Царичина: Дупката на ужасите и най-дълбоката мистерия на България

България е страна, в която историята и мистиката се преплитат така естествено, че понякога е трудно да се разбере къде свършва реалността и къде започва легендата. Нашите земи са пропити с древни тайни, с енергии, които хората усещат, но не могат да обяснят, с места, които сякаш пазят спомени от други времена, други цивилизации, други същества. Но сред всички тези загадки има една, която стои като черна дупка в съзнанието на българите. Една история, която не е просто слух, не е просто приказка, не е просто фолклор. Това е история, документирана от армията, финансирана от държавата, наблюдавана от службите, пазена в тайна и обвита в страх. История, която започва в малкото село Царичина и завършва с бетон, смърт, изчезнали документи и въпроси, които никой не смее да зададе. История, която хората наричат Дупката на ужасите.

Всичко започва на 6 декември 1990 година. България е в период на хаос, преход, разпад. Старите структури се рушат, новите още не съществуват. Армията търси нова роля, нов смисъл, нова цел. Именно тогава група екстрасенси убеждават висши военни, че под земята в Царичина се крие нещо, което може да промени света. Според едни това е съкровището на цар Самуил. Според други — скелетът на първия човек на Земята. Според трети — същество, което не е човешко. Същество, което е било тук преди нас. Същество, което е оставило послание. Същество, което спи.

Армията започва секретна операция под кодовото име Слънчев лъч. В селото пристигат войници, техника, офицери. Мястото е отцепено. Жителите са предупредени да не се доближават. Никой не знае какво се случва, но всички усещат, че това не е просто разкопка. Това е нещо друго. Нещо, което не прилича на нищо, което България е виждала. Копаенето започва. Тунелът, който войниците изкопават, не е обикновен. Той е спираловиден, дълъг почти два километра, с форма, която никой инженер не би избрал. Но екстрасенсите настояват. Те твърдят, че така трябва. Че така е наредено. Че така ще се стигне до това, което лежи под земята.

И докато войниците копаят, започват да се случват странни неща. Техниката отказва. Машините спират без причина. Кабели изгарят. Моторите блокират. Електричеството се държи непредсказуемо. Войниците се оплакват, че усещат натиск върху гърдите, че им се вие свят, че чуват гласове, които не идват от никого. Някои твърдят, че са били отблъснати назад от невидима сила, сякаш са се ударили в стена от енергия. Други казват, че са виждали светлинни кълба, които се движат над дупката, сякаш наблюдават работата. Местните жители също докладват за странни сияния, летящи обекти, които се появяват и изчезват без звук. Някои твърдят, че нощем земята вибрира, сякаш под нея има нещо живо.

Екстрасенсът Елисавета Логинова става централна фигура в операцията. Тя твърди, че получава инструкции чрез автоматично писане от извънземни цивилизации. Изписва стотици страници с йероглифи, символи и текстове, които никой не може да разчете. Според нея под земята лежи същество, което не е човек. Същество, което е било тук преди нас. Същество, което е оставило послание. Същество, което чака. В края на тунела войниците откриват плоча от неизвестен метал. Тя е гладка, студена и излъчва сила, която никой не може да обясни. Когато се опитват да я докоснат, усещат парене, натиск, страх. Някои падат в безсъзнание. Други отказват да продължат. Логинова твърди, че това е вратата. Че зад нея се намира истината. Че зад нея е онова, което е било търсено. Но армията не успява да я отвори. Нито с техника. Нито с взривове. Нито с инструменти. Плочата остава непокътната.

И тогава започват смъртите. Няколко души, свързани с проекта, умират внезапно. Един от водещите офицери се самоубива малко след прекратяването на операцията. Други се разболяват тежко. Трети отказват да говорят. Документите по случая изчезват. Част от тях са класифицирани. Други никога не са били публикувани. А армията внезапно прекратява операцията през 1992 година. Официалната причина е липса на средства. Но никой не вярва в това. Защото милиони левове вече са били похарчени. Защото тунелът е бил почти завършен. Защото нещо се е случило. Нещо, което никой не иска да каже.

Дупката е запечатана с тонове бетон. Входът е затворен. Мястото е изоставено. Но бетонната плоча все още стои там. Като надгробна плоча. Като врата, която никой не смее да отвори. Като предупреждение. Баба Ванга е била против разкопките. Твърди се, че е казала: Не копайте. Там има жълта маймуна, която не бива да се буди. Никой не знае какво е имала предвид. Никой не знае дали е говорила за същество, за енергия, за дух или за нещо друго. Но думите ѝ остават като ехо, което се носи над Царичина.

Днес селото е тихо. Хората живеят живота си. Но когато се приближиш до мястото, усещаш нещо. Въздухът става по-тежък. Тишината става по-дълбока. Земята сякаш вибрира. А бетонната плоча стои там, като капак на нещо, което не трябва да бъде пускано навън. Царичина остава най-голямата мистерия на България. История, която не е приключила. История, която чака. История, която диша под земята.