НАЙ‑ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА ВЕКА: КАК ВОДАТА, КОЯТО ВИНАГИ Е БИЛА НАША, СЕ ПРЕВЪРНА В СТОКА

Години наред хората бяха убеждавани, че чистотата се крие в пластмасата, че здравето има етикет, че безопасността е нещо, което се купува. Рекламите рисуваха картини на девствени планини, кристални извори, недокоснати долини, от които уж идва всяка бутилка. Създаваха усещането, че без пластмасов съд в ръка човек е изложен на риск, че водата, която тече от чешмата, е подозрителна, че естественото е опасно, а индустриалното е спасение. Така се роди една от най‑големите и най‑печеливши илюзии на съвремието. Истината обаче е далеч по‑неудобна. Повечето бутилирана вода не идва от тайни извори, нито от митични планински недра. Тя идва от същите обществени водопроводи, които захранват домовете. Разликата не е в качеството, а в опаковката. Не в чистотата, а в маркетинга. Не в природата, а в бизнеса.

Системата, която продава вода, не продава ресурс. Тя продава усещане. Усещане за сигурност, за престиж, за грижа. И докато хората купуват това усещане, корпорациите печелят от нещо, което по своята същност е общо, естествено и достъпно. Водата е основа на живота, но в ръцете на бизнеса тя се превръща в продукт с маржове, които надвишават всичко разумно. За един литър бутилирана вода често се използват три литра вода, а пластмасата, която я обгръща, изисква петрол, енергия, транспорт, отпадък. Така унищожаваме ресурс, за да го продаваме. Създаваме отпадък, за да създадем печалба. И всичко това се представя като грижа за здравето.

С времето се появиха и други тревожни знаци. Микропластмаси в кръвта на хората. Частици, които преминават през тялото, през органите, през системите, които поддържат живота. Това не е предупреждение за бъдещето. Това е реалност на настоящето. Но най‑сериозният въпрос не е какво пиете. Най‑сериозният въпрос е кой контролира водата. В региони, където водата е оскъдна, корпорации купуват права върху извори, кладенци, водоносни хоризонти. Те извличат милиони литри, пресушават местни източници, а после продават същата вода на общностите, които преди са я получавали безплатно. Това не е търговия. Това е приватизиране на основно човешко право. Това е превръщане на живота в стока. Това е поставяне на ресурс, който е необходим за оцеляване, под контрола на малцина.

Междувременно пластмасата се трупа. Само малка част от нея се рециклира. Огромни количества попадат в океаните, в почвата, във въздуха. Водоносните хоризонти се изчерпват. Реките намаляват. Изворите пресъхват. А хората плащат два пъти. Плащат с данъци за обществената вода. Плащат в магазина за същата вода, но в пластмаса. Плащат с природата, която се замърсява. Плащат с бъдещето, което се стеснява. И докато плащат, печалбите се концентрират в ръцете на няколко корпорации, които определят цената на ресурс, който никога не е бил техен.

Така се създава парадокс. Водата, която е била свободна, става лукс. Водата, която е била обща, става продукт. Водата, която е била право, става привилегия. И всяка бутилка, купена от страх, а не от нужда, финансира утрешния недостиг. Въпросът вече не е дали бутилираната вода е по‑добра. Въпросът е кога решиха, че водата трябва да бъде лукс. Кога започна процесът, в който естественото се превърна в стока. Кога хората приеха, че ресурсът, който поддържа живота, може да бъде заключен зад етикет, цена и пластмаса.

Истината е, че никой не може да притежава водата. Тя е част от природата, част от цикъла, част от живота. Но когато страхът се превърне в инструмент, когато маркетингът се превърне в убеждение, когато удобството се превърне в навик, тогава границата между право и продукт се размива. И докато хората вярват, че купуват чистота, те всъщност купуват илюзия. Илюзия, която струва скъпо. Илюзия, която замърсява. Илюзия, която превръща общото в частно.

Истинският въпрос не е защо хората купуват бутилирана вода. Истинският въпрос е как стигнахме до свят, в който водата се продава като лукс. И още по‑важно: какво ще се случи, ако позволим на този процес да продължи. Защото когато основните ресурси станат стока, свободата става условна. А когато свободата стане условна, обществото губи нещо много по‑голямо от вода. Губи способността да определя собственото си бъдеще.