Това не е олио – това е отрова, маскирана като храна: как нормалността се превръща в капан, който хората приемат без да мислят

Погледнете внимателно. Това, което мнозина наричат „олио“, отдавна няма нищо общо с онова, което някога е било част от истинската кухня. Това не е храна, това е продукт, създаден да изглежда като храна. Това не е мазнина, това е индустриален остатък, преработен, избелен, ароматизиран, стабилизиран, опакован и продаден като нещо, което уж е нормално да използваме всеки ден. Те не готвят с олио… те пържат с моторно масло. Никой с всичкия си разум не би сложил това в тиган, ако знаеше какво съдържа, но мнозина го правят ежедневно, без да се питат какво влиза в телата им, без да се замислят какво се случва след това, без да осъзнават, че нормалността понякога е най-опасната маска, защото когато нещо е навсякъде, то престава да изглежда странно, дори когато е вредно.

Щетите, които не се виждат веднага, се нормализират. Когато последствията не идват на момента, хората ги игнорират. Когато опаковката е привлекателна, хората ѝ се доверяват. Когато навикът вземе връх, здравият разум се изключва. И така, ден след ден, година след година, продукт, който никой не би използвал за машината си, се използва за собственото тяло. Тялото не прави разлика между маркетинга и реалността. То не чете етикети, не гледа реклами, не се впечатлява от думи като „рафинирано“, „леко“, „неутрално“. То само страда от последствията. И това, което днес изглежда като преувеличение, утре се превръща в „мистериозна“ болест. Болест, която никой не свързва с навика. Болест, която никой не свързва с ежедневието. Болест, която никой не свързва с това, което се излива в тигана. Защото хората са научени да търсят сложни обяснения, а не простите. Научени са да вярват на опаковката, а не на логиката. Научени са да приемат, че щом нещо е на рафта, значи е безопасно. Научени са да мислят, че щом всички го използват, значи е нормално.

Но нормалното не винаги е здравословно. Нормалното не винаги е разумно. Нормалното не винаги е безопасно. Нормалното понякога е просто навик, който никой не е поставил под въпрос. И точно това е проблемът. Хранителната индустрия знае, че хората се доверяват на навика. Знае, че хората се доверяват на опаковката. Знае, че хората се доверяват на думите „традиционно“, „домашно“, „натурално“, дори когато продуктът няма нищо общо с тези понятия. Знае, че когато нещо се използва достатъчно дълго, то престава да изглежда странно, дори когато е вредно. Знае, че когато хората са уморени, заети, разсеяни, те не задават въпроси. Те просто купуват. Просто готвят. Просто повтарят. И така навикът се превръща в норма, а нормата — в капан.

Ако не бихте го използвали в колата си… защо да го приемате за тялото си. Това не е риторичен въпрос. Това е логика. Машината ви е по-защитена от вас самите. За нея избирате внимателно. За нея купувате качествено. За нея не бихте използвали нещо, което може да я повреди. Но за тялото си? За тялото си често избирате това, което е евтино, бързо, удобно, рекламирано. И после се чудите защо се чувствате уморени, защо нямате енергия, защо организмът реагира странно. Тялото не е кола, но има нужда от грижа. И когато му давате нещо, което не е храна, то реагира. Понякога тихо. Понякога бавно. Понякога години по-късно. И тогава хората казват „не знам откъде ми дойде“. Но истината е, че всичко идва от ежедневието. От малките избори. От навиците, които никой не поставя под въпрос.

Събудете се. Не всичко, което изглежда като храна, е хранително. Не всичко, което е на рафта, е безопасно. Не всичко, което е нормално, е разумно. Светът е пълен с продукти, които са създадени да изглеждат безобидни, но не са. Пълен е с навици, които са създадени да изглеждат естествени, но не са. Пълен е с избори, които изглеждат лични, но всъщност са резултат от маркетинг, реклама, удобство и навик. И ако този текст ви кара да се чувствате неудобно, това не е преувеличение. Това е огледало. Огледало, което показва не враг, а избор. Огледало, което показва не заплаха, а навик. Огледало, което показва не продукт, а отношение. И когато човек се погледне в това огледало, може да види не само какво използва, но и защо го използва. И тогава започва промяната — не чрез страх, а чрез осъзнаване.