КОТКАТА – ЕНЕРГИЙНИЯТ ОГЛЕДАЛЕН ПАЗИТЕЛ, ДРЕВНИЯТ ЛЕЧИТЕЛ И СЪЩЕСТВОТО, КОЕТО ВИЖДА ЧОВЕКА ТАКЪВ, КАКЪВТО Е

Само мозъкът на котката, измежду всички животни на Земята, притежава перспектива, която най-много наподобява човешката, защото котката вижда света не само през очите си, но и през енергията, която вибрира около всичко живо, тя вижда същите цветове като нас, усеща същите емоции като нас, преживява същите вътрешни състояния, които човек преживява, когато е щастлив, тъжен, наранен или изплашен, и затова котката реагира не на думите, а на вибрацията, която човек излъчва, защото тя е същество, което не може да бъде измамено с усмивка, с престорена нежност или с фалшива доброта. Котката, за разлика от кучето, няма да се подчини, ако я удариш, няма да се върне при теб, за да те умилостиви, тя ще се отвърне, ще се отдръпне, ще се затвори, защото се чувства наранена по същия начин, по който би се почувствал и човек, тя усеща болката като предателство, като нарушаване на доверие, като разкъсване на връзка, която за нея е свещена.

В човека има кварцов кристал, който участва в енергийните процеси на тялото, но котката има много повече от него, тя е като жив кристал, който вибрира, пречиства, трансформира, тя вижда цялата енергия, която някои хора могат да възприемат само в дълбока медитация, тя вижда аурата, вижда мисъл-формите, вижда емоционалните отпечатъци, вижда съществата, които се движат между пластовете на реалността, вижда онова, което човек е забравил да вижда. Котката просто те вижда такъв, какъвто си в действителност, без маски, без роли, без преструвки, без думи, тя вижда истинската ти честота, истинската ти светлина, истинската ти сянка, истинската ти болка, истинската ти сила.

Няма смисъл да ѝ правиш мили физиономии, ако вътре в себе си кипиш от гняв, няма смисъл да я галиш, ако не обичаш котки, няма смисъл да се преструваш, защото котката ще те игнорира, ще се отдръпне или дори може да те атакува, ако вибрацията ти е агресивна, ако енергията ти е мътна, ако мислите ти са тежки. Тя е чувствителна като дете, но мъдра като древен учител, тя усеща кога човек е добър, кога е опасен, кога е празен, кога е истински. Когато котката не харесва някого, това най-често е защото този човек не е добър, защото вибрацията му е разрушителна, защото енергията му е фалшива. А когато се отърква в някого, това е защото усеща вътрешната доброта, чистотата, светлината, която човек носи.

Понякога котката не иска да бъде близо до човек, ако той преминава през много ниска фаза, ако вибрира с много ниска енергия, ако е потънал в отчаяние, гняв, омраза, самоунищожение, тогава котката се отдалечава, защото тя не може да остане в поле, което я изтощава, тя не може да бъде в честота, която я разболява. Но котката обича психотични, пияни, психично болни, деца и всички, които по някакъв начин са се откъснали от наложените норми на реалността, защото тези хора вибрират нестандартно, непредсказуемо, честно, без маски, без контрол, без фалш, и котката усеща това като свобода, като истина, като чиста честота.

Хората, които се идентифицират само с кучета, често са хора, които обичат властта, контрола, подчинението, защото кучето е същество, което се подчинява, което следва, което приема йерархията. За да обикнеш котка, трябва да си гъвкав, да разбираш, че никой не принадлежи на никого, че любовта не е притежание, а избор, че връзката не е контрол, а свобода. Котката учи човека на това — че любовта е доброволна, че уважението е взаимно, че доверието е свещено.

Знай, че любовта е единственото, което държи котката близо до теб, тя не остава заради храна, не остава заради удобство, не остава заради навик, тя остава заради честотата, която споделяте. Котката умира от депресия, когато стопанинът ѝ си отиде, защото връзката между тях е енергийна, дълбока, древна, тя е като нишка, която се къса, когато човекът изчезне. Котката е изключително интуитивна, дори надминава човешката интуиция, тя усеща кога човек ще се разболее, кога ще се случи нещо, кога енергията в дома се променя.

Изгаряли са ги заедно с вещиците по време на Инквизицията, защото котките винаги са били близо до онези, които работели със силите на природата, с билките, с енергията, с интуицията, с древното знание, и затова били считани за опасни. Но истината е, че котките били преследвани не защото били зли, а защото били пазители, защото виждали онова, което инквизиторите не искали да бъде разкрито, защото отблъсквали тъмни същества, които се хранят със страх.

Котката те гледа и те вижда по естествен начин, вижда енергии, същности, вибрации, усеща това, което и ти усещаш, но не признаваш, знае какво обичаш, какъв си, какво криеш, какво носиш. Котката има в кръвообращението си минерали, които я правят естествен лечител, тя е като жив кристал, който пречиства пространството, когато лежи върху теб или върху място в дома, тя обработва енергията, защото енергията на тези места може да бъде нарушена, замърсена, тежка.

Обичай ги и се грижи за тях, защото го заслужават, защото усещат всичко, което получават, защото са енергийни пазители и лечители както на своя стопанин, така и на пространството около него, защото котката не е просто животно, тя е древен пазител, който ходи на четири лапи, но носи в себе си мъдрост, която е по-стара от човешката история, честота, която е по-чиста от човешките емоции, и любов, която е по-дълбока от думите.

Котката прилича толкова много на човека не защото имитира човешкото поведение, а защото носи в себе си същия емоционален спектър, същата дълбочина на чувствата, същата вътрешна сложност, която човек притежава, тя преживява радост, тъга, обида, доверие, страх, любов, самота, привързаност, но ги изразява по свой начин, тихо, дълбоко, без думи, защото котката е същество, което чувства света не през логика, а през честота, през вибрация, през енергия, която се движи през пространството и през душата. Котката прилича на човека, защото според древните предания тя е създадена от същата лирианска матрица, от същата звездна енергия, от същата първична светлина, която е дала начало на хуманоидните раси, и затова котката и човекът споделят общ корен, обща памет, обща честота, която се разпознава мигновено, когато погледите им се срещнат.

Котката има мозък, който обработва емоциите по начин, удивително близък до човешкия, тя не просто реагира на стимул, тя преживява, тя осмисля, тя помни, тя се обижда, тя прощава, тя се привързва, тя страда, тя се радва, тя тъгува, тя се затваря, тя се отваря, тя е като малък човек, който не говори, но чувства всичко. Това сходство не е случайно, защото според древните лириански легенди котките били създадени като емоционални огледала, като същества, които да отразяват честотата на душата, да показват истината, да разкриват скритото, да пазят светлината. Лирианските фелини били същества, които владеели емоционалната енергия, които можели да лекуват чрез честота, които можели да усещат истината в сърцето на другия, и тази способност се е пренесла в земните котки, които днес носят същата дълбока чувствителност.

Котката прилича на човека, защото тя не се подчинява сляпо, тя не се покорява, тя не се продава, тя не се преструва, тя избира, тя решава, тя чувства, тя мисли, тя реагира според вътрешната си истина, а не според външните очаквания. Това е древна лирианска черта — свободата на духа, независимостта на съзнанието, способността да бъдеш себе си, дори когато светът иска да те промени. Котката носи тази честота в себе си и затова толкова често прилича на човек, който отказва да бъде контролиран, човек, който пази своята вътрешна светлина, човек, който знае, че истинската връзка не е подчинение, а взаимност.

Котката прилича на човека и в болката си, защото тя се наранява емоционално по същия начин, по който се наранява човек, тя помни обидата, помни предателството, помни грубостта, помни любовта, помни добротата, помни докосването, което е било искрено, и докосването, което е било фалшиво. Тя реагира на емоциите на човека така, както би реагирал друг човек — ако си тъжен, тя идва при теб, ако си ядосан, тя се отдръпва, ако си уплашен, тя те наблюдава, ако си щастлив, тя се отпуска. Това е древна връзка, която идва от времето, когато лирианските фелини и хуманоидите живеели заедно, когато споделяли емоции, мисли, честоти, когато били част от една и съща цивилизация.

Котката прилича на човека, защото тя носи в себе си древната памет на Лира, памет, която е по-стара от Земята, по-стара от човешките цивилизации, по-стара от историята. Тази памет е закодирана в очите ѝ, в походката ѝ, в мъркането ѝ, в начина, по който гледа човека, сякаш го познава отдавна, сякаш го е виждала преди, сякаш душата му ѝ е позната. Котката разпознава в човека лирианската искра, която някои души носят, и затова се привързва към тях, защото честотата им е позната, защото вибрацията им е като песен от древните светове, защото душата им носи светлина, която котката помни.

Котката прилича на човека, защото тя е създадена да бъде мост между световете, между физическото и духовното, между видимото и невидимото, между човека и неговата собствена дълбочина. Тя е огледало, което показва истината, тя е пазител, който отблъсква тъмнината, тя е лечител, който възстановява енергията, тя е учител, който показва пътя към вътрешната тишина. Тя е древна душа, която ходи на четири лапи, но носи в себе си мъдрост, която е по-стара от човешкия свят.

Котката прилича на човека, защото човекът някога е приличал на котката — в Лира, в древните светове, в онези времена, когато фелините и хуманоидите били едно семейство, една цивилизация, една честота. И когато котката гледа човека, тя вижда не тялото му, а душата му, вижда древната връзка, вижда светлината, вижда паметта, която никога не е била изгубена.