ЗА СМЪРТТА, ДУХОВЕТЕ И НЕВИДИМИЯ ПРЕХОД МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ, КОЙТО ДУШАТА ИЗВЪРВЯВА ПРЕДИ ДА НАМЕРИ СВОЯ ИСТИНСКИ ПЪТ

Със смъртта душата не напуска мигновено своя гостоприемник, тялото, защото връзката между духа и плътта не се прекъсва като въже, а се разплита като нишка, бавно, постепенно, като тъкан която се разнищва под натиска на новото измерение, и затова древните учения казват че Вечността не е отвъд, а е тук и там едновременно, защото душата живее в два свята в първите дни след смъртта. Към четвъртия ден душата започва да се откъсва от плътта, но още е свързана, още усеща, още чува, още вижда, още се лута между земното и невидимото, и затова не трябва да се погребва човек на третия ден, защото душата още е близо, още е в тялото, още не е напълно освободена, и затова традициите говорят за 40‑ия ден, защото тогава нишките между световете започват да се разкъсват окончателно. До деветия месец душата продължава да витае над Земята, обикаля местата които е обитавала, посещава близките си, стои до леглото им, до прозореца, до вратата, до любимите предмети, и тихо се прощава, без думи, без глас, само чрез присъствие, чрез трептене, чрез промяна в въздуха, и може да даде знаци чрез почукване, чрез съновидения, чрез внезапен полъх, чрез усещане за присъствие, защото това е нейният начин да каже че е тук, че не е изчезнала, че още обича. В този период душата се подготвя за отплаване към незримия свят, реален като нашия, но по‑фин, по‑лек, по‑ефирен, и това важи за души на средно и извисено ниво, които разбират процеса, които приемат прехода, които усещат светлината която ги зове. Но има и други души, изостанали, примитивни, привързани към земните желания, които не схващат че са от другата страна на Мира, и тогава започват неприятностите, защото те не знаят че са мъртви, не разбират че вече нямат тяло, не осъзнават че не могат да ядат, да пият, да пушат, да се наслаждават на плътските удоволствия, и навиците им, заседнали дълбоко в съзнанието, ги разкъсват, горят ги, измъчват ги, и това е техният ад, не пламъци, а копнежи които не могат да бъдат удовлетворени. Духовните същности разбират по различно време че са се преселили Отвъд, зависи от еволюционното им развитие, и някои дълго не могат да осъзнаят че са без плът и кръв, и продължават да искат храна, алкохол, цигари, секс, власт, внимание, но нямат тяло, и това ги измъчва, защото желанието остава, а възможността изчезва. Те говорят на близките си, искат нещо от тях, но никой не ги чува, защото нямат език, нямат глас, нямат физическа форма, и това ги хвърля в отчаяние, в гняв, в объркване. Огънят на неосъществените желания е истинският ад, а не някакви абстрактни вечни пламъци, защото душата гори отвътре, гори от копнежи, гори от липса, гори от невъзможност. Тези духовни същности формират ниския астрал, света на сенките, света на зависимостите, света на незавършените желания, и там те търсят начин да се свържат с живи хора, за да преживеят чрез тях онова което вече не могат сами. Душата на непоправим пияница може да се прилепи към друг любител на чашката, и когато живият човек се разтушава в кръчмата, духовната същност на починалия алкохолик кръжи над питието, наслаждава се на изпаренията, упойва се, насърчава го да се налива, защото чрез него преживява това което вече не може, и това е грозна картина, защото живият човек започва да губи контрол, да се поддава на импулси които не са негови, да усеща желания които не са негови, да върши неща които не би направил сам. Същото се случва с души привързани към храна, към секс, към наркотици, към власт, към гняв, към ревност, към омраза, и те се прилепват към живи хора които имат подобни слабости, и ги подтикват, усилват желанията им, разпалват страстите им, защото това е единственият начин да почувстват отново земните удоволствия. Затова е важно човек да се освободи от привързаностите още приживе, да пречисти желанията си, да издигне съзнанието си, защото след смъртта всичко което е било слабост става верига, всичко което е било навик става окови, всичко което е било зависимост става ад. Душите които са подготвени, които са живели с любов, осъзнатост и духовна чистота, не се задържат дълго в преходното състояние, те се насочват към светлината, към ефирните светове, към пространствата на покой и развитие, където няма страдание, няма копнежи, няма болка, има само движение към по‑високи форми на съществуване. Но душите които са привързани към материята, към тялото, към пороците, към земните желания, попадат в ниския астрал, копие на Земята, свят в който има работа, къщи, барове, храна, секс, технологии, всичко което познават, но в по‑фина форма, и те мислят че това е рай, но това е само симулация, фалшив свят, създаден да ги задържи. Истинският рай е отвъд астрала, отвъд материята, отвъд копията, и само душата която се освободи от земните вериги може да се издигне към светлината.

В гроба човек не изчезва, не се разтваря, не се превръща в нищо, защото гробът не е край, а врата, не е тишина, а процес, не е мрак, а преход, в който душата остава свързана с тялото си чрез фини нишки, които не се късат веднага, а се разплитат бавно, като паяжина която се топи под светлината на друг свят. Влизането в гроба не е прекъсване на съзнанието, а промяна на състоянието, при която човек наблюдава тялото си отвън, усеща го, вижда го, но вече не е вътре в него, и това състояние е странно, тежко, тихо, защото душата разбира че е напуснала плътта, но още не е свободна. Гробът е място, в което отпадат всички маски, всички роли, всички привидности, и остава само онова което човек е бил вътре в себе си, защото там няма думи, няма оправдания, няма шум, няма разсейване, а има само истина, сурова, гола, неизбежна. Гробът е огледало, в което човек вижда живота си такъв какъвто е бил, без украса, без лъжа, без илюзия, и това е първото изпитание след смъртта, защото душата се сблъсква със себе си, без възможност да избяга.В гроба човек остава свързан с тялото си, докато не се освободят всички нишки, които го държат към земното, и тези нишки са мисли, желания, страхове, привързаности, всичко онова което човек е трупал в себе си и не е успял да преобрази. Затова гробът не е тишина, а вътрешно движение, в което душата наблюдава разлагането на тялото си, усеща как плътта се променя, как костите се разпадат, как формата се разрушава, и това наблюдение може да бъде леко или тежко, според вътрешното състояние на човека. Праведният преминава през гроба като през врата, без да се задържа, защото връзката му с тялото е слаба, а светлината в него е силна. Грешникът остава свързан с тялото си, защото желанията му го държат, и той присъства при разлагането на плътта, вижда как всяка частица се отделя, усеща как тялото му се разпада, но не може да се освободи, докато не се разтвори всичко което го е държало към земята.

Гробът е място, в което човек разбира истинската стойност на живота, защото там няма външни оправдания, няма шум, няма разсейване, а остава само онова което човек е създал вътре в себе си. Ако е създал светлина, тя го освобождава. Ако е създал тъмнина, тя го задържа. Гробът не наказва и не възнаграждава, той само показва. Показва дали човек е живял чрез любов или чрез страх, чрез истина или чрез заблуда, чрез свобода или чрез привързаност. Гробът е последният учител, който никой не може да избегне, и който учи чрез тишина, чрез тъмнина, чрез разлагане, чрез освобождение.В гроба човек остава насаме със себе си, без възможност да се скрие зад думи, зад действия, зад външни прояви. Там човек вижда дали е носил светлина или е трупал тежести, дали е бил свободен или е бил роб на собствените си желания. Там той разбира че тялото е било само дреха, която се оставя, и че истинското му същество не е било в плътта, а в онова което е носил в ума си и в сърцето си. Затова онзи който е живял в любов, не остава в гроба, защото любовта не може да бъде погребана. Тя е сила която разкъсва всички нишки, които държат човека към земята. Тя е светлина която прониква и в най‑дълбоката тъмнина, и в най‑тесния гроб, и в най‑тежкия мрак. Който е носил любов, преминава през гроба като през врата, без да се задържа, без да страда, без да наблюдава разрухата на тялото си. За него смъртта е промяна, а не мъчение. За него гробът е преход, а не затвор. За него разлагането на тялото е освобождение, а не страдание.Гробът е място, в което човек разбира че животът не е бил даден за удоволствия, за привързаности, за страхове, а за преобразяване. Човек трябва да преобразява ума си, сърцето си, душата си, докато е жив, защото гробът не е място за промяна, а място за последици. Който е преобразявал себе си, не остава в земята. Който не е преобразявал себе си, остава, докато не се освободи от всичко което го е държало. Това освобождение може да бъде бавно и болезнено, но е неизбежно. Никой не остава завинаги в гроба. Всеки излиза, но начинът по който излиза зависи от живота който е живял.Гробът е място, в което човек разбира че никой не е сам. Има същества които се грижат за него, които чуват всяко пъшкане, всяка болка, всяко усилие на душата да се освободи. Те идват при онзи който е готов, който е очистил сърцето си, който е живял с искрен стремеж към доброто. Те го извеждат от гроба, отварят пътя му, водят го към по‑високи светове. Но при онзи който не е готов, те не могат да се намесят, защото самият човек е вързан за земята чрез собствените си мисли. Затова е казано че никой не е изоставен, но не всеки може да бъде изведен веднага.Гробът е място, в което човек разбира че помощта идва когато той е готов да я приеме. Гробът е място, в което човек разбира че любовта е единствената сила която може да отвори пътя към свободата. Който обича, възкръсва. Който не обича, се учи да обича. И когато се научи, излиза.