Оцелява в тайгата два месеца след среща с необясним портал: загадъчната история на съветския пилот Иван Портнягин

Историята на Иван Савелиевич Портнягин е една от онези редки, необясними и смущаващи случки, които остават да живеят в сенките на историята, защото съдържат в себе си нещо, което надхвърля човешката логика, технологичните възможности на времето и границите на познатото. През 1960 година, в суровите небеса над Западен Сибир, се случва инцидент, който променя завинаги живота на един опитен съветски пилот и поставя въпроси, на които никой — нито военните, нито учените, нито очевидците — успява да даде категоричен отговор. Това е история за оцеляване, за необяснимо явление, за човешка издръжливост и за мистерия, която остава неразгадана повече от половин век.

Иван Портнягин не е обикновен пилот. Той е ветеран от Великата отечествена война, участвал в десетки въздушни битки, преживял ситуации, които биха сломили мнозина. След войната продължава да служи, да обучава млади пилоти, да изпълнява тренировъчни и бойни задачи. За него небето над Сибир е като собствен дом — познато, предвидимо, ясно. Той е човек, който знае какво прави, знае какво вижда и знае какво е нормално и какво — не. Именно затова разказът му е толкова смущаващ: идва от човек, който не би се впечатлил от обикновена атмосферна аномалия или от игра на светлината.

В деня на инцидента времето е ясно, видимостта — отлична, условията — идеални за тренировъчен полет. Портнягин излита с увереността на човек, който е извършил стотици подобни мисии. Поддържа връзка с щаба, следва маршрута, всичко изглежда нормално. Докато изведнъж радиовръзката не прекъсва. Това не е нещо необичайно — в Сибир това се случва често. Пилотът не се тревожи, просто продължава да лети, очаквайки сигналът да се възстанови. Но вместо това се случва нещо, което никога преди не е виждал.

До самолета му се изравнява огнена топка — малка, ярка, пулсираща. Първоначално той решава, че е някакъв оптичен феномен, но след секунди се появява втора, трета, четвърта. Скоро около него кръжат десет светещи сфери, които се движат с невероятна скорост, променят траекторията си мигновено и сякаш реагират на неговите маневри. Портнягин се опитва да се отклони, да избяга, да промени курса, но обектите го следват като живи. Радиовръзката не се възстановява. Самолетът му е сам в небето, заобиколен от нещо, което не прилича на нищо познато.

Тогава се случва най-необяснимото. Част от огнените топки се отделят и се насочват напред, сякаш водят пилота към нещо. И това „нещо“ се появява пред него като светещ синкав тунел — портал, проход, отвор в небето, който не би трябвало да съществува. Портнягин описва това като „проход към друго пространство“, като нещо, което не може да бъде сбъркано с облак, светлина или атмосферно явление. Той няма време да мисли. Няма време да маневрира. Единственото, което може да направи, е да се катапултира. И го прави.

Докато пада с парашута, вижда как самолетът му — напълно изправен, напълно функционален — влиза в портала и изчезва. След него изчезват и огнените топки. А небето отново става празно, тихо, нормално. Портнягин се приземява в безкрайната сибирска тайга — море от сняг, лед и гора, което се простира на стотици километри във всички посоки. Той е сам, без храна, без оборудване, без връзка със света. И започва борбата му за оцеляване.

Тайгата е безмилостна. Температурите падат до смъртоносни стойности. Хищници дебнат. Снегът поглъща следи, звук, надежда. Портнягин има само армейски нож — здрав, остър, единственото му средство за защита и за живот. С него си строи заслон от клони, смърчови игли и сняг. С него добива храна — кора, мъх, случайно уловено животно. С него поддържа огъня, който е единственото, което го отделя от смъртта. Спи по два-три часа, защото ако огънят угасне, студът ще го убие. Дните се сливат с нощите. Времето губи значение. Единственото, което остава, е волята да оцелее.

Той очаква да бъде намерен бързо — димът от огъня би трябвало да се види от въздуха. Но тайгата е огромна, а човек е нищожен в нея. Минават дни. После седмици. Портнягин започва да осъзнава, че може да умре там, без никой да разбере какво се е случило. Но той продължава да се бори. Продължава да поддържа огъня. Продължава да се движи, да мисли, да оцелява. И след почти два месеца — 60 дни в ада на Сибир — чува звук, който не е вятър, не е животно, не е въображение. Самолет. После хеликоптер. Спасение.

След като е прибран, започва ново изпитание — разпити, проверки, разследвания. Самолетът му никога не е открит. Нито една част. Нито едно парче метал. Нищо. Военните не могат да обяснят случилото се. Комисиите не могат да докажат вина, но и не могат да приемат историята му. Портнягин е отстранен от летене. Прекарва години в опити да убеди хората, че не е измислил нищо, че е видял нещо, което не може да бъде обяснено.

Местните народи — манси, ханти, евенки — от векове разказват за огнени топки в небето. Изследователи също са ги наблюдавали. Но никой не е успял да ги заснеме, да ги изучи, да ги обясни. Историята на Портнягин се вписва в техните легенди, но надхвърля всичко, което някой е описвал. Той не просто ги е видял — той е бил преследван от тях. И е видял портал, който не би трябвало да съществува.

Какво се е случило в онзи ден? Никой не знае. Било ли е природно явление? Нещо технологично? Нещо извънземно? Нещо, което човешката наука още не може да обясни? Или нещо, което никога няма да разберем? Историята на Иван Портнягин остава една от най-загадъчните в съветската авиация — история за смелост, за оцеляване и за среща с нещо, което не принадлежи на нашия свят.