През 1946 г. се появява момиче, което твърди, че е живяло през 2056 г. Историята на 8-годишната Лена

Казват, че тази история се е разиграла в следвоенните години в сиропиталище. Великата отечествена война е била изключително трудна. В резултат на тези събития са се родили голям брой сираци. Децата са били настанявани в сиропиталища, където са били отглеждани и образовани. Понякога са им намирани родители. Но по-често момчетата и момичетата са оставали там до 16-годишна възраст, след което са отивали на работа и са живели в общежитие, назначено към някоя фирма. Така че, по същество, много от онези, които са се озовали там, не са виждали нищо друго освен сиропиталище.

Момичето, за което ще говорим след това, загуби родителите си. Поне службите, издирващи роднини на попадналите в сиропиталището, не успяха да намерят никого. Малкото момиченце се нарекло Лена и така документите ѝ я идентифицирали. Тя била много необичайно дете, често разказвало невероятни истории. Според нея, тя била на осем години, когато попаднала в сиропиталището. Нейните показания сякаш преплитаха два живота: единият фантастичен, другият обикновен.

Едно невероятно момиче сподели своите „спомени“.

Беше 1946 г. Лена споделяше спомените си само с бавачката си. Антонина много се беше привързала към момичето и приемаше необичайните ѝ истории за истина, макар че разбираше малко от тях. Детето разказваше, че живее в някакъв приказен свят, където се извисяват високи, красиви сгради, колите не само се возят, но и летят, и всеки има малко устройство, което му позволява бързо да намира отговори дори на най-сложните въпроси.

Лена твърдеше, че и тя е имала такова нещо, но докато се разхождала, се озовала на непознато място. Тя била пренесена в тази реалност и без да знае къде се намира, просто отишла при хората и помолила за помощ. Опитала се да им разкаже какво се е случило, но никой не я слушал. По-късно, когато семейството ѝ било изчезнало, момичето било настанено в сиропиталище. Знанията ѝ изумили Антонина. Лена знаела учебната програма за няколко класа напред. Така тя била преместена от началната група в по-горната.

Необичайното момиче вярваше, че живее през 2056 г., когато всичко се случи. Беше ѝ много трудно да се приспособи към новата си обстановка. Всичко тук беше различно. Храната беше различна, обстановката беше различна, дори въздухът сякаш някак си се промени. В началото това силно тревожеше Лена. Тя разбираше, че вероятно никога няма да се върне на мястото, където е живяла през цялото това време. Трябваше да забрави родителите си. В края на краищата, говоренето за тях беше безполезно – те щяха да се родят едва след десетилетия.

Лена каза, че има истински робот, който живее у дома. Той прилича на човек, говори, може да прави снимки и видеоклипове с очите си и може да се използва за обаждания навсякъде по света. Роботът може да пуска филми и анимационни филми и дори има вградена бавна готварска печка или дори фритюрник. Казва се „Даймън“ и е много често срещан помощник, почистващ много домове. Лена вижда хора, които се редят на опашки и се чудят защо ги обслужват толкова бавно в магазините.

Оказа се, че в нейния свят няма продавачи. Магазините на самообслужване с плащане с лицево разпознаване направиха пазаруването много по-лесно. И по-бързо. Нямаше опашки, само големи, просторни хипермаркети. В крайна сметка Лена порасна и напусна сиропиталището. Тя искаше да бъде полезна в обществото и избра медицинската професия. След като завърши обучението си, тя стана детски лекар – педиатър. Не всички деца обичаха да ходят на лекар; някои дори избухваха и плачеха силно при вида на човек в бяла престилка.

В такива моменти Елена Петрова (фамилията, която ѝ дали в сиропиталището) започвала да разказва спомени от 2056 г. Децата слушали с удивление и се успокоявали. Те били дълбоко заинтересовани от тези „приказки“. Така лекарката бързо станала приятелка на малките си пациенти. Тя починала през 1992 г., а Елена отнесла със себе си тайната на спомените си.

Момичето твърдеше, че живее в друга реалност.

Ако момичето си е измислило всичко, го е направило професионално, тъй като голяма част от това изглежда е истина. Дори днес някои от детайлите, които тя разказа, стават видими или дори постепенно се превръщат в част от нашата реалност. Грубо казано, след 20-30 години е напълно възможно това да стане реалност.

Небостъргачите отдавна са част от живота ни. Роботизираните системи постепенно заместват човешкия труд. Летящи автомобили също се тестват в развитите страни. Идеята за устройство, което помага за намирането на отговори на въпроси, също е ясна – някаква джаджа с вграден гласов асистент, задвижван от изкуствен интелект. „Даймън“ – може би след 20 години подобни домашни роботи ще станат реалност. Защо не? След 20 години в Китай, а след 30 и тук, това е съвсем реална възможност.

Така че, лично аз не се съмнявам, че Лена някак си се е озовала в миналото. Нещо повече, много ми е жал за детето, защото дори на осем години тя е свикнала със съвсем различен живот. Между другото, наистина се чудя дали родителите ѝ ще имат дъщеря през 2048 г. или не? Или преходът на момичето е променил хода на реалността?