Подземни чудовища изяждат живи 15 миньора през 1944 г.

Подземни чудовища изяждат живи 15 миньора през 1944 г.

„Хуманоидни подземни същества изяждат живи 15 миньора и почти убиват двама спасители“ твърди доклад на минен инспектор, които както обикновено бива потулен и събира прах в продължение на цели 30 години.

Инспектор Глен Е. Барджър подава невероятния си доклад към неговите началници през 1944 г., но подробностите не са оповестени и до ден днешен.

Веднага след завръщането си от мястото на инцидента, намиращо се в района на Диксънвил, Пенсилвания (на 50 мили североизточно от Питсбърг, САЩ), Барджър обявя, че се оттегля (напуска). Той отказва да стъпи отново на онова място под земята, изпитва силен страх, че може да види това същество отново.

Барджър почива през 1958 година и доклада му остава не оповестен, докато сина му не го намира и публикува по-рано тази година.

Въпреки, че обществеността е била държана настрани от истината за пещерата, миньорите работещи в областта знаеха много добре за какво става дума. Те отказваха дори да отидат в близост до „шахтата на ужасите“, която сега е изоставена и запечатана. Тонове въглища и факти за това, което е избило тези 15 мъже остават на стотици метри под земята и вероятно никога няма да бъдат „осветлени“ отново.

„Повече никога крака ми няма да стъпне в мина за въглища!“ казва възрастния Баджър на сина си преди да умре. „Баща ми не беше от хората, които лесно се предаваха“ казва Франк. Но през целия си останал живот Баджър старши е обзет от неизвестен страх (на който корена знаем от къде е).

Баджър първи научава за злополуката, когато Бил Лей – представител на минната компания и заместник-шериф – го вижда и му прави знак, когато те се намират в караваната, която била използвана като главен офис в самата мина.

„Един от миньорите лежеше на пода, като тялото му бе покрито с одеяло, току що спасителната група го бе извадила от пещерата“ казва Баджър. „нещо по изражението на лицата им ми подсказваше, че нещо не е наред“, когато Барджър вдига завивката, той отскача назад в уплаха. „Нещо като животно го е нападнало“, заявява той. „Каквото и да е било, то все още е в мината“.

„Искам да знам какво има там долу“ заповядва Лей. Спасителите вече се тревожат, че мъжете  хванати в капан по-долу няма да изкарат още дълго, ако не се действа бързо и им се окаже помощ. Барджър се съгласява да слезе с друг инспектор – Тед Уолтърс. Стараха им достигна до критичната точка когато слязоха на нивото което беше на 200 фута (61 метра).

„Надникнах през една дупка и видях, че ако махнем още няколко големи камъка бихме могли да си проправим път към по-долното ниво на шахтата. Уолтърс и аз изпълзяхме през дупката и не след дълго попаднахме на на тялото на миньор, които бе премазан от дървени подпори“ казва Барджър на сина си.

Когато след още малко се спъва във друг труп, Барджър прави заключението, че тези хора не са убити от срутванията в пещерата, а по-скоро са били убити преди това от някакъв вид животно, което е очевидно, виждайки странните белези по телата им.  Докато двамата мъже се промъквали заедно в мрака, техните фенери разкрили нещо още по-стряскащо – съществуването на втори, по-дълбок тунел, за които се говорело, че съществува от години.

„Нямаше да крия от теб, сине, че ако Уолтърс беше предложил да се връщаме, аз нямаше изобщо да оспоря решението му. Нямаше начин да знаем на колко години беше този тунел и най-важното: какво ли го е изкопало? Страхувах се, че дори и най-малката вибрация може да стовари върху главите ни хиляди тонове материал“ споделя Барджър.

Двамата инспектори трябвало да продължат, тъй като не били открили нито едно от другите липсващи тела „Половин час по-късно, ние не бяхме открили нищо, бяхме в задънена улица, нямаше и следа от останалите миньори“.

След като решават да се връщат и тръгват на обратно, от шахтата се срутват тонове пръст, които блокират пътя им. Не им остава друго освен да стоят и да се надяват, че някой ще дойде да ги спаси. „Заспах за известно време, като, че ли не беше много дълго, изведнъж усетих горещо дихание върху лицето си“, Барджър е ужасен, но решава да остане в легнало положение и със затворени очи. Той усеща горещия дъх в продължение на няколко часа.

Накрая минният инспектор събира кураж и отваря очи за да погледне какво се случва, „Това което видяха очите ми не принадлежеше на този свят“.  Те стоят мълчаливо в очакване на своята съдба. Баржър казва „Заклевам се, че очаквах нещо лигаво и гнусно да ни замъкне някъде далеч в дълбините“. Часове по-късно другите спасители успяват да пробият блокадата от пръст и ги спасяват. Никога повече Глен Баджър не стъпил под земя.

Но слуховете за странните месоядни подземни същества продължават и до днес.

До ден днешен няма и следа от изчезналите миньори.