ВСИЧКИ СМЕ ГОСТИ НА ТОЗИ СВЯТ: ЗА ПРИВЪРЗАНОСТТА, ДУШАТА И НЕВИДИМИЯ СМИСЪЛ НА ЖИВОТА

Интересни мисли се раждат когато човек осъзнае че всички сме гости на този свят, и че нито телата ни, нито домовете ни, нито семействата ни са истински наши, защото всичко тук е временно, крехко, преходно, и въпреки това ние се привързваме към хората на Земята, наричайки ги семейство, сякаш те са вечни, сякаш няма да се разделим, сякаш смъртта е далечна и нереална. И тогава идва въпросът защо се привързваме към хората тук, ако така или иначе ще умрем, и ако след смъртта никой не знае дали има какво да чакаме, и защо няма спокойствие никъде, нито в живота, нито в смъртта, нито в очакването, нито в спомена. И защо прераждането изглежда като глупост, ако означава да напуснеш тялото което си обичал и познавал, и да започнеш отначало, докато семейството ти остава да страда за теб, а ти се раждаш другаде, без да ги помниш, без да ги познаваш, и това те кара да се чувстваш зле, защото изглежда че душите ни винаги губят, винаги се разделят, винаги страдат. И тогава човек започва да се пита дали има втори живот някъде там, дали любимите хора ни чакат, дали ние ги чакаме, дали се срещаме отново, или всичко е празнота, и това е ужасно, защото никой не знае със сигурност. Малвина казва че тялото умира и с него личността престава да съществува, и че кръвните роднини са само бивши роднини, защото душата няма кръвна връзка, и че сродни души може да има, а може и да няма, и че може би там няма нищо, и никой не чака никого, и че ще разберем едва когато стигнем там. Василий казва че тялото е като рокля която сваляш и хвърляш, и че това не означава че преставаш да съществуваш, а просто обличаш нова рокля и продължаваш, и това е красива метафора, защото телата ни са обвивки, а душата е вечна, и ако душата е вечна, тогава смъртта е само преобличане, а не край. Светлана казва че не вижда смисъл в живота, и че не разбира защо да раждаме деца в толкова несъвършен свят, и защо страдат животните, и защо кучето й умира, и това е болката на човек който гледа света през очите на материята, и вижда само несправедливост, и не знае че душата вижда по‑далеч, и че страданието е част от урока, а не наказание. Алена казва че знанието е скрито, защото хората не са готови да знаят, и това е вярно, защото истината може да разруши онзи който не е готов да я понесе. Елена казва че всички имаме гробове със старите си черупки, и че някои получават цветя от хора които вярват че душите ги чуват, докато ние вече живеем нов живот някъде, без да помним никого, и това е тъжно и красиво, защото показва че животът е поток, а не застинала снимка. Лия казва че ако починалите роднини чакат човека в отвъдното, това изключва прераждането, и че Библията говори за съд над живите и мъртвите, и че справедливостта изисква един живот и една отговорност, и това е логично ако гледаме времето линейно. Но Елена Баданина казва че времето не е линейно, и че миналото, бъдещето и настоящето се случват едновременно, и че душата съди себе си по любовта която е дала, и че прераждането не противоречи на срещата със сродни души във Финия свят, защото душата е многопластова, и живее на различни нива едновременно, и това е по‑близо до езотеричната истина. Екатерина казва че всички сме гости на този свят, и че е време да се прибираме, и това е най‑простата и най‑дълбоката мисъл, защото ако сме гости, значи имаме дом другаде. Екатерина Солнце казва че гледаме всичко от материална гледна точка, но трябва да го видим от енергийна, защото материята е временна, а енергията е вечна, и че връзката е между души, а не между тела, и че на висшите нива душите усещат божествената любов много по‑силно, и се обединяват, и си помагат, и се подкрепят. Олга казва че само част от душата се въплъщава, а висшият Аз остава във фините светове, и че след смъртта се свързваме с него и с душите на близките, и че душите преговарят за новите си животи, и избират къде да се родят и с кого да се срещнат, и това е най‑дълбоката езотерична идея, защото тя обяснява защо някои хора се чувстват познати от първия миг, и защо някои връзки са по‑силни от времето. И така всички тези мисли се сливат в една истина. Че ние не сме телата си. Не сме имената си. Не сме ролите си. Не сме болките си. Не сме загубите си. Ние сме пътници. Гости. Искри от един по‑голям огън. И животът тук е само спирка. Само урок. Само дъх. И когато си тръгнем, няма да вземем нищо освен това което сме станали вътре в себе си. И ако има дом, той е отвъд. И ако има семейство, то е от светлина. И ако има смисъл, той е в любовта която сме дали, и в любовта която сме станали.