СРЕЩА В ОТДАВНА ИЗОСТАВЕН ХОТЕЛ. СЛУЧКА, КОЯТО ЩЕ ОСТАНЕ В ПАМЕТТА МИ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ. 

Сигурна съм, че много хора, в желанието си да се изнервят малко, биха искали да посетят изоставени фабрики, училища, болници или детски лагери. Поне всеки втори тийнейджър или млад мъж, когото познавах, искаше да пренощува на такова място. И, честно казано, и аз исках. Не знам откъде се появи това желание – дали произтичаше от опит да си докажа, че съм достатъчно смела да пренощувам в изоставена сграда, или просто от младежки капризи и нуждата да участвам в нещо специално. Спомням си, че имаше момент в живота ми, когато исках да изпробвам границите си. Започнах да търся варианти. Сред тях бяха болница, детски санаториум, стрелбище и хотел. Първоначално исках да отида в изоставен санаториум, но разбрах, че е строго охраняван, защото планират да го ремонтират. Затова избрах хотела. Интересен вариант. Особено като се има предвид, че изследователи на непознатото са били там и уж са открили високи нива на енергия. Дори тогава бях очарован от мистични истории и вярвах в съществуването на духове. Отидох в къща, която някога е била хотел. Но да вярваш в тях е едно, а да се сблъскаш с нещо непознато е съвсем друго. Отидох до изоставения хотел без никакви мисли за призраци. Исках да се разхождам в тишина с фенерче, да търся някакви произволно изоставени неща и след това да пренощувам на забравено място. Взех крайградския влак до гарата, от която се нуждаех, след което автобусът пътува около час, а след това час и половина пеша. Накрая пред мен се появи стара съветска сграда. Първоначално е била използвана като склад, а след Великата отечествена война – като хотел. През 70‑те години на миналия век затварянето на завода предизвиква масово напускане на селото. В резултат на това остават само няколко жилищни сгради. Сградите на клуба, училището, библиотеката и хотела са изоставени. Двадесет години по‑късно тук не остава никой и според изследователите помещенията се превръщат в убежище за същества, излъчващи мощна негативна енергия. Няма ограда или охрана наоколо; можех да се разхождам колкото си искам. Ето какво направих. Разходих се наоколо и забелязах, че в сградата не е останал нито един непокътнат прозорец. Това означаваше, че е опасно да се приближавам до тях. Качих се вътре. Конструкцията беше порутена. Дървените подове бяха изгнили и всяка стъпка беше съпроводена от множество звуци и скърцане. Основното беше да не позволя на крака си да пропадне, иначе, не дай си Боже, щях да се нараня. Вървях внимателно. Където изглеждаше безопасно, стъпвах по‑уверено, но все пак предпазливо. В една от стаите в гардероба имаше дрехи. Мъжки дрехи, принадлежали на моряк. Якето беше в много добро състояние, жилетката не беше в такова, шапката беше добре, обувките бяха прилични, както и коланът. Чудех се защо някой би оставил толкова висококачествени дрехи там. Не можех да отговоря на този въпрос. Намерих и вестник от 1971 г. Жълт, почти избелял, доказателство, че някой е отсядал в стаята преди почти 20 години, когато я посетих. Тогава защо никой не е взел нищо оттам. Това също е странно. В кухнята намерих чинии, поставка за чаши, чаши, вилици, лъжици и всякакви прибори. Но банята нямаше нито вана, нито тоалетна. Някой беше положил големи усилия да премахне всичко, оставяйки само дупки в пода. Тогава бях още по‑изненадан. В другата стая всичко беше оголено. Дори куките в коридора бяха откъснати. Някакви селективни мародери. И интересното е, че на целия етаж нямаше друга стая, където да са оставени нечии вещи. Качих се на втория етаж. Там беше същата картина – всички домакински вещи и прибори липсваха. Нямаше мебели, нищо. Дори електрическите контакти бяха изтръгнати от стените, заедно с част от окабеляването. Третият етаж – същото. Стъмваше се и аз се готвех да пренощувам тук. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Ставаше все по‑тъмно и първите звезди вече се появяваха на небето. През деня държах фенера включен много пестеливо, защото през нощта исках източник на светлина. Както можете да си представите, сградата отдавна нямаше такъв. Реших да отседна в една от стаите на третия етаж. Имаше гледка към полето и нищо не закриваше живописното небе над мен. Не знам какво говореха всички за негативната енергия, но аз не усетих никаква. До един момент. Вече бях успял напълно да се отпусна и да се потопя в атмосферата на приятна, топла нощ. Някъде чуруликаха скакалци, а в далечината силно крякаха жаби, чиито викове се преплитаха с зова на непозната птица. Дълъг, ясен и необичаен. Изведнъж, сред тази тиха обстановка, дървена врата се затръшна силно. Това се случи някъде на първия етаж. В началото си помислих, че е течение, но нямаше вятър. Беше напълно спокойно. Друга възможност беше бездомните да са се настанили и да са се върнали за през нощта. Не се страхувах, но бях любопитен.В един момент чух леко приглушен звук и осъзнах, че е чаша, поставена на масата или нещо подобно. Изкуших се да надникна. Бях бърз бегач и вероятно щях да избягам, ако нещо се случи. Мислейки в тази насока, тихо проследих звука. Идваше от първия етаж, точно под мен. Тогава ми просветна. Това беше стаята, където бях оставил нещата си. Всичко си пасваше. Все едно се беше върнал бездомен човек. Исках да се промъкна, но дъските на пода издадоха присъствието ми. Стаята, където очаквах да срещна някого, беше празна. Някой наистина беше затворил вратата и на масата имаше чаша, въпреки че не я бях сложил там. Някой очевидно беше бил там след мен. „Дойде ли за моите вещи.“ Речта ме накара да се чувствам неловко. Защото не можех да разбера дали принадлежи на жена, мъж или нещо различно от човек. Гласът беше някак си безплътен. Едва забележима мъгла трептеше в светлината на фенера. Стана много студено, толкова студено, че от дъха ми излизаше пара.

 Събеседникът ми изглеждаше много необичайно. „Кой си ти.“ „Господарю.“ В този момент го видях. Не беше човек. Прозрачен, опушен силует на мъж с водоустойчиво палто и фуражка. Черни дупки вместо очи, ужасяващо, набръчкано лице, през което проблясваше фенерчето ми, което, между другото, беше започнало да трепти. Ситуацията очевидно не беше в моя полза. Съществото отиде до шкаф до прозореца и взе нещо, което приличаше на брадва. Беше трудно да се каже в тъмнината. Избягах. Вече не ме интересуваше, защото всичко беше отишло твърде далеч. Не помня колко дълго бягах, но беше доста дълго време. Ще помня тази случка до края на живота си и тя се превърна в урок. Където бродят същества, няма място за хора. Няма смисъл да изкушавам съдбата или тяхното търпение.