ТОЙ СЕ ВЪРНА ПРИ ХОРАТА ЗА ОЩЕ ТРИ ГОДИНИ

През 30-те години на миналия век овчар донесе у дома непознато същество и тази история, която чух в едно дагестанско село по време на пътуванията си из Кавказ през 70-те години, остана в съзнанието ми като едно от онези редки свидетелства, които звучат като фолклор, но носят усещането за реалност. Местните хора винаги са били гостоприемни, слънчеви и открити, а техните легенди са разнообразни като самите планини. В Кабардино-Балкария говорят за земя на вечната младост и гиганти, в Ингушетия за подземни джуджета, в Чечня за феи и джинове, а в Дагестан – за същества, идващи от други измерения. Винаги съм вярвал, че тези истории не са измислица, а поне са основани на реални събития, които през вековете са били украсени, но са запазили истинското си ядро. В едно малко село близо до река Улучай ми разказаха за овчаря Даглар, човек, който цял живот пасеше овце и овни. Работата му не била просто да води стадото – той го защитавал от хищници и бандити, избирал безопасни маршрути, извършвал санитарни процедури, стригал животните и осигурявал подслон при лошо време. Трудна, взискателна работа, но Даглар бил обучен от ранна възраст и всички знаели, че докато той е с животните, нищо лошо няма да се случи. Един ден, докато седял на скала и се наслаждавал на величието на планините, на реките и на топлия бриз, забелязал странно животно, което пълзяло към стадото. Грабнал пушката си и се приближил, но видял, че съществото не е хищник, а изглежда жалко и ранено. Не можело да ходи, а само да пълзи. Даглар го огледал и го обзело съжаление. Вдигнал го внимателно, въпреки че то издавало болезнени викове, и го занесъл у дома. Съпругата му Айдун, местна билкарка и лечителка, изследвала съществото. То било малко, приблизително колкото котка, с големи очи, черна кожа, дълга опашка и нокти на лапите. Издавало жални звуци. Съседите, видели Даглар да го носи, се стекли към къщата му и започнали да шепнат, че е довел дявола. Но Айдун, която имала авторитет, заявила, че това не е нито пратеник на Сатана, нито зъл дух, а ранен обитател на планината, който се нуждае от милост и състрадание. Така слуховете останали само слухове и съществото останало да живее при Даглар и Айдун. Билкарката помолила за помощ Маклаич, друг селянин, който изработил малка дървена шина за ранената лапа. Очевидно животното било пострадало тежко при неизвестни обстоятелства или някой му бил причинил нараняването. Въпреки свирепия си вид, то се оказало мило, добро и нежно. Позволявало ежедневно да му преглеждат лапата и отказвало всякаква специална храна, като се хранело със същото, което ядело семейството – плоски хлябове, дрян, черешови сливи, сушени райски ябълки, сирене фета и други местни продукти. Около два месеца били нужни, за да се възстанови напълно. През това време никой в селото вече не го смятал за зъл дух. Когато Даглар отново тръгнал със стадото си към река Улучай, взел животното със себе си, за да го пусне обратно в дивата природа. Но то не изчезнало. Напротив – започнало да се връща на мястото, където овчарят го бил намерил. Прекарвало време с него, стояло близо до стадото, а овцете и кочовете, които обикновено се страхуват от диви животни, били напълно спокойни в присъствието му. Срещите продължили още три години. След това мистериозният планински обитател изчезнал завинаги, оставяйки след себе си само спомена за едно странно, нежно същество, което за кратко живяло сред хората и се връщало при тях, сякаш ги смятало за свои.