Един свят, една раса — и все пак непознати

Толкова е жалко да живеем в свят, в който изглеждаме като непознати, въпреки че сме от една и съща раса: човешката заблуда, която ни разделя, и пробуждането, което все още е възможно

Толкова е жалко, толкова е тъжно, толкова е абсурдно, че живеем в свят, в който хората се гледат като непознати, въпреки че са от една и съща раса, от една и съща планета, от една и съща материя. Жалко е, че сме стигнали до момент, в който различията ни изглеждат по-важни от това, което ни свързва. Жалко е, че сме позволили на алчността, на желанието за власт, на страха и на егото да ни превърнат в противници, вместо в съюзници. И още по-жалко е, че виждаме накъде върви светът, виждаме картината, виждаме бъдещето, което сами си създаваме — и въпреки това продължаваме да се унищожаваме взаимно, сякаш не разбираме, че всички сме част от едно и също пътуване, от една и съща съдба, от една и съща крехка система, наречена живот.

Виждате ли картинката? Вървим към свят, в който хората ще живеят един до друг, но няма да се познават. Свят, в който ще има технологии, богатства, удобства, но няма да има човечност. Свят, в който ще сме заобиколени от хора, но ще се чувстваме сами. Свят, в който ще има шум, но няма да има разбиране. Свят, в който ще има информация, но няма да има мъдрост. И въпреки това продължаваме да се унищожаваме взаимно — от алчност, от желание за власт, от страх, от его, от нуждата да притежаваме, да доминираме, да вземаме повече, отколкото ни трябва. Продължаваме да се тровим — не само физически, но и духовно. Тровим се с омраза, с завист, с алчност, с желание да притежаваме, да контролираме, да се доказваме. Тровим се с мисълта, че стойността ни се измерва в вещи, в статус, в притежания.

Раждаш се без нищо. Умираш без нищо. Колите, къщите, имотите, жените, богатствата — всичко изчезва. Всичко остава тук. Всичко, което хората преследват с години, всичко, за което се карат, за което се мразят, за което се унищожават — всичко това няма никакво значение в последния миг. Нищо материално не тръгва с теб. Нищо от това, което си натрупал, не преминава отвъд. Единственото, което вземаш със себе си, е съзнанието. Колко си осъзнал. Колко си пробудил. Колко любов си дал. Колко добри постъпки си оставил след себе си. Колко хора си докоснал. Колко души си издигнал. Колко светлина си внесъл в света. Материалните неща са временни. Те са като сенки — появяват се, изчезват, променят се. Не можеш да ги вземеш със себе си, както не можеш да вземеш и времето. Както си се родил — така и си отиваш. Но съзнанието е важно. То е единственото, което остава. Единственото, което има значение. Единственото, което определя кой си бил, а не какво си имал.

И точно тук е голямата разлика между хората: едни още спят, други се събуждат. Едни живеят в свят, в който всичко е съревнование — кой има повече, кой изглежда по-добре, кой е по-влиятелен. Те гонят сенки, преследват илюзии, вярват, че стойността им е в това, което притежават. Те спят — не защото не могат да се събудят, а защото не искат. Защото пробуждането изисква смелост. Изисква да видиш истината. Изисква да признаеш, че си живял в заблуда. Изисква да се откажеш от егото, от страха, от нуждата да се доказваш. Други се събуждат. Те започват да виждат света такъв, какъвто е — не като поле за битка, а като място за развитие. Не като сцена за показност, а като пространство за съзнание. Те разбират, че истинската стойност не е в това, което имаш, а в това, което си. Не в това, което вземаш, а в това, което даваш. Не в това, което притежаваш, а в това, което оставяш след себе си. Те разбират, че любовта, добротата, състраданието, осъзнатостта — това са единствените валути, които имат значение.

И ако светът изглежда като място, в което хората са непознати един за друг, това е защото много от тях още не са се събудили. Но пробуждането започва от един човек. От една мисъл. От едно осъзнаване. От едно решение да не бъдеш част от разрушението, а част от промяната. Да не бъдеш част от омразата, а част от любовта. Да не бъдеш част от алчността, а част от осъзнатостта. Светът няма да се промени сам. Но човекът може. И когато един се промени, той променя още един. И още един. И още един. Така започва истинската еволюция — не на телата, а на съзнанието.