НЕ Е ФИКЦИЯ. НЕ Е ТЕОРИЯ. ТОВА Е ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ – КОГАТО БЪДЕЩЕТО ВЕЧЕ Е ТУК, А НИЕ ОЩЕ СЕ ПРАВИМ, ЧЕ НЕ ГО ВИЖДАМЕ

Винаги ти казват „в бъдеще“, сякаш опасността е далеч, сякаш имаш време, сякаш всичко това е сценарий от филм, който няма да се случи в твоя живот. Но това е трикът. Да те приспят с идеята, че всичко е още далеч, че имаш години, че имаш спокойствие. Истината е, че това, което наричат „бъдеще“, вече се случва. Точно сега. Пред очите ти. И ако погледнеш внимателно, ако спреш да приемаш образите като художествени, ще видиш реалността такава, каквато е: войници, охраняващи единствения източник на вода. Хора, подредени в безкрайни опашки, не за удобство, а за оцеляване. Това не е концептуално изкуство. Това е генерална репетиция. Това е предупреждение, което никой не иска да чуе.

Години наред реките бяха замърсявани, езерата пресъхваха, земята се изтощаваше, въздухът се задушаваше. И всеки път, когато някой задаваше въпрос, отговорът беше един и същ: „Това е естествено“, „Това е неизбежно“, „Това е климатична промяна“. Но когато водата започне да изчезва, когато кладенците пресъхнат, когато дъждът стане лукс, тогава се появява контролът. Тогава ресурсът, който някога е бил свободен, се превръща в оръжие. И не е случайност, че точно тогава се появяват въоръжени патрули, които „пазят“ водата. Не е случайност, че докато милиони страдат от недостиг, малцина имат достъп до неограничени количества. Не е случайност, че когато нуждата стане отчаяние, водата се превръща в сила, а силата – в инструмент за подчинение.

Първо създават проблема. После управляват решението. Накрая те карат да благодариш за трохите, които сами са ти отнели. Това не е защита. Това е превенция – не срещу бедствия, а срещу хората. Защото когато човек е жаден, той е уязвим. Когато човек е зависим, той е контролируем. Когато човек няма избор, той се подчинява. И тогава водата, най-естественият дар на природата, се превръща в инструмент за власт.

Тази картина не предсказва бъдещето. Тя показва посоката. Тя е предупреждение, не пророчество. Но ако продължим да спим, ако продължим да вярваме, че това е далеч, че това не ни засяга, че това е проблем на други страни, други хора, други времена, тогава предупреждението ще се превърне в реалност. И когато дойде моментът да поискаш вода, ще трябва да поискаш разрешение. Не защото водата е лукс. Не защото е привилегия. А защото някой е решил, че тя вече не принадлежи на всички.

Водата не е продукт. Не е собственост. Не е награда. Тя е право. Право, което може да бъде отнето, ако не го защитиш. Право, което може да бъде превърнато в инструмент за контрол, ако не го осъзнаеш. Право, което може да бъде загубено, ако не се събудиш навреме.

Светът не се променя внезапно. Той се променя тихо. Постепенно. Докато хората са заети, разсеяни, уморени. Докато вярват, че всичко е наред. Докато приемат, че това е „нормално“. Но нормалното е това, което позволим да бъде нормално. И ако позволим водата да бъде охранявана от войници, ако позволим достъпът до нея да бъде привилегия, ако позволим да ни убеждават, че това е „за наше добро“, тогава ще се събудим в свят, в който жаждата е престъпление, а животът – разрешение.

Събуди се. Разгледай внимателно. Разпитай. Проучи. Не вярвай на първото обяснение. Не приемай удобните оправдания. Не позволявай да те приспиват с думи. Защото когато водата стане оръжие, свободата става илюзия. И тогава няма да питаш „как се стигна дотук“, а „защо не видях навреме“.