СЛАВА СЕВРЮКОВА И ИСТИНАТА ЗА СТРАШНИЯ СЪД

Слава Севрюкова разкрива една истина която от векове е била скривана зад догми, страхове и религиозни внушения, защото според нея Страшният съд не е грандиозно небесно събитие, не е ден в който милиарди души ще бъдат строени пред божествен трон, не е момент в който Бог ще разделя хората на добри и лоши, а вътрешен процес който се случва в самия човек още докато е жив, защото съвестта е Божията искра и когато тя се пробуди, когато пламне, когато започне да изгаря всичко нечисто, тогава човек преживява своя истински Страшен съд тук, на Земята. Севрюкова казва че страхът от небесно наказание е внушаван от „чиновниците на духа“, онези които са използвали религията като инструмент за контрол, които са се превърнали в световна сила чрез внушаване на ужас, вина и подчинение, и че хората са били държани в тревога чрез картини на огън, змии, казани и мъчения, но това не е истина, защото адът и раят не са места, а състояния на съзнанието, и човек ги създава сам чрез своите желания, мисли и постъпки. Според Севрюкова ад няма като външно пространство, няма и рай като награда, защото всичко което човек преживява след смъртта е отражение на това което е изработил в себе си, и ако е създал мрачни мисъл‑форми, ако е живял в вина, страх, разрушение и безразсъдни желания, тези форми оживяват в Отвъдното и го преследват като рунтаво зло, като вътрешен огън, като мъчение което не идва от Бог, а от самия човек. Севрюкова казва че човек трябва да се стреми към промяна към добро, защото ако не се преобрази отвътре, дори Третото пришествие да дойде, нищо няма да се промени за него, защото съдът е вътрешен, а не външен, и че човек трябва да има мъдрост, чувство за мярка, смелост да види Правдата, сила да я следва и воля да я утвърди, защото добротата е ключът към светлината, а не страхът от наказание. Тя казва че е прониквала в Отвъдното много пъти и че там няма дяволи, няма демони, няма същества които измъчват душите, защото тези образи се раждат от мисъл‑формите на хората, от желанието им да изкупят вина, от тревожните им представи за наказание, и че човек сам създава своя ад чрез лъжа, гордост, злоба и непреодолени слабости, защото тези качества са съчки в кладата на вътрешния огън. Севрюкова казва че духът отплува отвъд със светлото и тъмното което човек е изработил на Земята, и че там то оживява, става реалност, става пространство, и ако е добро, душата се издига, ако е зло, то я преследва и измъчва, и тогава наистина става страшно, защото човек се сблъсква с това което е създал вътре в себе си. Тя предупреждава да се пазим, да ни води Разумът, копието на Висшата сила, да съхраним Чистотата в себе си, да бъдем нащрек, защото вътрешният свят е този който определя съдбата ни след смъртта, а не външни съдии, не небесни трибунали, не религиозни догми. Според нея адът е горене от неудовлетворени желания, раят е състояние на хармония, а Страшният съд е пробуждане на съвестта, и човек трябва да се стреми към смирение и искреност, защото постигне ли ги и ги отстои, пред него се отварят портите на светлината. Севрюкова казва че страхът от ада е манипулация, че образите на наказание са внушени от онези които искат да властват над човешкия ум, че човек трябва да бъде добър, а не просто да прави добро, защото добротата е вътрешно състояние, а не действие, и че истинският съд е вътре в нас, в съвестта, в искрата на Бога която никога не угасва, дори в най‑пропадналите души. Тя учи че човек трябва да се пречисти отвътре, да надмогне лъжата, гордостта и злобата, защото те са коренът на вътрешния ад, и че смирението и искреността са ключът към вътрешния рай, който не е място, а състояние на духа. Севрюкова казва че човек не трябва да се страхува от Отвъдното, защото там няма наказание от Бог, а само отражение на това което носим в себе си, и че ако човек живее в светлина, той ще отплува в светлина, ако живее в мрак, той ще срещне мрака който сам е създал, и че най‑важното е да бъдем добри, защото добротата е мостът към истинския рай, а не религиозните страхове, не догмите, не заплахите, не образите на огън и мъчение. Според Севрюкова човек трябва да пази чистотата на съзнанието си, да се води от Разума, да бъде смел, да бъде честен, да бъде искрен, защото това е истинският път към спасението, а не страхът от Страшния съд, който е вътрешен процес, а не небесно събитие. И тя казва че човек трябва да се стреми към светлина, защото светлината е истинският Бог, а не образите на наказание, и че човек трябва да се освободи от внушените страхове, защото те са окови, а истината е свобода, и че Страшният съд е пробуждане на съвестта, а не наказание от небето.

Големите духовни учители от различни епохи казват едно и също – човек трябва да пробуди съзнанието си, да се освободи от привързаността към материята и илюзиите на този свят, защото докато е в плен на земните желания, той остава затворен в ниските честоти на самсара, където цикълът на раждане и забрава се повтаря без край. Гностиците описват това състояние като падане в ниския астрал, място където душата попада ако е непробудена, ако е привързана към страхове, зависимости, очаквания и земни страсти, защото тези енергии я дърпат надолу към слоеве които съответстват на вътрешното ѝ състояние. Някои религиозни хора чакат Бог да ги съди, чакат рай или ад, но не знаят че тези две картини са симулации в ниския астрал, отражения на собствените им програми, защото истинският рай не е там, а в по‑високото ниво което гностиците наричат плеромата, мястото на чистата светлина, извън Матрицата, извън демиургичните структури, извън всички честотни капани. Непробуденият човек, който е привързан към земното, към страхове, към вина, към пороци, към очакване за наказание, попада в ниските нива, защото вибрацията му съответства на тях, и там преживява собствените си мисъл‑форми като реалност, вижда страхове като същности, вижда вина като огън, вижда очаквания като наказание, защото отвъдното е огледало, а не съд. Религиозните които вярват че Бог ще ги съди, че ще бъдат разделени на добри и лоши, че ще попаднат в рай или ад, всъщност се сблъскват с програми които самите те са приели, защото ниският астрал може да пресъздаде всяка вяра, всяка картина, всяка догма, и ако човек очаква съд, той ще види съд, ако очаква наказание, той ще види наказание, ако очаква ад, той ще види ад, защото мисълта става пространство, а емоцията става среда. Истинският рай не е в ниските слоеве, не е в симулациите на религиозните представи, а в плеромата, в висшата светлина, където няма страх, няма вина, няма наказание, няма разделение, защото там душата е свободна от материята и от всички земни илюзии. Духовните учители казват че човек трябва да се освободи от привързаността към този свят, защото той е поле на борба и оцеляване, а не истинско училище, и че тъмните същности целят да го държат в ниските честоти чрез страх, вина и подчинение, защото така го контролират. Ако човек вярва че Бог го наказва, че Бог го обвинява, че Бог го заплашва с ад, той попада в капана на демиурга, защото истинският Бог не командва, не наказва и не плаши, а само издига, приема и пречиства. Гностиците казват че плеромата е истинският дом на душата, а ниският астрал е зона на заблуда, където непробудените души се лутат, защото са привързани към земните желания и не могат да се издигнат. Затова човек трябва да пробуди съзнанието си, да се освободи от илюзиите, да надмогне страха, да се откъсне от материята, защото само така може да се издигне към висшата светлина, а не да попадне в симулациите на ниските нива които религиите наричат рай и ад. Истинският рай е състояние на чистота, а не място, истинският ад е вътрешно горене, а не наказание, и истинският съд е пробуждане на съвестта, а не небесен процес. И когато човек разбере това, той престава да се страхува от наказание, престава да чака съд, престава да вярва в илюзии, и започва да се стреми към светлина, защото светлината е единственият път към плеромата, а плеромата е истинският дом на душата.