Истината, която не се казва: Гностиците, Богомилите и Исус Христос

Историята, която познаваме, е написана от победителите, но истината — тя се предава от онези, които са били заглушени, от онези, които са говорили тихо, от онези, които са носили знание, което не се побира в догми, не се побира в храмове, не се побира в книги. Гностиците и богомилите не са били просто религиозни течения, а пазители на вътрешна светлина, която не се нуждае от посредници, не се нуждае от авторитети, не се нуждае от външни структури. Исус Христос, в своята най-дълбока символична същност, не е бил основател на институция, а пробудител на съзнание, учител, който е дошъл да разкрие, че човекът е повече от тялото, повече от страха, повече от света, който вижда. И точно това знание е било преследвано, изтривано, изопачавано — не защото е било опасно за Бога, а защото е било опасно за онези, които са искали да държат човека в зависимост от външни авторитети.

Гностиците са били пазители на вътрешното знание, на гносиса — знание, което не се учи, а се помни, знание, което не идва отвън, а се ражда отвътре, знание, което не е интелектуално, а преживявано. Те вярвали, че светът е създаден от по-нисша сила, която е изкривила светлината и е затворила душите в материя, не като наказание, а като изпитание. За тях тялото е било временна обвивка, а светът — сцена, в която душата трябва да си спомни своя произход. Истинският Бог, според тях, е отвъд формата, отвъд времето, отвъд властта, отвъд страха. И човек може да се свърже с Него директно — чрез вътрешно пробуждане, чрез осъзнаване, чрез отказ от илюзията, чрез разкъсване на завесата, която скрива истинската реалност.

Гностическите текстове, като Евангелието на Тома, Евангелието на Филип, Пистис София, представят Исус не като жертва, а като учител на вътрешна трансформация, като пратеник на светлината, който говори за царството вътре в човека, за светлината вътре, за пътя, който не минава през храмове, а през сърцето. В тези текстове Исус не казва „следвайте ме“, а „познайте себе си“. Не казва „покорете се“, а „пробудете се“. Не казва „вярвайте“, а „вижте“. Това е знание, което не може да бъде контролирано, защото освобождава човека от нуждата от посредници. И затова е било обявено за ерес.

Богомилите — българските наследници на тази традиция — са били продължители на същото вътрешно знание, но в контекста на своята земя, своя народ, своята епоха. Те се появяват през X век, по времето на цар Петър, и бързо се разпространяват в Балканите и Европа. Името им — Богомил — означава „мил на Бога“, но не на външния бог на институциите, а на вътрешния Бог на светлината. Те вярвали, че светът е изкривено творение, че душата е затворена в тяло, че материята е капан, и че истинската свобода е в отказа от този свят, не като бягство, а като пробуждане. Те живеели скромно, в общности, без притежания, без насилие, без йерархии. И точно това ги правело опасни — защото свободният човек не може да бъде управляван чрез страх.

Истинският Исус, този от гностическите текстове, е учител на вътрешната светлина, разрушител на илюзията, пробудител на съзнанието. Той не проповядва поклонение, а осъзнаване. Той не иска жертви, а разбиране. Той казва: „Царството е вътре във вас.“ Той учи, че човек трябва да се освободи от ролите, от страха, от илюзията, и да се върне към светлината, която винаги е била в него. В официалната Библия много от тези послания са заглушени, изрязани, пренаписани, но в гностическите евангелия Исус говори за вътрешната трансформация, за съзнанието като врата, за отказа като път към свободата. Той не е посредник, а огледало. Той не е спасител, а пробудител.

Гностиците и богомилите са били преследвани не защото са били опасни за Бога, а защото са били опасни за властта. Те не се подчинявали. Те не вярвали в страха. Те не се нуждаели от посредници. Те не се покланяли на институции. И това било неприемливо за системите, които се нуждаят от контрол. Защото пробуденият човек не може да бъде манипулиран. Свободният човек не може да бъде управляван чрез вина. И затова те били обявени за еретици, преследвани, изгаряни, изтривани от историята. Но знанието не може да бъде убито. То се предава. То се събужда. То се връща.

Има неща, които не се казват. Не се казва, че Исус е учил за вътрешната светлина. Не се казва, че гностиците са имали евангелия, които разкриват друг образ на Христос. Не се казва, че богомилите са били носители на знание, което освобождава. Не се казва, че материята е временна, а душата — вечна. Не се казва, че истинският Бог не е външен авторитет, а вътрешна реалност. Не се казва, че човекът е повече, отколкото му е казано.

И все пак, въпреки вековете на мълчание, техният зов още звучи. В текстове, в легенди, в интуицията на онези, които усещат, че светът не е всичко. Че има нещо отвъд. Че има светлина вътре. Че има път навън. Това знание не е за вярване, а за помнене. Не за следване, а за пробуждане. Не за поклонение, а за осъзнаване.

И ако четеш това, може би вече усещаш неговия зов.

Не чакай следващ живот.

Не чакай следваща болка.

Не чакай следваща загуба.

Събуди се.

Сега.