РУНИ СВЕТЕХА ВЪРХУ КАМЪКА И ТОЙ ПРОЯВЯВАШЕ ЧУДОТВОРНИ СВОЙСТВА: РАЗКАЗ НА ЖИТЕЛ НА ТВЕРСКА ОБЛАСТ

Жител на Тверска област ми разказа тази история в края на 80‑те години на миналия век. Горите и блатистите терени са често срещани в този регион. Хората са водили заседнал начин на живот в села и махали в Тверска област от древни времена. Археолозите оценяват първите селища на 40 000 години. Нашите далечни предци са дошли по тези земи от северните ширини, бягайки от настъпващите ледници. Те са донесли със себе си знания, които са приложили на практика, докато са процъфтявали в Хиперборея. Според ведическите канони, Хиперборея е била техно‑магическа държава. Сред хората, които са живели там, е имало такива, които са знаели как да придават магически сили на предмети чрез взаимодействие с енергията на фините светове. Така обикновен каменен или дървен амулет е можел да лекува и предпазва от болести и несгоди или да служи като водач в дълги търсения и пътешествия. Отгласи от тези невероятни способности са открити в различни периоди в древни руни, места на сила, петроглифни резби и мегалитни обекти. С появата на християнството това знание избледнява и в крайна сметка голяма част от него се трансформира в разкази, истории и легенди. Въпреки това, редица изследователи, анализирали руски народни приказки и приказки от метафизична и езотерична гледна точка, са уверени, че те съдържат реални сюжети и значения, които ни позволяват да разберем по‑добре устройството на света. Връщайки се към Тверската област, трябва да кажа, че често пътувах там, тъй като имах впечатлението, че този регион е мястото, където се сливат две огромни цивилизационни вълни – източните славяни и северните руси, движещи се на юг след разрушението на Хиперборея. Резултатът е формирането на велика протоцивилизация – Природонаучна Рус. Защото, когато пътувате по‑на север, ще откриете приказки и фолклор, характерни за северните народи. Пътувайте по‑на запад или на юг и ще усетите контраста с жителите на Рязан, Москва, Тула и други региони, разположени по‑на юг, запад или изток. Нямам доказателства за това, само моето усещане, но така ми се струва. И така, една възрастна жена от село Старие Поля ми разказа невероятна история. По онова време приех думите ѝ като приказка, но тя настояваше, че е истинска. По това време в селото живееха около 40 души. Повечето бяха възрастни хора: стари мъже и жени. От жителите на средна възраст имаше може би петнадесет. Жената, с която разговарях, беше на 93 години по това време. И не беше най‑възрастната; всъщност в Старие Поля живееха хора над сто. Тайната на дълголетието се криела в блатата около селото. Селяните са го използвали до около 60‑те години на миналия век, след което постепенно е започнало да изчезва. По някаква причина тресавището започнало да го поглъща, или може би по някаква причина въпросният обект решил да не служи повече на хората. Още преди войната местните жители ходели в блатата. Някои за горски плодове, други за билки. Видяли добре утъпкана пътека насред блатистата местност. Вървели по нея и тя отвела до камък. Голям камък, както биха казали геолозите, носен от ледник. На повърхността му някой бил надраскал рунически символи, свързани в сложна мрежа от линии. Хората идвали при този камък неведнъж. И един ден някой от селото забелязал символите върху камъка, светещи със синкава светлина. Толкова ярка, през блатистата мъгла. Сякаш камъкът ги викал към себе си. Те се приближили до него, погледнали го, докоснали го за късмет и след това продължили по работата си. След известно време в селото започнали да се разпространяват слухове, че хората, които докосвали камъка, започвали да се чувстват с 20‑30 години по‑млади, болестите отшумявали и силите им се възвръщали. Зрението им се подобрявало, слухът им се възвръщал, а и жаждата им за живот се завръщала. Важно е да се разбере, че животът в селата е бил много труден по онова време, изискващ много усилия и умения. Мъжете и жените вече се смятали за преклонна възраст на 60 години. И тогава се зароди втора младост. А за някои дори трета. Те започнаха да наблюдават камъка. Оказа се, че приблизително веднъж на три или четири месеца, по някаква необяснима причина, той започваше да свети. В такива моменти почти всички жители на Старое поле се опитваха да го посетят. И усещаха емоционален и физически разцвет, подем, лекота и благодат. Всяка година хората идваха тук няколко пъти и се зареждаха със здраве и сили, както физически, така и духовни. Никой не можеше да разбере откъде идва камъкът или какви чудодейни свойства притежава. Няма да кажа, че имам отговор.По‑скоро това е хипотеза, която следва от предишната мисъл. Две цивилизации са се слели. Знания, мисли и умения са се слели. Може би тук се е случило нещо знаменателно. И северните руси, притежаващи остатъчни техномагически способности, са придали на камъка полезни свойства. Или може би дори са го донесли от самата Хиперборея. Фразата „донесен от ледник“ може да се тълкува по различни начини. Ами ако означава дар от хиперборейците или нещо подобно? Не е природно явление, а въвеждане на северната култура и придаване на техномагически свойства. В средата на 60‑те години на миналия век камъкът спрял да свети и започнал бързо да потъва в блатистата кал. Може би хора, хранейки се с енергията, са я взели цялата и артефактът е спрял да функционира? Мисля, че това е напълно възможно. След разговор с един селянин осъзнах, че нямаме представа колко още такива камъни са разпръснати из горите и селата. Все пак ние сме материалисти; за нас те са просто камъни. И не виждаме нищо невероятно в тях.