Паднал от небето.“ Историята на момче, появило се от нищото в отдалечено село през 1952 г.

Нашето село Боровое е било доста голямо селище от 18-ти век, макар никога да не е претендирало да бъде град. През цялата си история то е преживяло два спада на населението. Първият се е случил в края на 19-ти век и по време на Революцията. Вторият голям отлив на населението е настъпил в следвоенните години. В края на 70-те години на миналия век е напълно ликвидирано. През 1952 г. се случва събитие, което почти никой не помни, освен няколко дългогодишни жители.

Зимата онази година беше изключително сурова. В продължение на две или три седмици хората в селото буквално трябваше да оцелеят. Забравих да спомена, че Боровое беше много далеч от други села, махали и особено градове. До най-близкото село беше почти 35 километра. И дори тогава трябваше да се върви през полета, села и гори. През лятото все още можеха да го посещават, но през зимата - по никакъв начин. Имаше само един път и дори той беше проходим само с шейни. Така че всички в Боровое знаеха, че трябва да се запасят с провизии, преди да настъпят студовете. Тогава нямаше да могат да напуснат селото през цялата зима.

Така живеехме. По същество, както природата е замислила. През зимата си стоим вкъщи и се храним с провизиите си. И от пролетта до есента работим, за да гарантираме, че следващата зима няма да е без глад. Навън е -25 градуса. Прозорците са покрити с лед - скрежът е нарисувал пъстри шарки по тях. Понякога, за 10-15 минути, някой излизаше да глътка чист въздух. В миналото може би младите хора са излизали - без значение колко студено е било - да играят снежни топки и да се търкалят в снега. Но през 1952 г., след поредното изселване на населението, са останали само около десет семейства и дори те вече са били съставени от възрастни хора.

И така, отвън може да изглежда, че никой в ​​селото не излиза навън през зимата. И тогава, в лютия студ, в покрайнините на селото се появи малко момче. Може би на шест или седем години. Едно съвсем малко дете. Беше очевидно, че мръзне и очевидно не е облечен за времето. Жена, която го видя да стои на верандата, го извика вътре. Момчето я погледна без особени емоции и влезе вътре. Колкото и да се опитваше да разбере откъде идва, как се казва и къде са родителите му, той не продума.

Жената видяла момчето и го поканила в къщата си.

Домакинята прецени, че малкото момче е много гладно. Тя свари чай, затопли каша в тенджера и извади домашно приготвено сладко. Детето наистина се нахвърли върху храната. Имаше голям апетит! Ядеше набързо, сякаш се страхуваше, че някой ще му я вземе. След като се нахрани до насита, странното момче започна да се прозява и се опита да заспи направо на масата. Жената изведнъж осъзна какво се случва и му предложи леглото. Когато то заспа, тя отиде при съседите и започна да им разказва какво се е случило.

Никой не можеше да си представи как момчето е могло да стигне до селото. И изненадващо, не бяха открити следи, водещи към полето или гората. Детето никога не проговори, въпреки че разбираше реч. Въпреки това, те установиха контакт с него. Задаваха му въпроси и той кимаше утвърдително или отрицателно. Оказа се, че момчето е няма. Тогава умните селяни му дадоха молив и хартия. Изненадващо, той можеше да пише. След това те успяха да общуват почти напълно с непознатия.

Тя написа отговори на различни въпроси. Информацията, която успя да разкрие, ѝ се стори невероятна. Например, момчето каза, че няма родители, нито име. Беше пристигнало в селото, падайки от небето. Нямаше спомени от този ден. Селяните трябваше да изровят детските дрехи, които тези, които ги бяха пазили в сандъци и изби, имаха. Успяха да облекат детето възможно най-добре. Момчето оставаше с жената поне до пролетта. След това отиваха в съседните села и махали, за да търсят родителите му.

Момчето не проговори.

Това се случи през лятото. Но никой никога не видя детето. В крайна сметка Клавдия пое попечителството над уличното дете. Така то стана единственото дете в Борово. Цялото село го учеше. Получаваха учебници от областния център, а библиотеката осигуряваше книги. Момчето четеше с интерес и обичаше да се разхожда. Мъжете го учеха на основите на селския живот. Клавдия забеляза, че винаги когато я болеше, Мишенка (както беше кръстено момчето) идваше, слагаше ръката си върху нея и болката отшумяваше.

Селяните многократно го молили за помощ и той никога не отказвал. Как е успявал да помогне, не е известно. Дали е било зъбобол, ишиас или сърдечна болка, те са се обръщали към Миша. През 1964 г. Клавдия починала. Момчето пораснало и израснало в напълно самостоятелен млад мъж.

По това време в селото са останали само шест обитаеми къщи. Селяните постепенно са го напуснали и до 1970 г. не е останал никой. Съдбата на Миша обаче остава напълно неизвестна. Той е бил все още в разцвета на силите си и най-вероятно се е преместил другаде. Той остава мистерия, която никой никога не може да разкрие.