извор на всички разединения и всички разделения. Религиите на безличното ще познаят вътрешния мир, ведрото спокойствие, хармонията с природните сили. Те не могат сами да достигнат до това изживяване за любовта.

Дотук можех да се опра върху всички послания от отвъдното, които са ми известни. И разбира се, най-вече върху онези, които се основават върху това пряко изживяване на Божията любов. Ала дори и другите, по-съмнителни „послания”, в които намесата на приемателя е преобладаваща, се считат задължени поне да говорят за Бог като любов, дори и ако тонът им ясно издава, че тази реч не съответства на никакъв личен опит.

Следователно има съвпадения между всички послания от отвъдното и тези на повечето от великите религии, както на великите монотеистки религии (юдеиство, християнство и ислям), така също и на индуизма, някои будистки течения, всички анимистки религии. . .

Свидетелствата от отвъдното, които ще представя сега, съвпадат, разбира се, само с християнските религии.

Вече няма да има и съвпадения между самите послания, въпреки че те почти всички идват от нашата някога християнска Западна Европа.

Нямам никакво намерение – нито тук, нито другаде – да преча на когото и да било да вярва каквото си иска. Предварително признавам, че тук дори повече, отколкото на други места, делът на личната оценка ще бъде голям и винаги оспорим. Като се има предвид това, на читателя както обикновено ще бъдат предложени всички необходими препратки, за да може да се обърне към текстовете и да отсъди сам.

3. Христос, възприет като Бог

Против божествеността на Христос.

Първи пример: Жана Морание

Измежду широко разпространените днес послания трябва да се посочат тези на г-жа Жана Морание. Наскоро излезе шестият им том – Духовната вселена, съществува Асоциация Жорж Морание, грамота, награда на негово име. . . За Жорж, младият асистент в университета, който се самоубил, и за неговите многобройни приятели, които той отново срещнал или с които се запознал в отвъдното, Христос е само един пророк, един просветен измежду много други, също като Конфуций, Буда и Мохамед.

Целта ни тук не е да обсъждаме подобни мнения, макар че винаги съм се шокирал от това, че някой поставя наравно Христос и Мохамед. Мохамед без съмнение е бил медиум, но също така много чувствен и кръвожаден човек. . . Някой може да каже, че Свети Луи също е воювал. Но никой християнин не би го поставил наравно с Христос.

Единственото, върху което бих искал да се спра тук, е стойността, която се приписва на това мнение като изказано от хора, намиращи се в по-добро положение от нас, за да съдят за това, не само поради факта, че сега са в отвъдното, но и поради това, че са на много висок стадий от своето развитие, в „петата сфера”, което в тяхната система съответства на предпоследната степен.

Същевременно аз вече обясних на друго място защо според мен те се намират едва в началото на своето развитие в отвъдното, измежду онези, които дори още не са се отделили от Земята. Шестият том отново потвърждава това. Освен това тук установявам, че дори и в „петата сфера”, в която се учи от наставници, дошли от „шестата”, Жорж Моранйе продължава да вярва, че Богът на великите религии е подобен на човека. Неговото велико откритие е, че Бог няма ръце и крака. Как е могъл да си представи, дори и на Земята, че юдейският или ислямският бог е имал тяло – след като това са религии, в които е забранено всякакво изображение ! Как дори и в петата сфера той все още дори не е разгърнал някой катехнзис! „Бог е чист дух.” Така започва всеки от катехизисите! Как дори и сега той може да вярва, че Бог на Свети Йоан Кръстител, на Учителя Екхарт или на Ал-Халай е имал тяло -просто не мога да разбера!

Това, че един проповедник, намиращ се в отвъдното, вече не вярва в божествеността на Христос, е тъжно за мен, но е негово право. Ала това, че същият неотстъпчиво държи на службата на латински език и безбрачието на проповедниците. . . е, мисля, че вече разбрах. Пожелавам им бързо развитие.

Втори пример: Ан и Даниел Мьороа-Живодан

Един друг вариант на това отрицание вдигна напоследък доста шум. Този път не става въпрос за послания, получени посредством автоматично писане, а за астрални пътешествия извън тялото в състояние на раздвоение. Ан и Даниел Мьороа-Живодан са открили, без да са се стремили към това, тази фантастична възможност (също като Робърт Монро или Жана Гене) и така са започнали да се запознават с прочутите хроники на Акаша.Акаша – това е Паметта на Вселената.

„Това е един гигантски „видеофилм”, създаден от самата Природа, който може да ни разкрие при известни условия „паметта на миналото”. . . Впрочем четенето на акашийските анали изисква разрешението на духовните същества, които бдят над тях. Те първо се уверяват в чистите намерения на „пътешествениците” и в техните способности за усвояване. . .”

Това е нещо като остатъчните вълни, които отец Ернети от Венеция се опитва да улови със своя хроновизор (само че без източния декор).

Там вие ще научите как Исус от дванадесет до тридесет годишна възраст е бил отгледан и „просветен” в есенианската общност на връх Кармел, отведен от две влъхви от Братството в Индия, Тибет, после в Персия, Гърция и накрая в Египет. Именно там в центъра на Голямата пирамида духът на Христос слязъл в Исус. Ще научите също така, че всъщност Христос не е умрял на кръста и как след като бил изваден от гроба, са го лекували и излекували. Тогава той тайно се върнал отново към проповядването на своето учение на връх Кармел и това продължило до дълбоката му старост. При смъртта му светлинното му тяло бавно се издигнало над върха. Непокътнатото му физическо тяло било старателно пазено в продължение на още много векове в манастира на Общността, преди да бъде един ден пренесено на Изток.

Целият този разказ за посвещаването се основава в голяма степен върху традиции, запазени в Афганистан и Индия, най-вече в Кашмпр, където се откриват имена на местности, паметници и може би дори текстове, които са свързани с някакъв пророк Йешу или Исо. Фредерик Росиф е направил филм за някои от тези места с коментари на Клод Дарже. Тези теории вече са били издигани от Андреас Фабер Кайзер в книгата с названиеИсус е умрял в Кашмир. По-наскоро един млад немец започна проучвания по тези места и се опита с всички средства да подкрепи тази хипотеза. За съжаление, неговите доказателства гъмжат от грешки или догадки. Той смята, че разказът за потопа, който се съдържа във ведите, е най-старият на света, а шумерските традиции са много по-стари от него. Той счита също така, че следите от тялото на Христос върху Торинската плащеница може би са останали от още живото тяло, обливащо се в пот от треската. При един подобен процес би изтекла и би се отпечатала нещо като оцветена течност. А последните анализи ясно доказаха, че освен петната от кръв, върху плащеницата няма никакви оцветяващи вещества. Цветовите различия върху платното, които очертават формата на тялото, се дължат просто на изсъхването на две-три влакънца от ленените нишки. Но няма никакъв оцветяващ пигмент, било изкуствен (боя) или естествен (от изтичане на течност).

Нека добавим още, че тази версия за фактите представя многобройни варианти, ако се вярва на използваните от нея документи. Един от големите и извори е Евангелието на Водолея, написано или по-скоро прието от Леви Даулинг в края на миналия век. Изпаднал в дълбок транс, Даулинг също така приел откровението за прочутите хроники на Акаша. Ала за нещастие на тази теория, разликите са значителни: тук един ориски принц, Равана, открива Христос, който на дванадесетгодишна възраст проповядва в храма, и го завежда в Индия; и тук Христос не умира на кръста, а след оздравяването си отвежда майка си на изток и накрая умира в Кашмир.

Впрочем, това не са единствените версии за живота на Исус според прочутите Хроники. Съществуват още много други. Така в Англия Уелзли Тюдор Поул също така получава достъп до акашийските хроники. У. Тюдор Поул първо е бил индустриалец, после голям пътешественик, особено из Близкия Изток, накрая студент по археология в Египет, Палестина, Турция и Сахара. Но той винаги е имал и духовни занимания, интересувал се е от явленията на лечение посредством паралелните медицини и е получавал послания чрез автоматично писане. Именно на него дължим удивителния малък сборник, наречен Private Dowding, в който той ни предава посланията, получени от един английски войник, убит през август 1916 г. в Северна Франция. Един негов приятел го запознал с г-жа Симон Сен-Клер, също така увлечена по всички общувания с отвъдното, и тя го свързала с Розамонд Леман, едно от произведенията на която била превела на френски език.

Около 1958 -1962 г. У. Тюдор Поул имал серия от моментни просветления. Един вътрешен глас го уверил, че това не са илюзии, а в предговора на книгата един английски лорд твърди. че това наистина са Хрониките на Акаша.

Само че този път версията също е доста по-различна. Между 18 и 25-годиш-на възраст Исус само посещавал есениански среди. Разказите за пътешествия в Индия били апокрифни. Но той често пътувал по море с вуйчо си Йосиф Ариматейски и в края на краищата Поул не изключва възможността той по този начин да е достигнал един ден до Англия. Но като цяло Исус наистина бил прекарал младостта си в Назарет и наистина бил умрял на кръста. Какво можем да заключим от всичко това? Дали някои разкази са повече или по-малко част от Акаша от други? Дали в Акаша има интерференции, или пък зли духове, които са объркали Архивите, пардон, вълните?

Без съмнение тук трябва да се различават два плана. Единият – на фактите, а другият – на тълкуванията или измислиците.

Колкото до фактите, съществуването на тези места с техните имена и техните паметници самото съществуване на писмени документи изглежда неоспоримо. Добре би било да се извършат сериозни проучвания по този въпрос. И все пак при сегашното състояние на нашите познания първоизточникът на тази традиция вече не изглежда чак толкова тайнствен. Известно е, че през 486 г. църквите в Персийската империя окончателно са приели така наречената несторианска теология. Този начин на разбиране на тайнството на Христос клонял към разделянето на двете природи у него -човешката и божествената. През IX век отците на тази църква стигат до признаването у Христос на две личности – божествена и човешка.

А тази несторианска църква се е разпространила през Кюрдистан и Централна Азия чак до Китай, в Индия и дори до остров Цейлон. Нейните мисионери вероятно са създали нови светилища, също както в някои места на поклонничество са възпроизведени пътят към кръста с Голготата или „Лурдска-та пещера”.

Преди няколко години един независим изследовател се опита посредством същия метод на проучване на топонимите да докаже, че Обетованата земя на евреите*от Стария Завет не е била Палестина, а Йемен. Доказателството не успя да убеди учените.

А колкото до тълкуванията, екстраполациите и измислиците, тук истината е, че нашият свят (дори и за онези, които са склонни към езотеризъм) изобщо не е готов да разбере, подобно на отец Шарл дьо Фуко, осемнадесетте години мълчание на Христос в Назарет. Необходим му е усет към съзерцанието, а той не го притежава. И от момента, в който човек е убеден, че Христос не е Бог, дошъл на Земята, той съвсем естествено ще започне да се стреми да обясни невероятното появяване на неговото послание. Ще му търси учители, духовни водачи. Последната почит, отдавана от неверующите, е тази да се признае, че неговото учение и неговият живот обхващат и надхвърлят всичко най-добро, което нашето човечество е достигнало в областта на мъдростта. Дори и в неизброимите послания, получени от прочутия медиум Полин Декроа, се открива този стремеж да се дадат учители на Христос. И както всеки път, също с варианти. Човешкото въображение се отличава с неизчерпаемо богатство. Така В едно от тези „послания” ни се обяснява, че Божият дух влизал в Христос само веднъж на всеки три години! Там Учителят на учителите, който ще бди конкретно над нас по време на новата ера на Водолея, няма да бъде Свети Жермен на Веро, а нашият Отец Ху-Канг. Това е добра идея. . . Ще ни разнообрази малко от Индия.

В момента езотеричните среди с изумително единодушие ни съобщават, че с настъпването на ерата на Водолея ни очакват значителни промени. Под това трябва да се разбира изчезването на традиционните религии, които най-накрая ще отстъпят място на нови Учители. Ала съгласието е дотук. Тъй като мога да ви уверя, че след това няма да ни липсват нови Учители! За съжаление, доколкото мога да съдя по няколкото „добри страници”, които досега съм успял да прочета за тях, не съм много сигурен дали ще спечелин от тази  замяна.

Онова. което ме наскърбява много, е, че във всички тези пътувания за посвещаване, приписвани на Христос, винаги се забравят ацтеките и инките. А все пак „астралното” пътешествие не струва много скъпо! И някои дори не са се поколебали да накарат Христос да пътува още по-надалеч, като безгрижно  разказват, че той бил отвлечен от извънземни, които му дали по-добра подготовка….

За божествеността на Христос

С риск да стана досаден, ще започна с нещо като хронологичен списък на всички големи пратеници, които изцяло потвърждават божествеността на Христос в най-силния и смисъл, така, както я разбират християнските църкви. Тук целта не е да се опитам да убеждавам когото и да било, а да направя известно обобщение по един основен въпрос. После всеки може да види, да сравни текстовете, да се довери в по-голяма или в по-малка степен на едните или на другите според собствената си чувствителност. Ето един временен списък на такива пратеници, които са ми известни:

БЕРТА – от мис Мортли, починала през 1934 г.

ПИЕР МОНИЕ – текстове, предавани от 05.08.1918 г до 09.01.1937 г.

ЖИТА МАЛАШ – „Диалози с ангела”, текстове, предавани от 25.06.1943 г. до 24.11.1944 г.

ПАКИ – „Небесни разговори”, текстове, предавани от 1925 до 1947 г.

МАРИ-ЛУИЗ МОРТОН – текстове, предавани от 1940 до 1956 г.

МАРИЯ ВАЛТОРТА – която започва да става много известна във Франция. Тя е получила посредством автоматично писане около 15 000 страници от тетрадка. Нейните записки на италиански език за живота на Христос се наричат твърде ясно „Поема за Човека-Бог” и съдържат текстове, предадени от 1944 до 1947 г. Преводът им на френски език, излязъл в Италия, обхваща десет тома.

„Разговори с Приятеля”, текстове, предавани от 1955 до 1957 г.

РОЛАН ДЬО ЖУВНЕЛ – текстове, предавани от 23.10.1946 г. до 16.02.1969 г.

АЛЕН ТЕСИЕ – текстове, предавани от 1972 до 1973 г.

РОЗМАРИ БРАУН – музикални диктовки от 1964 г. нататък. Среща с архиепископа на Съдърк през 1970т. и „Безсмъртните до ръката ми”, излязла през 1974 г.

И накрая – една анонимна монахиня, също така използваща автоматичното писане и чиито текстове са публикувани със специално разрешение от църковните власти. Произведенията н, които са ни известни, обхващат периода 6Т 1967 до 1974 г.

От пишещите е наши дни – Герда Йост в Германия, от чиито творби вече са излезли два тома. Но Жан Пршнор иозяава и други пратеници, и съвсем основателно отбелязва, че някои от тях не са отдавали особено голямо значение на Христос по време на земния си живот. Те са го открили истински едва след смъртта си. Такъв е случаят с Кристофър, чиито послания са получавани от майка му Рут Мери Тристрам (1886-1950):

„За мен Христос означава много повече, отколкото съм смятал. . . Той е нашата Глава, нашата Корона и нашият Живот. Той е нашата сила да се борим. Христос е самият живот. . .”

Или още – този текст на един анонимен пратеник, цитиран от Дени Сора и който аз заемам от Жан Прийор:

„Молитвата, всяка истинска молитва отива в центъра, при Бог, при Христос. . . Всяка молитва отива при Христос, всяка помощ идва от Христос. . . Христос е центърът на пространството и на времето” .

Но към горното трябва да се прибавят също така и свидетелствата на всичка християнскимистици от последно време, които са получили откровения посредством паранормални процеси. Аз изцяло приемам, че техните послания и съпровождащите ги явления са паранормални прояви, но също така смятам, че всички онези, които искат сериозно и почтено да се заемат с паранормалното, трябва на свой ред да приемат техните свидетелства също като останалите, и по-специално като тези на жигосаните, изживели в плътта си Христовите мъки. Нека споменем някои измежду по-съвременните:

МАРИ-ЖЮЛИ ЖАЕНИ (починала през 1941 г.)

АНА-МАРИЯ ГЕБЕЛ (починала през 1941 г.)

БЕРТ ПЕТИ – през 1943 г.

АЛЕКСАНДРИНА МАРИЯ ДА КОСТА – през 1955 г.

СЕСТРА ЕЛЕНА АЙЕЛО – през 1961 г.

ТЕРЕЗ НЮМАН -през 1962 г.

БАРБАРА БРЮЧ – през 1966 г.

АДРИЕН ФОН СПЕИР – през 1967 г.

ПАДРЕ ПИО – през 1968 г.

ТЕРЕЗА МУСКО – през 1976 г.

МАРИЯ БОРДИНИ – през 1978 г.

МАРТ РОБЕН – през 1981 г. Други са все още живи.

Впрочем, ако днес някои западноевропейци смятат, че за да преоткрият Индия, трябва да изоставят божествеността на Христос, то други в Индия остават верни на своята традиция и същевременно признават Христос за Бог. Това са онези, които наричат себе си „индуси-християни”. Тук ще се огранича с примери, които съдържат пряко общуване с отвъдното, често под формата на видения, явления, а понякога, както ще видим, дори и на опитности извън тялото.

Ето първо разказа на Сундар Сингх, садху, роден от майка индийка и баща сикх през 1889 г; става въпрос за видение, появило се на 18 декември 1904 г. (Той току-що е хвърлил в огъня едно евангелие):

„Според моите тогавашни схващания аз бях извършил добро дело, като бях изгорил Евангелието; но безпокойството в сърцето ми нарастваше и в продължение на два дни се чувствах истински нещастен. На третия ден, когато УСЕТИХ, Че повече не можех да издържам, станах в три часа през нощта, изкъпах се и се обърнах към Бога с молитва, в която казвах, че ако той не иска да ми се открие и да ми покаже пътя на спасението, и така да сложи край на мъките на душата ми, бях твърдо решен ако тази молитва остане без отговор, да отида преди изгрев слънце на железопътната линия и да сложа главата си на релсите пред някой идващ влак.

Молих се около четири и половина часа, останах в очакване и се надявах да видя Кришна или Буда, или някое друго превъплъщение от индуската религия. Те не се появиха, но в стаята ми заблещука светлина. Отворих вратата, за да видя откъде идва тя, но навън всичко бе тъмно. Върнах се в стаята, светлината се усилваше, тя прие формата на сияйно кълбо, увиснало над земята и тогава в тази светлина се появи не формата, която очаквах, а живият Христос, когото бях смятал за мъртъв. Никога няма да забравя неговото блажено и любящо лице, нито няколкото думи, които той изрече: „Защо ме преследваш? Виж – аз умрях на кръста за теб и за целия свят.” Сякаш мълния запечата тези думи в сърцето ми и аз се прострях на пода пред Него. Сърцето ми бе изпълнено с неизмерима радост и покой, и моят живот се промени изцяло. Тогава предишният Сундар Сингх умря и се роди един нов Сундар Сингх, за да служи на живия Христос.”

Ето още едно свидетелство, дадено от Дханжибхай Факирбхай (починал през 1967 г.) в неговата „Христопанишад”:

„Когато учех в колежа, се интересувах много сериозно от религията и от Бога. Един ден, когато се разхождах със съвсем отворени очи по пътя, утринното слънце блесна пред погледа ми и заедно с появата на тази внезапна светлина един глас изрече в сърцето ми: „Ти търсиш Бога? Бог е Исус.” Тези думи влязоха в мен като силно убеждение и силна светлина. Оттогава Исус е Бог за мен, никога не съм се отрекъл от това откровение и никога не съм имал нужда от друг Бог. . .

Исус, който е въплътеният Бог, тоест Бог, проявен в човешка форма, не е абстракция.. .

Той не само е В нас (в смисъла, в който смятаме, че душата ни е в нас), но Исус е С нас, спътник, приятел, брат и наставник, видим и невидим, за нас той е личен. Дори и ако той е иманентен и също така трансцендентен в природата и в космоса, е нас той е личност, истински човек. Той е Това; Той е Той, не е символ на властта или на Закона и Реда, или нещо Непознато; за нас той е личен. Никога никой не е видял Бога; Исус Го разкрива, проявява Го и свързва Бога с нас. Той казва: „Онзи, които ме е видял, е видял Бога”. . .Исус не е само външна проява, той е също така съкровен Обитател вътре в нас. . . Когато някой е усетил Исус като Обитател вътре в него, той е убеден, че Исус е самият Бог, Бог и нищо друго, и че Бог е Исус. . .”

Ето още и свидетелството на Кандисвами Чети (1867-1943). Станал християнин, той отказал покръстването и не се съгласил да принадлежи към никоя църква. Но отец Мопилие ни съобщава, че той е бил член на Международното Братство Асоциация за по-добро разбирателство между религиите. Този текст е много важен, тъй като показва как един индиец е могъл да усети един-ствеността на Превъплъщението:

„Истина е, аз вярвам в Христос като в Спасителя на хората. Когато казвам това, то не означава, че за мен той е един от многобройните спасители, за които се казва, че неведнъж били изпращани на света от Бога. Зная твърде добре, че на този свят се смята, че единственият начин да се победи и обезсили християнското учение е не да му се противоречи – тъй като това би означавало път към лринизяването на всичко най-висше у човека – а да му се отнеме неговият отличителен характер и силата, която той му придава, Христос да се представи като едно от многобройните превъплъщения, проявления или пратеници на Бога, които индусите биха приели без никакви възражения, и на всяко твърдение за специално и единствено място в структурата на вселената задължително да се дава отпор, сякаш това е предателство спрямо своята страна и своята цивилизация.

Според мен идеята за многобройност лишава въплътения Бог от неговата особена красота и неговата мощ. Нима Бог не се разкрива във всеки момент от живота ни в природата, в утешителното провидение, във великите личности, които той издига като водачи, в събитията, които определят бъдещето както на индивидите, така и на общностите, в грандиозното движение на историята? Тогава защо той да разкъсва покривалото, зад което действа, при това с такова постоянство и мощ, ако не за да се разкрие сам – не пред разума на човека, а пред непреклонното му сърце? И нима повтарянето на това деяние не би го поставило в сферата на обичайните проявления, които, макар че впечатляват интелекта, не успяват да докоснат сърцето.”

Би трябвало да се цитират още много други текстове от тази книга и по-специално за нас – как Сундар Сингх един ден изживял опитност извън тялото и пътувал до третото небе, и разбрал, че именно такава опитност е изживял преди него Свети Павел.

Вероятно с течение на годините географското разпределение на религиите ще се заличи. Всеки ще разполага с все повече и повече материални средства, за да се информира истински, и ще се присъедини към онова течение на мисълта, което съответства на сърцето му и на духовното му ниво. Много хора са изоставили или ще изоставят вярата в божествеността на Христос само защото никога не са я изживявали истински. За тях тя винаги е била твърде теоретично и по-скоро странно учение, нещо като остаряла митология. Но онези, които дори само за миг са разбрали каква огромна любов към човека стои в основата на Божието превъплъщение, вече никога няма да изоставят едно такова съкровище.

В насоката, която следвам, аз открих у всички тези велики свидетели на невидимотомногобройни потвърждения на моята вяра (за разлика от много „теолози”).

Първо – нееднократно изразяваното твърдение, че може напълно да се доверим на Евангелието:

„Препрочетете Евангелията, нахранете с тях душите си. Те са истинската книга на живота, самите слова и деяния на Исус, записани от Апостолите. . .”

„За човека, който вярва в истинността на евангелските разкази в техния вълшебен смисъл, нищо от онова, което се доближава до свръхестественото, не бива да бъде изненадващо.”

Понякога има и уточнения:

„. . .Наистина, вярно е, че евангелието от Йоана е написано отчасти от неговите ученици, но както вече ти казах, писмото не е нищо, всичко е в духа. А духът, изпълващ Евангелието от Йоана, е наистина духовното схващане на Йоан, най-добрият приятел на Христос, онзи, който с интуицията на най-непорочната нежност проникна най-дълбоко в свръхестествената душа на Месията. . . ако признавате, че Христос бе въплъщението на вътрешноприсъщата любов на Бога, то свидетелството на Йоан ще получи своето истинско значение във вашите очи. . .”

Ала разкриването на Бога е постепенно. Пророците са разбрали по-добре заплахите, отколкото милостта.

„Послание към евреите” е дадено като произведение на Сина, ученик на Свети Павел. И наистина, това е една от хипотезите, отдавна формулирани от библейските историци.

Излишно е да се казва, че основните данни за живота на Христос напълно се потвърждават: неговата божественост, непорочното му зачатие, Възкресението му и празния гроб. Прекрасна теология на Преображението, Спускането в преизподнята, Възнесението. . . Понякога се откриват дори и неочаквани уточнения: за Пиер Моние е вярно, че Илия и Енох са преминали в отвъдното, „възкачили са се на небето”, както казва традицията, без да преминат през смъртта, и със земните си тела. Именно при същия процес тялото на Христос след смъртта и възкресението му е достигнало до божието блаженство:

„Всички тези факти ви изглеждат невероятни, бих казал, символични. . . Това не е така; и няколко човешки същества, чиято чистота освети плътта им, бяха повикани от Бога при същите условия. . . понякога известни, друг път непознати, когато свидетелите не са били достойни за това особено ясновидство.”

Следователно това е много твърда и много вярна на традицията доктрина, която в същото време е универсално и твърде широко схващане за Изкуплението. Бог изисква от човека само любов и нищо друго:

„С каква жестокост хората отказват на другите хора правото да мислят!. . . Откъде знаете дали някой мъченик от вяра, различна от вашата, няма да може също като вас да получи вечен живот?. . .

Разбираш ли ме, скъпа мамо?. . . Ще се иска много от онези, които са получили много. Но другите, които в порив на милосърдие се отказват от семейството и дома си, за да се посветят със страст на завоюването на обществото -може би в името на тяхната собствена утопия, но във всички случаи с предимно алтруистична цел – ще бъдат поканени на масата на пиршеството. . . Само Бог може да премери на везните на правосъдието зърната от вашата жътва.”

Този текст е от 1921 г. Онова, което днес е ясно на всички или на почти всички християни, съвсем не беше ясно тогава. Преди двадесет години аз все още скандализирах семинариите, когато учех на това бъдещите свещенослужители.

С това се обяснява също така и изключително рязкото отношение на Пиер към църквата (това може би забавя до известна степен разпространението на неговите произведения в църковните среди. . .):

„Църквата, такава, каквато хората тъй упорито се опитват да я поддържат, с нейното тесногръдие, горделивост и традиционен обскурантизъм, няма да се запази, тъй като църквата под тази своя форма не е Божие творение. Ала Светлината. . . Христос, върху когото църквата е метнала златистопурпурно покривало, което го затъмиява и задушава, Светлината, излязла от Бога, е неизменна. . . тя ще победи. . . църквата е предала своите основатели. . . изразявам се зле. . . църквата е предала своя Учител. . .”

Подбрах всичко това главно от „Писмата на Пиер”, тъй като според мен той
 е най-подробният и най-изчерпателеият автор, но много елементи от горното 
се откриват и у други автори на тази литература, като например в „Диалози с 
ангела”. –

Бих искал тук да разгледам no-специално няколко конкретни момента, в които тези привилегировани свидетелства от отвъдното потвърждават някои мистични изживявания или спорни теологични схващания. Впрочем в това съвпадение виждам нещо като взаимно потвърждение.

Христос се проявява по определен начин на всяко съответно ниво

Пиер Моние неведнъж казва това. Също както Той се е появил всред нас, както е приел тяло от плът, подобно на нашето, също така на всяко ниво от развитието след смъртта той се открива и възприема според достигнатата в него степен на духовно развитие и на блаженство, а не според славата, която Христос притежава сам по себе си:

„Веднъж вече ти казах, че нашият Спасител ни се явява така, толкова по-близък до своето блажено духовно състояние, колкото повече нашето развитие ни позволява да го виждаме в този негов аспект; но същевременно топ остава винаги достъпен за новите способности на духовете, които живеят в една или друга „обител” в Небесното царство.”

По повод празнуването на Коледа на небето той обяснява на майка си:

„Той (Христос) все още е видим в духовната си форма, която напомня за неговото човешко лице, подобно на нашите; колкото по-духовно извисени са сферите, толкова по-съвършена духовно е тази прилика., ние виждаме Божия син, приличащ на нас, на нашата степен на дематериализация, ако мога така да се изразя; така Той по собствена воля се доближава до нас. Но ние не сме единствените, които имаме тази привилегия, и ако Земята не бе толкова скептична. . . искам да кажа, ако вие имахте вярата, то често-щяхте да виждате Исус всред вас.”

Другаде той обяснява, че само хората празнуват на небето големите литургични празници, съответстващи на живота на Христос:

„Другите раси, които населяват вселената, не ги празнуват като нас.”

Той все пак знае от своите наставници, че Христос се е появявал и в тези други светове:

„Но ние все още не знаем как е станало появяването на Месията всред тези наши братя, непознати и непознаваеми за нас дотогава, докато духът ни не достигне до съвършеното духовно развитие.”

Тази широта на възгледите ни изглежда много близка до онази, която се открива в мисълта на последователите на Ориген. Те твърдели, че Божият син – Божие слово – се е превърнал в серафим за серафимите, в херувим за херувимите и така нататък за всички небесни сили**.

Впрочем, същата идея се открива в цялата поредица от християно – юдейски текстове, но с друго наименование. И все пак тя присъства дори и при Свети Григорий Нисийски.

Начинът, по който гностиците са използвали тази идея, обяснява нейното осъждане, но ако се разгледа в първичния и смисъл, даден от Ориген, тя винаги ми се е струвала твърде вероятна и наистина прекрасна.

Христос не толкова видян, колкото „усетен”

Тези свидетелства по този въпрос имат за мен огромно значение, тъй като ми се струват тясно свързани с един стар теологически спор, който мисля, че мога да резюмирам по следния начин, без да изопачавам проблема: дали в края на нашето духовно развитие в отвъдното ние само ще видим Бога, като останем външни спрямо него (традиционната западноевропейска теология) или ще бъдем наистина част от божественото естество, както ни обещава Свети Петър, Второ послание, глава 1, стих 4, както учат от самото си начало източните църкви и както са го изпитали всички християнски или нехристиянски мистици (дори и римокатолици, въпреки официалната теория).

Ето защо отдавам изключително голямо значение на свидетелства като това на Ален Тесие, нашия   млад пиколо:

„Той (Христос) е над нас, и ние му се молим. Прекрасно е да бъде видян, дори и отдалеч. Надяваме се, че един ден ще се доближим до него, трябва ни търпение и много усърдие в нашето дело, за да можем да застанем до него. Но той има погледи, които проникват в нас, това е нещо фантастично и неподдаващо се на описание. Ние му служим с радост и се надяваме да се върнем към него. Той е бял, блестящ, но това е само образ. Ние го усещаме силно в себе си повече, отколкото го виждаме. Телата ни се проливат от неговото присъствие и това са най-прекрасните ни мигове. Те не са през цялото време, това би било прекалено хубаво. И с Мария също е така. . .”

Признавам, че ако трябва да избирам между Ален Тесие и Свети Тома Аквински, не бих се поколебал!

Подобно свидетелство се открива и у Пиер Моние:

„Вече ти казах: тук ние живеем с постоянното и блажено видение на нашия любим Учител. . . Но аз добавих и това: „Ние вече не знаем дали виждаме или усещаме Христос.”

„. . .вие ще видите Изкупителя, който ви спаси, „такъв, какъвто е. . .”. Вече нищо няма да може да ви отнеме радостта, която Любовта към Бога пробужда у вас, нито тази от любовта, която вие дарявате на Бога! Исус е тази радост. Исус е мир, Светлина, милосърдие. . . Исус е Любовта”. „Тогава, вероятно ще се запитате вие, може би трябва да се откажем от благословената надежда да съзрем Божия агнец?” О, не, защотосъзерцанието на Любовта не е нищо друго освен неизразимото чувство за любов към Бога. Да видим?. . . Да усетим?. . . Да видим – когато вече не очите на плътта гледат. . . Да усетим -когато вече не материалните осезания се вълнуват. . . не долавяте ли, че няма нищо по-близко до тази духовна въздишка, която е неизразима , но която влиза в тясна връзка с Бога?”

Нека не се заблуждаваме – тук не става въпрос за интелектуално задоволство. Нито за тържеството на една система над друга. Също така няма никаква горделивост в това да искаш да станеш „Бог чрез участие”, както казва Свети Йоан Кръстител. Това е въпрос на любов. Онзи, който я е изпитал, го разбира.

4. Нашето единение с Бога: един безкраен процес

Това също е една от любимите идеи на мистиците и на традицията на източните църкви. Създанията, които сме, никога няма да спрат да се изпълват с Несътвореното, крайните същества, които сме, – да поемат Безкрайното. Християнският Изток има дума за това, почерпена от един текст на Свети Павел – „епектаза”, изразяваща вечното стремление напред.

Ето един текст на Свети Григорий Нисийски, чието забележително съответствие ще открием по-нататък в „Диалози с ангела”. Става въпрос за мистичен коментар на „Песен на песните”. Душата търси своя Възлюблен. След като не го намира на Земята, тя се заема да го търси на небето. Тя преминава от Княжества във Владения, от Тронове към Сили:

„В своето търсене тя преброжда целия ангелски свят и като не намира измежду благата, които среща, онзи, когото търси, тя си казва: „Дали поне те могат да усетят онзи, когото обичам?” Ала те не отвръщат на този въпрос и с това мълчание й показват, че онзи, когото тя търси, е недостижим и за самите тях.”

А този разказ, измислен от Свети Григорий Нисийски, но разбира се, с помощта на неговата интуиция на мистик, практически се е реализирал дума по дума в Будапеща през 1943 г., в разговор между Жита Малаш и нейния ангел, който й говорил чрез Хана. Както винаги, текстът се опитва да предаде посредством типографски похвати силата на различните думи, и често се прекъсва от описани в скоби жестове или впечатления и чувства, съпровождащи диалога: „Жита: – Ти каза: „Ние сме много.” – Кои сте вие?

• Хорът.

Долавям зад тази дума необхватна съвкупност, съдържаща множество в съвършена връзка. С движение на ръката нагоре и нисък глас:

• Ние възпяваме. . . НЕГОВАТА СЛАВА.

(За първи път през живота си усещам онова, което би могло да бъде истинското обожание, и питам съвсем тихо): Жита: – Ти виждаш ли ГО винаги? (Направих жест на отказ, като че ли бях запитала нещо забранено:)

• Ти не знаеш какво питаш.
(Следва дълго мълчание.)
-Питай нещо друго!”

По не толкова болезнен начин Пиер Моние обяснява на майка си, че противно на онова, което обикновено учи църквата (в Западна Европа), познанието на Бога никога няма да свърши. Отначало той като добър западноевропеец изразява нашето единение с Бога с понятия за „прилика”, но нека това не ни заблуждава. Впрочем, терминът „еднородност” скоро идва да допълни онова, което е недостатъчно в първата дума:

„Ако ти казвам това, то е за да успокоя твоята тревога и безпокойството ти, че нашето така сладостно общуване би могло да забави моето усъвършенстване, което е нашето вечно дело. Ти ще се изненадаш от прилагателното, което избрах, и ще помислиш, че самата църква обявява предела на нашето все по-страстно търсене на доброто; тя нарича този предел „спасението”. Но Светият дух, божественият наставник не е обявил в Евангелието този предел. Човечеството, а бих казал дори и всички сътворени синове на Единственото несътворено, имат за цел съвършенство, равно на това на техния Отец. Дали неговото съвършенство вечно ще остане несъизмеримо със съвършенството, което съществата са способни да постигнат? Без съмнение не, защото няма несъвместимост между Отеца и неговите чеда, създадени по негово подобие; но тук ни бе казано, че тъй като това подобие не може да стане пълно, все по-съкровеното уеилие за доближаване до Бога няма да има предел – дори и в търсения, желания час, очакването на който е нашата постоянна Светлина, часът на нашето единение с Бога. Това сигурно ще ти се стори противоречиво, тъй като би ли могло единението да се извърши без съвършена еднородност с Бога? Това е така и аз много пъти съм ти го казвал: заедно с осъществяването иа това единение, което Христос съобщи на своите ученици, цялостната личност на всеки от духовете ще се запази във Вечността. И именно чрез тези отделни личности на душите, сбрани в Бога, делото за усъвършенстване на създанията ще продължи.

Мила моя, тази перспектива изглежда ли ти обезкуражаваща? О, не, напротив! За нас тук тя е мощният стимул, които изпълва небесното ни съществуване с най-мензразнмите ни стремления. За всички пас това е смисълът на Съществуването.

Свети Григория Ншжшжя същ» казва това през IV век: „И ние ще вървим от начало към начало и през начала без край.”

• ЕЗОТЕРИЗЪМ – доктрина, според която познанията не могат или не бива да бъдат популяризирани, а трябва да бъдат предавани само на малък брой ученици. (Бел. прев.)

** Това е известно най-малкото от осъждането на това схващане през 543 и 553 г. (Бел. авт.)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В края на това произведение желанието, което изразих в увода, може би се е осъществило: животът ви се е променил. Ако това е така, то книгата ми е изпълнила своята роля. И наистина, за мен е по-важно да съм допринесъл за отварянето на сърцата ви към вечността, отколкото да съм написал едно есе, колкото и блестящо да е то, което да се е прибавило към онези, които, веднъж прочетени, вече не говорят на душата.

Вие може би сте станали други. Ако това е така, двата текста, които следват, трябва да бъдат прочетени от вас не просто като поучителни и примерни анекдоти, а като разказ за най-пламенното изживяване, това за Любовта, превърнала се в извор, бликащ от сърцето ви.

При прочитането на тези текстове онази частица от Бога, която се съдържа във всеки от нас, трябва да се пробуди. Ако това не стане, не бързайте да обвинявате автора. Началото на книгата не е толкова далеч. . . Нищо не ви пречи да се върнете към него. . .

Ето първо разказа на един французин, успял да спечели доверието на прочутия емир Абделкадер и да са били с него (уви, само за да го предаде по-успешно).

„Събудих се през нощта; отворих очи и се почувствах облекчен. Пушливият фитил на една арабска лампа едва осветяваше широката палатка на емира. Той стоеше на три крачки от мен; смяташе ме за заспал. Бе повдигнал с две ръце над главата си бурнуса и плаща си и с млечнобял цвят, които падаха в прекрасни гънки. Красивите му сини очи, обрамчени от черни мигли, бяха обърнати нагоре, полуотворените му устни сякаш още мълвяха някаква молитва, макар че бяха неподвижни; той бе изпаднал в състояние на екстаз. Неговото стремление към небето бе толкова силно, че той сякаш  не се докосваше до земята. . . сигурно така са се молили великите християнски светци.

За да проверите дали наистина разбирате втория текст, опитайте се да се помолите, дори и само в продължение на десетина минути. Уви! Отегчението бързо ще ви обхване. Особено от такава  молитва в уединение, без текст, който да се казва, без нищо, което да ангажира сетивата и ума. Не такъв е случаят на отец Исак, атонски монах от началото на века, който в продължение на цели нощи утолявал жаждата си от извора на Любовта. Бих могъл да ви разкажа за Свети Франциск Аснзки или за Свещеника от Арс, или за който и да било друг светец. Би било същото.

„Една нощ отец Лазар стана, за да отиде до Колибата на светите апостоли в Кариес. Трябваше да стори това, защото отец Модест бе болен. Това беше през юни и времето бе много горещо. Лунната светлина заливаше всичко. Той едва бе излязъл и бе направил само няколко крачки, когато съвсем близо до пътя попадна на невиждана гледка. Там някой бе коленичил с вдигнати ръце всред безкрайния покой на нощта и тишината на природата, и се молеше. Това бе отец Исак.”

източник - https://neonula.wordpress.com/%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b8/%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80%d1%8f%d1%82-%d1%84%d0%b0%d1%80%d0%bd%d1%81%d0%be%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d1%8e%d0%bd/%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-%d0%b2%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b0-%d0%be%d1%82-6-%d0%b4%d0%be-10-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0/viii-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bf%d0%be%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b8%d0%b7%d0%bf%d0%b8%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5/

https://neonula.wordpress.com/%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b8/%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80%d1%8f%d1%82-%d1%84%d0%b0%d1%80%d0%bd%d1%81%d0%be%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d1%8e%d0%bd/%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-%d0%b2%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b0-%d0%be%d1%82-6-%d0%b4%d0%be-10-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0/ix-%d0%b7%d0%b7%d0%b0%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%89%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%b2-%d1%81%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%bb%d0%b0%d0%b6%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2/

https://neonula.wordpress.com/%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b8/%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80%d1%8f%d1%82-%d1%84%d0%b0%d1%80%d0%bd%d1%81%d0%be%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d1%8e%d0%bd/%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-%d0%b2%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b0-%d0%be%d1%82-6-%d0%b4%d0%be-10-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0/x-%d1%81%d0%bb%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d1%81-%d0%b1%d0%be%d0%b3%d0%b0-%d0%b2%d1%8a%d1%80%d1%85%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b8%d0%b7%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d1%8f%d0%b2/