В ДЕНЯ, В КОЙТО ПЛАНЕТАТА ИЗПРАТИ СМЕТКАТА – НЯМА ДА ИМА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПАРИ

В деня, в който планетата реши да поиска обратно всичко, което ѝ е било взето, няма да има възстановяване на средства, няма да има компенсации, няма да има възможност за преговори. Природата не работи с човешки понятия като „печалба“, „загуба“ или „инвестиция“. Тя не приема банкови преводи, не признава финансови отчети и не се интересува от икономически оправдания. Тя реагира единствено на действията, които сме извършили, и на щетите, които сме натрупали. И когато този ден настъпи, единственото, което ще остане, е реалността, която сами сме създали, без възможност да я купим обратно.

„Когато последното дърво бъде отсечено, когато последната река бъде отровена и когато последната риба изчезне… едва тогава ще разберем, че парите не могат да се ядат.“ Това предупреждение не е художествено преувеличение, не е поетичен образ и не е философска хипербола. То е директно описание на процес, който вече се случва. Гори изчезват с темпове, които не могат да бъдат компенсирани. Реките се превръщат в канали за отпадъци. Океаните се задушават от пластмаса. Видове изчезват без шанс за възстановяване. И въпреки това продължаваме да се държим така, сякаш природата е неизчерпаема, сякаш ресурсите са безкрайни, сякаш последствията няма да ни застигнат.

Образите, които виждаме днес – пожари, суши, наводнения, замърсяване, изчезващи животни – не са научна фантастика. Това е настоящето. Това е резултатът от години на безконтролно потребление, индустриално натоварване и липса на отговорност. Въздухът, който дишаме, вече не е чист. Водата, която пием, вече не е безопасна. Земята, която обработваме, вече не е плодородна. И въпреки това наричаме всичко това „развитие“, „напредък“ и „икономически растеж“, без да осъзнаваме, че този растеж се случва за сметка на самата основа на живота.

Нормализирахме неприемливото. Свикнахме с разрушението. Приемаме замърсяването като част от ежедневието. Приемаме изчезването на видове като статистика. Приемаме климатичните промени като неудобство, а не като последица от собствените ни действия. И докато ние свикваме, природата се изчерпва. Докато ние отлагаме, екосистемите се разпадат. Докато ние се оправдаваме, животът на планетата се променя необратимо. Всяко дърво, което пада, е загуба, която не може да бъде възстановена в рамките на човешки живот. Всяка река, която се замърсява, губи способността си да поддържа живот. Всяко животно, което изчезва, изчезва завинаги.

Да погледнеш на другата страна също е избор. Да игнорираш проблема е избор. Да продължиш да живееш така, сякаш нищо не се случва, е избор. Но всеки избор има цена. И тази цена се натрупва. Всяко действие, което вреди, оставя следа. Но всяко действие, което помага, също оставя следа. Консумирайки по-малко, замърсявайки по-малко, поставяйки под въпрос навиците си, ние намаляваме вредата. Малките промени не са безсмислени. Те са единственото, което може да забави процеса.

Животните нямат глас. Те не могат да протестират, не могат да пишат петиции, не могат да изискват промяна. Те просто изчезват. Едно по едно. Тихо. Без да оставят след себе си нищо освен празно пространство. Планетата също няма глас. Тя не може да говори, но може да реагира. И реагира чрез суши, наводнения, пожари, бури, промени в климата. Това не са предупреждения. Това са последствия.

Но ние имаме глас. Имаме избор. Имаме възможност да променим посоката. Въпросът не е дали това ще ни засегне. То вече ни засяга. Въпросът е кога ще реагираме. Колко още трябва да бъде унищожено, за да разберем, че природата не е враг, а основа на живота. Колко още трябва да загубим, за да осъзнаем, че парите не могат да заменят въздуха, водата, земята, животните, екосистемите. В деня, в който планетата изпрати сметката, няма да има възстановяване на пари. Ще има само последици. И единственият начин да избегнем най-тежките от тях е да действаме преди този ден да настъпи.