ПЪТ ОТ ПОЛУПРОЗРАЧНИ СИЛУЕТИ. ИНЦИДЕНТ, СЛУЧИЛ СЕ ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК С ШОФЬОР НА АВТОБУС

Тази история е разказана от шофьора на същия автобус, за който става дума в репортажа. Събитията се развиват през 80‑те години на миналия век. Жителите на селата и градовете често са били много далеч от железопътни линии. Следователно единственият начин да се стигне до областния център без да се ходи пеша е бил с автобус. Шофьорът Иван Груздев се пошегува, че е помогнал косвено за решаването на хиляди проблеми. Във всяка шега има зрънце истина. Ако възникне нужда, къде отиваш, какво правиш? Или я решаваш сам, или се отправяш към областния център. Като се има предвид колко хора е превозил през десетилетията, е съвсем естествено да е помагал за решаването на проблемите на други хора, въпреки че по същество просто си е вършил работата. Той правеше по три пълни пътувания на ден, посещавайки осем села и махали, преди да се отправи към областния център. И местата почти винаги бяха напълно заети. С други думи, никога не шофираше бездействащ. Всички в района познаваха Иван Груздев. Наричаха го „мостът“. Тоест, автобусът служеше като мост между вътрешността на страната и цивилизацията. Разбира се, когато вече си пенсионер, е предизвикателство да извървиш 25‑30 километра, за да стигнеш до областния център. Така че автобусът и шофьорът му бяха боготворени. Иван обаче беше отговорен човек, знаеше, че много зависи от него и винаги се стараеше да спазва графика. При всяко време и при всякакви обстоятелства. Страната зависеше от хора като него. В края на краищата, ако се разболееше, автобусът просто щеше да спре да се движи за времето на болничния му отпуск – нямаше друг шофьор в района. Може би чувството му за отговорност му е помогнало да избегне болестта, или може би други сили са се намесили, но човекът винаги беше в добро настроение и здрав. Един ден му се случило нещо, което го оставило с далеч не най‑приятните чувства. Иван се събуждал рано сутрин, отивал до обора, хранил животните, проверявал дали всички са здрави и в безопасност, след което закусвал. Рано сутринта той излизал да огледа автобуса, проверявал за резервен туба с гориво и се уверявал, че всичко е планирано. Едва тогава тръгвал на път. Този ден нямаше пътници от родното му село. Пътуването до следващия град беше около 25 минути. Автобусът се движеше бавно. Първо, селският път беше неравен и с дупки. Второ, Иван беше от хората, които тръгват рано и карат по‑внимателно и бавно, вместо да превишават скоростта. В края на краищата, той много обичаше автобуса си, ценеше го и се грижеше добре за него. Трето, защо беше това бързане? Всички се отправяха към областния център и щяха да стигнат там точно навреме за отварянето на всички фирми, офиси и обикновени магазини. Предишния ден беше валял обилен юнски дъжд. Пътят беше покрит с локви и кални пръски летяха във всички посоки. Шофьорът съжали, че цветята, растящи по пътя, все още бяха покрити с кал след преминаването. Но нищо не можеше да се направи. Следващият дъжд щеше да отмие цялата мръсотия. Той погледна часовника си – както обикновено, беше по график. Изведнъж забеляза непознат мъж край пътя. Отдалеч му се стори, че е облечен целият в бяло и стои точно до пътя. Как би могъл да мине, без да го опръска? Иван натисна клаксона, след което спря автобуса на няколко метра от непознатия, надвеси се през прозореца и тъкмо щеше да го поздрави, когато изведнъж се почувства неспокойно.Мъжът не беше облечен в бяло; изглеждаше сякаш е съставен изцяло от белезникава мъгла. Някаква мараня. През нея едва можеше да различи тревата и цветята, растящи в полето. Иван се прекръсти. Притисна се в стола. Затвори очи. Когато ги отвори, призрачният пътешественик все още стоеше, сякаш чакаше някого или нещо. Гледката накара да настръхне. Иван се опита да запали автобуса, но той не потегли. Опита отново. Едва на третия опит превозното средство започна да бучи и да се движи. Докато минаваше покрай познатия пейзаж, шофьорът с ужас забеляза още няколко безтелесни фигури. Те вървяха, движеха се, жестикулираха, мълчаливо общуваха помежду си. Деца подскачаха и подскачаха. Всичко това му се струваше зловещо. Не желаейки да повтори предишната си грешка и да спре, Иван просто подмина с пълна скорост. Изглеждаше, че първото село по пътя ще се появи всеки момент, но не се появи. Малко по‑късно шофьорът забеляза бял мъж, този, който беше започнал всичко. Тогава, точно както последния път, се появи тълпа – жени, мъже, деца. Те се държаха небрежно и не реагираха на преминаващия автобус. Иван не знаеше какво се случва, но наистина не му харесваше. Той непрекъснато поглеждаше часовника си. Сякаш беше забавил ход. Показваше, че са минали само две минути, но той беше на път поне от 15‑20 минути. Сцената се повтори два, три, четири пъти. След четвъртия Иван се зачуди колко дълго ще стигне горивото в резервоара. Подминавайки призрачните фигури за пети път, шофьорът внезапно видя крава да се появява пред автобуса, точно на пътя. Мъжът натисна спирачките, животното издаде дълъг вой и сблъсъкът беше избегнат. Оглеждайки се, Иван забеляза, че полупрозрачните непознати са изчезнали. Той погледна часовника си – стрелката се движеше съвсем нормално. Той запали двигателя и след 8‑10 минути беше на спирка в селото. За негова пълна изненада, пристигна навреме. Когато обаче шофьорът провери резервоара, той беше само наполовина пълен. Трябваше да зареди с гориво. Значи не си го е въобразявал. И какво е било то? Никой не знае.