Звездни Цивилизации

неделя, 15 октомври 2017 г.

МИТОЛОГИЧНИ СИМВОЛИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ТОЛКИН


Важно значение за идейно осмисляне на Толкиновия свят има символиката на числата. Доминиращо значение имат Тройката (3), Седмицата (7) и Девятката (9).
Три са Великите елфически пръстени на Силата (Нария, Нения и Вилия); три са скъпоценните Силмарили; три са осн.родове на елфите- Ванияри (Прекрасните), Нолдори ( Дълбоките) и Телери (Морските); три са и първите човешки рода- на Хадор Златокоси, на Беор и на Халет; три са най-великите елфически кралства в ранните години на Белерианд- Дориат, Нарготронд, Гондолин. Тройката е изконно свещено число в митологичната традиция; 1(единица-мъжкото начало)+2(двойка-женското начало) дават 3- Свещената Триада, символизираща единството на всемира по вертикала (Трите нива на физическия свят), символизираща и троичния принцип на Сътворението (от Море, Земя и Небе).
Седем са вълшебните пръстени, дарени на джуджетата; седем са техните бащи; седем са Повелителите на Арда (Валарите) и седем са техните кралици; седем са звездите в Съдбовния сърп на Валарите-Валакирка (Съзвездието “Голямата мечка”). Седмицата е магичното число на Универсума: единство на трите свята по вертикала и четирите посоки по хоризонтала, т.е. тя символизира Дървото на Живота.
Девет са пръстените на хората; съответно девет са и Духовете на тези пръстени, наречени Назгули; девет са членовете на Задругата на Пръстена. Съставена от три триади (3*3), девятката символизира принципите на Свещената Триада в най-висша степен. В скандинавската митология (“Старата Еда” и “Младата Еда”) девет са световете на Игдразил (Дървото на Мирозданието); девет дена и девет нощи Один (върховният скандинавски бог) виси прикован на Световното дърво, за да достигне до върховната мъдрост и прозрение за света.Неслучайно девет са и месеците на женската бременност. Девятката е числото на прозрението, божията воля, числото на живота,който идва.
Един от най-мощните символи в света на Толкин е Пръстенът-едно от проявленията на може би най-обичайната геометрична форма по целия свят-Кръгът. Кръгът-този традиционен символ в космологията на древните келти и изобщо индоевропейските народи-откриваме навсякъде във Всемира. Формата на кръга използват много от откритите до днес мегалитни паметници на келтите- т.нар. “каменни кръгове”. Каменният кръг (или вълшебният пръстен) е характерен знак, който се свързва със светилищата на келтските друиди. В обичаните от всички легенди за крал Артур имаме железният Пръстен на рицарите, които сядат около Кръгла маса, за да изградят Вълшебният пръстен на Събранието, символизиращ идеята за равенство и братство (Кръгът, който няма начало и край, прави всички равни).
Оттук древна е и символиката на Пръстена-от времето на шумери, вавилонци, пикти,скоти, египтяни, келти той е израз на пълнота, единство и вечност, символ на
Универсума и изначалната Хармония (Равновесие), символ на вечния кръговрат на живота изобщо. Същевременно, в почти всяка култура Пръстенът се явява и атрибут на властта-той е една от царските регалии на монархическата традиция; като такъв той присъства в много древни изображения на местни богове и владетели: боговете Анунаки в древен Шумер, вавилонският бог Мардук и др.
Идеята за Пръстена на силата, който дава власт, срещаме в древната исландска сага “Сага за Волсунг” и нейният старонемски вариант “Песента на Нибелунгите”. Главните герои в тези два епоса- Зигурд и Зигфрид- се сдобиват с магичен пръстен, който носи голямо богатство и могъщество, но и проклятие и унищожение на своя носител.
Във "Властелинът на пръстените" Толкин прокарва идеята за абсолютната власт посредством Единственият пръстен- един от двайсетте вълшебни пръстена, изковани от елфите-ковачи от Ерегион. Единственият, обаче, е изработен лично от Мрачният владетел Саурон и има най-голяма власт, оказва най-голямо влияние, както върху останалите пръстени, таак и върху всички живи създания в Средна земя. Така, като осн.символ на тоталната власт, Пръстенът на Толкин става проводник на идеята за
Злото. Очевидното внушение е, че всяка власт, която се абсолютизира, води до Зло, до нарушаване на Равновесието в естествения кръговрат на живота.
В същото време на Единствения пръстен-като проводник на Злото (Абсолютната власт) Толкин противопоставя Трите елфически пръстена:Нария, Нения и Вилия-носители на идеята за Доброто, Хармонията и Красотата в света. Тяхната мощ, обаче-силата да творят, лекуват и възраждат-,е обвързана с мощта на Пръстена-повелител. Ето как, Толкин издига символиката на Пръстена на глобално екзистенциално ниво: като единство на Светлина и Тъмнина, на Добро и Зло, Съзидание и Разруха. Защото нищо в този свят не съществува без своята естественапротивоположност: в тяхното взаимно противопоставяне се установява Равновесието, Балансът на Силите в изначално дуалистичното Мироздание.
Друг предметен символ в творчеството на Толкин с митологично значение са
Силмарилите- трите скъпоценни камъка, сътворени в зората на времето от Феанор- най-мъдрият и най-изкусният измежду елфите. Изпълнени с вътрешна, негаснеща жар-преплетените лъчи от двете Дървета на Валинор, част от огнения дух на Феанор и кой знае- може би частица от Нетленния пламък?- Силмарилите са орисани за изпепеляват всяка тленна плът, всяка нечиста ръка или зла твар, що ги докосне със зла умисъл.
Нещо повече- в тях са обвързани съдбините на всичко в Арда: земна твърд, морета и небеса.
Първата епоха на Средна земя, участта на народите в нея-елфи, хора, джуджета, са фатално обвързани със съдбата на Свещените камъни: като започнем от свадата на Нолдорите във Валинор, открадването на Камъните от Мрачният владетел Моргот (свързано с първата пролята кръв в Блаженото царство), страшната клетва на Феанор и неговите синове и стигнем до подвига на Берен и Лутиен, до Войната за Силмарилите и гибелта на величавите елфически кралства- Нарготронд, Дориат, Гондолин.
Малко по-различна от символиката на Силмарилите (скъпоценните камъни) е символиката на Палантирите (“виждащите камъни”). Те са обвързани от общия символ на Камъка- древен, не само митологичен, но и културно-исторически архетип. В каменни гробници биват погребвани починалите владетели; келтските народи (пък и не само те) издигат своите светилища от огромни стоящи камъни, наречени “мегалити”. Кръгът от камъни е място за свещенодействие, има сакрален характер. Различните камъни, скали, кристали са енергиен източник и приемник- те съхраняват, насочват и предават земната енергия. Това схващане за енергийния потенциал на камъните откриваме донякъде в описанието на Палантирите-“виждащите камъни”.
Представляващи по всяка вероятност плътно стъкло или кристал с абсолютна гладкост и идеална кръгла форма, те имат свойството “да виждат” на далечно разстояние- осъществяват визуална връзка на базата на контакт, на “съгласие” с друг камък. Използвани първоначално с чисто практически цели и без зла умисъл, впоследствие Саурон превръща Палантирите в инструменти за заблуда, инструменти на Злото.Той използва тяхната функция да осъществяват контакт, за да прехвърля могъщата си воля и зъл дух и да покорява по този начин на волята си ползващия отсрещния камък.
Историята на Силмарилите и Единственият Пръстен в света на Арда са свързани с два други, културно-исторически мотива: мотивът за Търсенето и мотивът за Пътя. Тези мотиви са сюжетна основа на много от познатите ни древногръцки митове, келтски легенди, германски, фински и скандинавски саги. Те именно изграждат и мита за Героя- героят, тръгнал на Път в Търсене на някаква реликва.
Така походът на Берен за Силмарила много напомня на похода на Язон и аргонавтите в търсене на Златното руно. И както Медея-дъщерята на царя на Колхида- помага на Язон да преодолеее изпитанията по пътя му, така и Лутиен- дъщеря на краля на елфическото кралство Дориат Тингол- помага на своя любим Берен да изтръгне Силмарила от короната на Мрачния владетел Моргот.
В търсенето на Силмарилите през Първата, и на Единствения Пръстен-през Третата епоха можем да открием художествена проекция и на една друга, може би най-интерпретирана митологична традиция на Търсенето, а именно: Търсенето на Свещения Граал. Тази традиция, както знаем, е тясно свързана с легендите за британския крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Изнурителните странствания из
Пустата земя в търсене на Граала не са много по-различни от тежкото и мъчително пътуване на Фродо към страната на вечната сянка-Мордор; от похода на Берен и Лутиен за Силмарила. Различното в случая е, че Фродо всъщност се отправя на едно “анти-Търсене”, т.е. митът за Търсенето се реализира в обратна проекция: Пръстенът, който вече е намерен, трябва да бъде отнесен там, където е изкован, за да бъде унищожен. В случая по-близко до символиката на Граала е символиката на
Силмарилите- свещени, мистични реликви, предмет на безконечни домогвания в борбата за власт и величие. Сами по себе си тези свещени камъни не са предмет на Злото. Тяхната безмерна красота, обаче, нетленната мощ, която въплъщават, пробуждат низки желания и страсти. Така се оказва, че Единственият пръстен-творение на Злото- и Силмарилите- творение на Доброто- могат да оказват еднакво гибелно въздействие. Силмарилите дори играят по-пагубна роля в историята на Средна земя- в унищожението на великите кралства и погубването на хиляди животи.
Непосредствено свързан с мотива за Търсенето е мотивът за Пътя. Тук не мога да се въздържа да не цитирам Билбо: “Опасна работа е да излизаш през вратата... Само да стъпиш на Пътя, кой знае накъде може да те повлече, ако не си пазиш краката.”
Поемането “на път” е свързано с напускането на родното пространство от Героя и навлизане (овладяване) на чуждото такова в изпълнение на някаква Мисия (Задача). Тази идейно-художествена схема заляга в безброй обичани легенди, сказания, истории и приказки от цял свят. Всъщност тук имаме проявление на една основна идея в митологията- създаването на космоса, превръщането на хаоса (нищото или не овладяното пространство) в космос=ред=порядък (овладяно, подредено пространство).
Героят във "Властелинът на пръстените" – Фродо Бегинс- напуска родното си Графство, за да поеме по дълъг и опасен път, който води към далечната (чужда) страна- Мордор- на Властелина на ужаса- Саурон. В изпълнение на своята мисия-унищожение на Единственият пръстен, който му е поверен и от което зависи съдбата на цялата Средна земя- той се сблъсква с много опасности по пътя, бива постоянно преследван от множеството слуги на Врага. Пътят на Фродо, обаче, не е само път във Времето и Пространството, а и Път към самия себе си, път към самопознанието и себе разбирането. В самия център на чуждата, не-собствена територия (бездната на Съдбовната планина Ородруин) злата сила на Пръстена получава най-голяма мощ и Героят се оказва безсилен да й устои; да надвие силите на Мрака като надмогне самия себе си.
Мисията все пак приключва с успех поради съдбовната намеса на един противоречив и трагичен персонаж-Смеагол-Ам-гъл. Във финала на "Властелинът на пръстените" наблюдаваме как екзистенциалното търсене на двамата герои- осъзнаването на личностната идентичност, постигането на вътрешно равновесие- получава парадоксално различна развръзка. Физическата смърт не е просто логично възмездие, заслужено наказание за злосторника Ам-гъл; тя се явява и и изкупление за греховете му (придобито чрез унищожаването на Единственият пръстен), личностно спасение за изморената му и изтерзана от вътрешни противоречия, душа.
Физическото самосъхранение и изпълнението на мисията, обаче, не донасят душевен покой за Фродо Бегинс. В душата му остава рана, която не може да бъде изцерена. Дори завръщането в родното Графство не му носи така жадувания вътрешен мир (както и на Билбо). Така двамата се срещат в пристана на Сивите заливи, за да избягат от бремето на спомена- отвъд пределите на зримия свят, в онази далечна страна, където ще намерят лек за раните си.
Съществуват различни определения за митологията, различни изследвания на нейните връзки с религията, философията, историята, изкуството, приказката. Повечето от тези определения дават две осн.представи за митовете:
Първо: Митът се определя като фантастична, имагинерна онтогенеза: представа за света като система от образи на богове, управляващи космоса и герои, овладяващи пространството на хаоса.
Второ: Митът се схваща като епично повествование-разказ за деянията на богове и герои.
Като включва в митологията митове за създаването на света и хората античният човек търси и връзки между света на хората и този на боговете. Връзките между двата свята се осъществяват от т.нар. регулатори на соц.живот (или медиатори), от които ще разгледаме три ключови фигури: Царят=Крал (царският син във вълшебните приказки), Жрецът (магьосникът) и Героят. ( Като в много от митовете двата типажа-на Героя и Краля- се сливат в едно. Героят е обикновено или наследник на трон, или впоследствие става крал.)
Тези три митологични архетипа откриваме и в света на Толкин-света на Средна земя и нейните обитатели.
Фигурата на Краля-Герой в творчеството на Толкин има най-ярка и характерна персонификация в образа на Арагорн. Арагорн на Толкин има много общи черти с героя Зигурд от древната исландска “Сага за Волсунг” и героя Зигфрид от старонемския епос “Песента на Нибелунгите”. Най-често, обаче, се прави паралел между Арагорн и крал Артур- легендарният крал на бритите, героят от цикъла легенди за рицарите на Кръглата маса. И Артур, и Арагорн (дори имената им са сходни), също както Зигурд и Зигфрид, са пълноправни наследници на убити в битка крале и всеки от тях е лишен от своето наследство.
По пътя към възвръщане на своята кралска идентичност и от воюване на собственото кралство и двамата трябва да преодолеят множество препятствия, да извършат различни геройски подвизи. Силата и на Артур, и на Арагорн са обвързани с магичната култура на меча-задължителен атрибут на всеки герой. Техните оръжия, обаче, са не само магически, те имат и собствено битие, история-ето защо имат и имена: Екскалибур на Артур, Андурил/Нарсил на Арагорн. Всеки от двамата има за съветник възрастен и мъдър магьосник/вълшебник в лицето съответно на Мерлин и Гандалф.
Артур има своите верни рицари на Кръглата маса-Арагорн до края на живота си ще бъде един от Деветте, верни един към друг, членове на Задругата на Пръстена.
Митът за Героя присъства във всички културно-исторически и фолклорни традиции. В повечето от тях той има царствен или дори полубожествен произход. Класически тип герои са : Саргон, Гилгамеш- в древните Шумер и Акад; Язон и аргонавтите, Персей, Прометей, Херакъл, Едип, Телеф- в гръцката митология; Беовулф, Лоенгрин, Тристан, крал Артур- от древните легенди на бритите и саксите; героите от финския епос “Калевала” и от скандинавския митологичен цикъл на “Едите”.
Кралете са естествени лидери-герои и в Толкиновия свят, носители на вродено благородство и естествен героизъм. Крале на елфите и хората предвождат всички битки на свободните народи от Средна земя срещу силите на Мрака. Те са могъщи и величави: Финголфин, Фингон, Финрод, Тингол, Тургон, Гил-галад, Елронд- от елфите; Хадор, Хурин, Хуор, Турин, Берен, Еарендил, Елендил, Исилдур, Арагорн- от хората. Герои като Арагорн (наследник на Исилдур- последният крал на Гондор), Фарамир (наследник на наместниците на Гондор) и Еомер (племенник и наследник на краля на Рохан) потвърждават класическата митологична представа за героя от царствен произход.


При липса на потомствен, законен крал страната и народът страдат. Така джуджетата все така чакат завръщането на Дурин- първият от седемте бащи на джуджетата в зората на времето, за когото вярват, че ще възстанови тяхното величие.
Последното кралство на хората в Средна земя- Гондор- живее с легендите за завръщането на своя крал, който ще възстанови порядъка и възроди страната.
Паралелно с тази, класическа митологична представа, Толкин развива и друга визия за Героя, който най-добре бих могла да определя и сравня с “малкият човек” на Чарли Чаплин. В повечето произведения на Толкин именно обикновеният човек става герой. Билбо, Фродо, фермерът Джайлс не са типични герои- живеят спокоен, безбурен живот, не обичат да поемат рискове и да се впускат в приключения.
И тримата поемат своята мисия и я водят до успешен завършек, но често не действат героично, проявяват слабост, колебание, умора- съвсем нетипични за герой, черти. И все пак големите събития във "Властелинът на пръстените" са пречупени през мирогледа на малките хобити, опознаваме герои, събития, местности чрез техните очи. И това опознаване съвсем не е статично, защото те взимат дейно участие в събитията, участват в творенето на история. Така, във финала на книгата идейният акцент е поставен, колкото върху Завръщането на Краля, толкова и върху признанието за подвига, признанието за героизма на едни обикновени жители на скромното и тихо
Графство-представители на един дребен, улегнал и жизнелюбив народ.
Ето как, във вселената на Толкин пълноправно място един до друг заемат Кралят-герой по заслуги и унаследяване, и “малкият човек”, извоювал с лични качества и дела признанието да бъде герой.
Осн.фигура в древната космогонична традиция, която действа като медиатор между двата свята-този на хората и този на боговете- е фигурата на Жреца (Маг, Вълшебник) или Шамана. Жреците извършват ритуалите на богослужението, жертвоприношения в името на боговете, те владеят мистичното изкуство на гадаенето и прорицателската дарба. В същото време те владеят и различин науки от естествознанието.
Един римски автор-Диоген- поставя в списъка на най-мъдрите древни философи друидите на келтите, магите от Персия, халдейците (жреците на вавилонците) и гимнософистите (индуистка секта, предшествала йогите) като всички те са избирани заради способностите им в областта на математиката, физиката, логиката и философията.
Тази фигура на жреца, обаче, няма много общо с жреца-магьосник в света на Толкин, главна персонификация на който е Гандалф Сивия. Общото между тях е ролята на медиатор, която изпълняват между световете на хората и боговете. В годините на Третата епоха, когато сянката на Злото отново пада върху Средна земя, се появявят Истарите- пратеници на богоподобните Валари с мисията да обединят свободните наорди срещу силите на Мрака. Истарите всъщност са Маяри- духове на “ангелско” ниво, помощници и поданици на Валарите- висшите сили/духове. Велика премъдрост и сила владеят Истарите, а най-мъдър и могъщ измежду тях е Митрандир (Гандалф), който единствен остава верен на своята мисия и я довежда до край.
Гандалф на Толкин е, не толкова жрецът от митологията, колкото познатият ни магьосник, вълшебник от от приказките и легендите.
Този, който помага на героя в неговата мисия, който го напътства с мъдри съвети, но в същото време проявява някои типично човешки слабости- каквото е, например, пристрастието на Гандалф към пушилиста на хобитите.Едни от най-мощните митологични символи в творчеството на Толкин са свързани с концепцията за мирозданието, за основите на битието. Тези символи-митологеми са: двете Дървета и свързаните с тях Слънце и Луна, и Четирите природни сили- Огън, Въздух, Вода и Земя.
В зората на времето, преди идването на Чедата на Илуватар-елфи и хора, в безсмъртното царство Валинор, обитавано от богоподобните Валари, песента на Явана-Кементари (Дарителката на плодове) събужда за живот два стръка, от които израстват двете свещени Дървета на Валинор. Това са Телперион и Лаурелин, разпръскващи сребърна и златна светлина сред покоя на Валинор, редуващи своя цъфтеж и маркиращи Броежа на Времето.Дървото като символ се свързва основно с древния космологичен мит за Дървото на Живота или Дървото на Света.
В много културно-исторически и митологични традиции идеята за космоса, за битието присъства под формата на голямо дърво, което обикновено се намира в пространствения
Център- мястото с най-голям сакрален заряд, където се извършва движението от Хаос към Космос.
Дървото на Живота като представа вероятно се е появило, защото то представлява най-добрият естествен модел на подредения Космос в неговото хоризонтално и вертикално измерение.
В хоризонтален план Дървото на света обединява четирите световни посоки-изток,запад, север,юг, които от своя страна са свързани с четирите сезона, с четирите първични природни елемента, с етапите на човешкия живот. По вертикала се разполагат трите нива на света: Небесно, Земно и Подземно, изграждащи целостта на мирозданието.
Т.напр., в основите на нордическата (скандинавската) митология е залегнала представата за Дървото на Мирозданието, наречено Игдразил. То представлява гигантски ясен-вместилище на деветте царства, обитавани от богове, великани, елфи и хора. Често те се окрупняват до трите осн.нива, наречени Асгард, Мидгард и Утгард. На тях съответстват трите осн.цвята: бяло (царството на боговете), червено (царството на хората) и черно (царството на демоните).Дървото е и осн.друидски символ в келтската традиция, който олицетворява връзката между Земното и Небесното царство, по която тече Водата на Живота.
Дървото е мястото на срещата на трите Свята по вертикала-Земя, Море, Небе- и четирите Посоки (Ветрове) по хоризонтала.
Дървото на келтите, както на повечето индо-европейски народи, е Дъб-дървото на вечния живот, чиято кафява кора съчетава трите осн.цвята-бял, червен, черен.
Освен че символизират Дървото на Живота, Двете Дървета на Валинор се явяват и пра-източник на двете светила: Слънцето (Анар) и Луната (Исил). Последен плод на погубените от Злото Дървета, те се издигат в небосвода: Слънцето- като знак за събуждането на хората и залеза на елфите, а Луната- като символ на невъзвратимото минало, пазителка на старите спомени и мечти.
В света на Толкин Луната и свързаната с нея символика като че ли доминират над соларната символика на Слънцето. Исил-Луната (от мъжки род при Толкин) е сътворен най-напред (също както Телперион- сребърното Дърво), пръв се издига сред небосвода и става първородната нова светлина.
Лунната и звездната светлина са светлината на елфите, пробудени за живот край огряното от звездни лъчи езеро Куивиенен; това е светлината на нощта, която извиква спомени и размисъл, но също и тъга по отминалата красота и мъдрост. Анар-Слънцето (от женски род) възвестява идването на новия ден; това е светлината на хората, пробудени с първия изгрев на слънцето и устремили взор първо към него.
Доминирането на лунарната над соларната символика при Толкин до известна степен е в противоречие с митологичната традиция-поне доколкото първата има по-малко интерпретации.
Обожествяването на Слънцето и слънчевият култ присъстват в много от познатите ни митологии: Богът-Слънце-Амон стои в основата на египетската космология; синът на Слънцето- Cu Chullain е едно от малкото пан-келтски божества. Пак в келтските традиции се чества древният празник Юлетид- в деня на зимното слънцестоене, когато слънцето умира и наново се ражда. Ражда се новото Слънце-символ на Върховния бог, Праотеца.

Наред с Дървото на Живота, Слънцето, Луната, други важни елементи от природната символика в Толкиновия разказ са Четирите природни сили (стихии): Огън, Вода, Въздух и Земя. В съответствие с митологичната традиция Толкин ги свързва с конкретно “божество”-Валар: Манве-властелин на небесните простори и ветрове; Улмо- властелин на водите; Ауле- владетел на цялата земна твърд. С Четирите природни елемента –основи на мирозданието- са обвързани, черпят сили и вълшебните елфически пръстени: Нария-рубиненият пръстен на Огъня; Вилия- сапфиреният пръстен на Въздуха; Нения- елмазеният пръстен на Водата.
В митологичната традиция Огънят обикновено се свързва с култа към Слънцето. Келтските друиди и персийските маги са поддържали т.нар. свещен, вечен огън- Огънят като еманация на “жизнената сила”, като творческото, първопораждащо начало, като божествено откровение. Той е пра-Светлината,пра-Огъня на Сътворението. Оттук и неизменно свързаните с Огън жертвени ритуали, обреди и празници.
В келтския мистицизъм от съчетаването на Огъня и Водата е сътворен Живота, сътворени са и трите свята. Същата онтологична представа откриваме и в нордическата митология на “Едите”: силата на безкрайния северен студ (лед-вода) и силата на неукротимия южен огън се срещат в необятната пустота на Нищото, за да сътворят първите искрици живот. Огънят е буйната стихия-носител на мъжкото начало. А Водата е улегнала, спокойна, носител на женското начало.
Осмислянето на Огъня като творческа, първо пораждаща сила откриваме и в Толкиновия свят. Творческият дух на Илуватар-Единственият бог- е наречен “Нетленният пламък”, “Тайният огън”, “Пламъкът на Анор”. Това е градивната сила на сътворението, активната сила, силата на борбата. Неслучайно на Гандалф- пратеник на Валарите в Средна земя- е поверен Пръстенът на Огъня (Нария): “Защото това е Пръстенът на Огъня и с него можеш да разпалваш наново сърца в свят, който охладнява”- това са думите, с които Кирдан Корабостроителя посреща Гандалф в Средна земя.
Освен Огъня, Водата е другата съзидателна сила на Живота и при Толкин тя съвсем няма по-маловажно значение. От всичко друго в Арда водата най-добре съхранява древното ехо от музиката на Айнурите- от тази музика е сътворен целият видим и невидим свят, т.е. това е Музиката на Сътворението, Музиката на живота. Край езерото Куивиенен (което означава “Вода на Пробудата”!) се пробуждат за живот първите елфи и първото, което чуват, е ромонът на потоци, т.е. звуците на Водата. В “Силмарилион” е казано, че единствено върху Морето (т.е. Водата!) няма власт Мрачният враг на света, не може да го покори. Т.е. в света на Толкин-света на Арда- Водата има подчертано съзидателни функции.
Тя, обаче, може да бъде и разрушителна стихия- за нарушителите на естествения ред и порядък. Най-страшният пример за това в историята на Арда е погубването на мощната флота на последния Нуменорски крал Ар-Фаразон Златния и унищожението на Нуменор- славното кралство на хората в годините на Втората епоха. В духа на митологичната традиция Морето при Толкин се явява естествена граница между двата свята:света на Средна земя (а също на Нуменор)-т.е. земното царство и Блаженото, “божественото” царство Аман. Ар-Фаразон загива, защото нарушава тази граница, защото се стреми да овладее божествената територия- недостъпна за смъртни хора.
Измежду всички хора в цялата история на Арда само един достига Безсмъртното царство и бива пощаден от гнева на Валарите- това е Еарендил Мореплавателя, наречен Благословени, защото (единствен) успява да занесе на Великите Властелини общата молба на елфи и хора за спасение на Средна земя; успява да измоли помощта на Валарите. Това довежда до страховития поход на Властелините на Запада в Средна земя и Великата Война на гнева, в която бива низвергнат Мрачният Враг Моргот и унищожени неговите армии.
Фигурата на Еарендил е фигурата на Изкупителя-позната ни, както от християнската религия, така и от древногръцкия мит за Прометей, който дарява Огъня на хората, но бива наказан за това от Зевс. Тук отново имаме класическия мит за героя, но не всеки герой бива допускан в пространството на боговете. Измежду малкото такива герои е Херакъл, който след смъртта си е приет в кръга на олимпийските богове като награда за всичките му подвизи и страдания. Така и Еарендил (със Силмарил на челото) и със своя кораб Вингилот е издигнат да плава в небесния простор и да огрява света- най-често привечер и на зазоряване (като звездата Зорница и Вечерница).
Въздухът е духовното пространство, територията на Асгард- Небесния свят(Слънце, Луна, Звезди). Неслучайно и Върховният Повелител на Арда-Манве Сулимо- е владетел именно на небесните ширини, а съпругата му Варда е Повелителка на звездите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар