Хартиени хора в хартиен свят: как изгубихме себе си в преследване на вещи, които не ни принадлежат

Всеки е откачил заради някаква мания да притежава разни неща. Така започва всичко — с едно желание, което уж е малко, уж е невинно, уж е нормално. Желание за вещ, за предмет, за удобство, за статус, за нещо, което да държим в ръцете си и да кажем: „Това е мое.“ И постепенно това желание се превръща в мания, в нужда, в зависимост. Всичките тези неща, които хората искат да притежават, са тънки като хартия, късат се като хартия. И хората са така — прозрачни са и се мачкат като хартия. Джон Грийн го е казал в „Хартиени градове“, но ние го живеем всеки ден, без да го осъзнаваме. Превърнахме дните си в безспирно преследване на вещи, коли и имоти, а забравихме да ценим чувствата, емоциите и споделените радости. Забравихме да ценим онова, което не се купува. Забравихме да пазим онова, което не се продава. Забравихме да живеем.

Научихме се да завиждаме, а забравихме да се радваме. Завистта стана новата валута — разменяме я ежедневно, без да се замисляме. Виждаме някой с нова кола и вместо да кажем „Браво“, казваме „Защо не аз?“. Виждаме някой щастлив и вместо да се усмихнем, се свиваме вътрешно. Виждаме някой, който успява, и вместо да се вдъхновим, се сравняваме. Сравняваме се до болка, до изтощение, до загуба на себе си. И така забравяме, че радостта не е ограничен ресурс. Че щастието на другия не отнема нашето. Че светът е достатъчно голям за всички.

Превърнахме децата си в огледало на неосъществените ни амбиции, а забравихме да им разказваме приказки. Забравихме да ги учим да мечтаят. Забравихме да ги учим да се смеят. Забравихме да ги учим да бъдат деца. Вместо това ги натоварихме с нашите страхове, нашите комплекси, нашите провали. Научихме ги да се състезават, преди да се научат да играят. Научихме ги да печелят, преди да се научат да губят. Научихме ги да бъдат перфектни, преди да се научат да бъдат щастливи. И така ги заразихме с нашите неврози, а забравихме да се грижим за душите им. Забравихме, че детството не е проект. Че детето не е инвестиция. Че детето не е продължение на нашите амбиции, а отделен свят, който има нужда от любов, а не от натиск.

Превърнахме връзките си в търговски отношения — кой какво очаква и какво предлага. Днешните двойки са като юридически издържани трудови или търговски договори — с права, задължения, бонуси и неустойки. Любовта се измерва в жестове, в подаръци, в компромиси, в „ти ми дължиш“, в „аз направих това, а ти не“. Забравихме, че любовта не е сделка. Забравихме, че любовта не е пазар. Забравихме, че любовта не е таблица с плюсове и минуси. Научихме се да се преценяваме и анализираме, а забравихме да се обичаме и уважаваме, да се разбираме и приемаме, без да налагаме своите правила и изисквания. Забравихме, че не можем да променяме никого, ако той сам не изпита нужда да го направи за нас. Забравихме, че любовта е свобода, а не контрол.

Превърнахме мечтите си в абсурдни виждания за това какво трябва да притежаваме, а забравихме, че сме тленни и вещите остават тук и след нас. Забравихме, че душите ни нямат багажни отделения и нищо от тях не вземат със себе си. Забравихме, че истинските мечти не са материални. Че истинските мечти не се купуват. Че истинските мечти не се измерват в квадратни метри, в конски сили, в нули в банковата сметка. Забравихме, че мечтите са онова, което ни кара да дишаме, а не онова, което ни кара да трупаме.

Научихме се да трупаме, а забравихме да се смеем, да танцуваме и да пеем под душа или на горската поляна. Забравихме да бъдем лекомислени. Забравихме да бъдем спонтанни. Забравихме да бъдем живи. Превърнахме живота си в сложен лабиринт от ежедневни грижи за материалното, а забравихме да дишаме свободно и дълбоко. И все повече започнахме да се задушаваме от тревогите си. Задушаваме се от сметки, от срокове, от очаквания, от сравнения, от страхове. Задушаваме се от живота, който сами сме си построили — тухла по тухла, тревога по тревога.

Научихме се да пресмятаме — кой колко взел, кой колко дал и кому какво трябва да върне — пари, вещи, омраза и завист. Превърнахме отношенията си в счетоводство. Превърнахме чувствата си в таблици. Превърнахме живота си в балансова ведомост. А забравихме да живеем. Забравихме да се радваме. Забравихме да обичаме. Забравихме да бъдем благодарни. Забравихме да бъдем хора.

Животът би бил толкова лесен и достъпен, ако успеем навреме да се спрем в бясното препускане след целта сами да си го усложняваме. Ако успеем да спрем за миг. Да погледнем. Да чуем. Да усетим. Да осъзнаем, че всичко, което търсим, вече го има — в нас, около нас, в хората, които обичаме, в малките моменти, които пропускаме, защото бързаме към следващото „трябва“.

И най-важното — ако се научим просто да го обичаме и живеем. Всеки ден. Не утре. Не когато имаме повече. Не когато сме по-успешни. Не когато сме по-богати. А днес. Сега. В този миг. Защото животът не е хартиен. Но ние сме. И ако не се научим да живеем, ще се разкъсаме като хартия — тихо, незабележимо, без следа.