Рупите – Паметта на богините, жреците и звездния прах

В безвремието, когато часовниците вече не съществуват и пулсът на душата е единствената мерна единица, Рупите се разгръща като космическа плоча, върху която древните богини са оставили своя дъх, своята светлина, своята неизличима памет. Земята тук не е просто земя, а мембрана между светове, между измерения, между минало и бъдеще, между онова, което е било и онова, което тепърва ще се роди. Шестокрилите богини, чиито силуети още трептят в невидимото, са били същества от светлина и плът, от земно потекло и небесна мисия, от хармония, която не се гледа, а се преживява. Ликорните – белите крилати коне, техните спътници, са се носели над земята без да я докосват, защото тя е била твърде грешна за чистотата на душата. Богините са левитирали като утринна мъгла, като зефир, като спомен от свят, който не се побира в човешкото въображение. Те са били жриците на Ананаките и Качините – древни сили, които не се описват, а се усещат, сили, които са били тук преди думите, преди времето, преди самото съществуване да придобие форма. Много преди Петра в Африка, много преди вкопаната в скалите Петра, тук е било жреческо жарище, капище на посветените, които днес наричаме езичници, но те са били нещо много повече – пазители на знанието, шамани, пророци, мъдреци, същински стражи на хармонията. Тук са били ръкоположени Филип Македонски и Александър Велики, защото мястото е било портал към мисията, към съдбата, към величието. Под Панталето, в сърцето на Рупите, е погребан Александър – не в Египет, не в Месопотамия, а тук, пренесен от Хетейрите, неговите най-верни пълководци, запечатан в две бъчви с пчелен мед, за да остане жив за последния си път. Балсамиран като колело в колело, шествието по пренасянето му е било акт на признателност, на световна слава, на величие, истина, която трябва да се каже, да се знае, да се помни. От другата страна на баира Кожух се разгръща хилядолетен некропол – гробища, застинали под вулканична лава, превърнати в скали, вкаменена памет на многохилядно племе, единствена по рода си в Европа. Това е история, която не може да се изтрие, памет, която говори, която шепне, която напомня. На равното, там, където земята се отваря към небето, е бил дворецът на цар Езоп – баснописецът, мъдрецът, левитиращият цар, който е ходел летейки до подножието на Беласица, до селцето Ръждак, за да се среща с Родопис – неговата любима. Там са се свързвали душите им, там са се прераждали, там любовта е била не просто чувство, а космическа формула. Поробителите го прекършват, взимат го в робство, а Родопис става наложница, но въпреки това Езоп остава знак на духовността, на мъдростта, на силата, и по-късно извоюва свободата си и си връща Родопис – любов, която не се прекършва, а се преражда. По-налево от замъка са били кошарите на дядото на Спартак – последният от племето Македони, не от Медите, както се опитват да го изкарат. Той не е тракиец, той е наш, израснал сред кози и козе мляко, станал буен, станал велик, водач на робите срещу Рим, загинал като аватар, като символ на свободата, истински син на мисията, на силата, на съдбата. Всичко е мисия, всичко е част от великата йерархия, ние сме прашинки-светлинки, начало и край едновременно, но край няма, защото когато нашето Слънце свърши, отиваме към друго, подскачаме от хаос на хаос, от вселена на вселена. Слънцето не е просто огнена топка, а портал към отвъдността, старите светове светят тъмно виолетово, младите – оранжево, душите също – старата душа свети дълбоко, младата – ярко. Серпентината на душата е отзад, на темето, там е връгата, там е началото, там прохождаме, учим се да летим, да се движим телепатично, психообразно, мигновено, по-бързо от мисълта, защото мисълта е промисъл, а промисълът е всичко. Хаосите са пълни с разум, със същества, които знаят всичко, могат всичко, изглеждат като хора, но са нещо повече, единайсет цивилизации, невидими за очите, но видими за душата, красота, която не се описва, а се усеща, хармония, която не се чува, а се преживява. Това е Рупите, това е паметта, това е началото и продължението, това е мястото, където богините са летели, където царете са били посветени, където душите се прераждат, това е сърцето на света и то тупти, тупти вечно, тупти космически, тупти като спомен от звездния прах, който ни е създал.