„СТАНАХ ПАЗИТЕЛ НА ЮПИТЕР“ – ИСТОРИЯТА НА МОМЧЕТО, ОСТАВЕНО В ЗОНАТА НА ЗАБРАНА

Мистериозни събития са се случвали в Чернобилската зона на забрана сред изследователи и любители на силни усещания, защото това място е изпълнено с тишина, разруха и странни енергии, които сякаш пазят спомена за катастрофата. Твърди се, че един от най-необичайните инциденти е станал в добре познатата местна забележителност – електроцентралата „Юпитер“. Двама мъже, Андрей и Михаил, решили да посетят зоната заради силни усещания и да разгледат изоставените места в Припят. Те се разхождали по пустите улици, надничали в изоставени апартаменти и стигнали до електроцентралата „Юпитер“, която обикновено се разглежда само отвън или на първия етаж. Двамата обаче решили да опознаят легендарната структура по‑дълбоко. Планът им включвал слизане в мазето, посещение на фабричната лаборатория, останала почти недокосната от 1986 година, и изкачване на покрива, откъдето се откривала красива гледка. Те пристигнали около обяд, което им давало достатъчно време да изпълнят всичко преди падането на нощта. Първо обиколили сградата. В далечината лаели кучета, но не се приближавали. Тишината се нарушавала само от вятъра и собствените им стъпки върху керамичния под. Първият етаж бил празен и не предлагал нищо интересно. След това се отправили към втория и третия етаж, което им отнело около час. Най‑интересната част тепърва предстояла – слизането в мазето и търсенето на легендарната тайна лаборатория, за която се говорело много, но малцина били успели да я видят. Слизането в подземната част било трудно, защото някой още през 1986 година бил унищожил стълбите, вероятно за да предотврати влизането. На места стърчала арматура, а първият подземен етаж съдържал помещения, подобни на тези над земята. Някога тук кипяла работа и се провеждали аналитични процедури. Лабораториите били разположени на втория и третия сутеренен етаж. Дори при посещението усещането било странно – сякаш мястото било използвано съвсем наскоро. Прахът бил минимален, металните повърхности не били ръждясали, а мебелите били в отлично състояние. Почти всички врати били отворени, което позволявало на двамата да разглеждат стаите. В коридорите имало аналитични центрове. Документацията била премахната, но някои изображения и схеми били останали. След като преминали първия сутеренен етаж, двамата видели, че проходът към втория е блокиран от барикади, мебели, метални листове и отломки. Затова решили да използват асансьорната шахта.Асансьорът се намирал на третия сутеренен етаж, така че слизането било рисковано, но възможно. На втория сутеренен етаж видели десетки метални врати, повечето заключени и монтирани на здрави панти, които не можели да бъдат разбити. Вероятно зад тях се намирали експериментални помещения. Накрая открили една отворена врата. Вътре имало множество устройства, свързани с тръби и жици в една конструкция. В този момент чули глас. Замръзнали. Обърнали се и светнали с фенерчетата. Пред тях стояло момче на около дванадесет или четиринадесет години. Било полупрозрачно, но емоциите и движенията му били ясни. То казало, че се казва Пашка, че някога дошло тук и останало, че живее в сградата и се грижи за нея, защото понякога хора идвали с лоши намерения, опитвали да крадат оборудване или да запалят пожар. Пашка попитал защо двамата са тук. Те отговорили, че са туристи и посещават изоставени места. Момчето ги предупредило да не пипат нищо в лабораторията, защото в крехките колби имало опасни реактиви и едно счупване можело да доведе до нещо много лошо. Пашка попитал дали може да ги придружи, защото било самотно да си там години наред. Те се съгласили и го помолили да върви пръв. Проходът между втория и третия етаж на мазето бил свободен, а стълбището непокътнато. Тримата слезли. Миришело на мухъл, а влагата се усещала навсякъде. Пашка вървял напред, а двамата мъже го следвали и осветявали пътя. Той ги предупредил за тежката врата, чиито стари панти можели да се откъснат. Постепенно навлизали все по‑дълбоко в третия сутерен, избягвайки локвите, образувани преди десетилетия. Пашка спрял пред една врата и казал, че това е главната лаборатория, където се намират хиляди реактиви и оборудване, използвани за създаване на нови материали, и че едно неловко движение можело да убие целия персонал за секунди. Михаил внимателно отворил вратата. Зад нея се простирала просторна зала, пълна с колби и контейнери с различни вещества. Наблизо стояла непозната машина, приличаща на бормашина, но заобиколена от огромни стъклени и метални тороиди. 

Двамата попитали Пашка откъде знае всичко това. Момчето разказало, че по време на експлозията било в Припят, че се промъкнало в сградата по време на паниката, че останало след евакуацията и разглеждало всичко. Чело доклади и дневници. След няколко часа дошли военни, взели част от оборудването, взривили стълбището и зазидали проходите. Пашка осъзнал, че не може да излезе. Тялото му страдало, болката го погълнала, и обстоятелствата го превърнали в пазител на „Юпитер“. Никой не видял това, което той видял. Двамата го попитали дали могат да помогнат, но Пашка отказал, казвайки че присъствието им без лоши намерения е достатъчно. След известно време те се сбогували с момчето и излезли на повърхността. Слънцето залязвало, което означавало, че са прекарали повече време от планираното. Побързали да напуснат зоната. По‑късно друг посетител също им разказал за Пашка. Може би историята за пазителя на „Юпитер“ е отчасти вярна. Може би момчето наистина е останало там, между световете, пазейки място което никой не разбира напълно.