Тайната на кичура: Антената към вечността

В зората на човешката цивилизация, там където степите на Централна Азия се простират като безкрайно море от трева, а върховете на Памир и Хиндукуш се издигат като каменни стражи към небето, се ражда един народ, чиято съдба е белязана от мистицизъм, сила и древно знание. Това са древните българи — народ, който не просто живее в хармония с природата, а я разбира, усеща и използва като част от своята духовна същност. Сред всички техни традиции, ритуали и символи има един, който изпъква като тайна, предавана през хилядолетията. Това е чумбасът — кичурът коса, оставян върху темето, който не е просто прическа, а духовен код, връзка между човека и небето, между тялото и душата, между земното и вечността.

За древния българин косата не е била просто мъртва материя. Тя е била склад за енергия, памет, сила. В нея се е натрупвал хаосът на земния живот — болка, страх, съмнение, страсти. Затова воинът и държавникът подхождали към главата си като към свещена територия. Бръсненето на главата било ритуал на пречистване. Оголвайки черепа, българинът символично свалял старите пластове на битието, за да остане само есенцията — чумбасът. Този единствен кичур, оставен точно върху темето, върху мястото, където някога е била фонтанелата, бил точката, в която микрокосмосът се среща с макрокосмоса. Тук, според древните вярвания, се намира входът към душата. Тук е мястото, през което човекът общува с небето. Тук е вратата към Орендата.

Оренда — това мистично понятие, което историците трудно обясняват, а духовните традиции разбират интуитивно — е била невидимата нишка, която свързва всичко живо. Тя е божествената сила, която изпълва света, но се концентрира в избрани същества, предмети и места. Българите вярвали, че Орендата влиза в тялото през темето. Чумбасът бил физическият проводник, антена, която улавя вибрациите на Тангра — Небето, Върховния бог. Докато кичурът е непокътнат, връзката на воина с неговия род, с неговите предци и с небесните покровители е нерушима. Затова чумбасът не е бил просто украшение. Той е бил пазител на душата.

В най-древния български летопис — Именникът на българските ханове — е записана фраза, която озадачава историците векове наред: „Тия петима князе държаха княжението от другата страна на Дунава петстотин и петдесет години с остригани глави.“ Това остригване не е било знак за подчинение, както някои предполагат. То е било точно обратното. Чумбасът е бил паспортът на благородника. Само свободният човек, владетелят и посветеният воин са имали правото да носят този знак. Той е бил символ на кастата на светлите воини, които не се страхуват от смъртта, защото знаят, че са свързани с небесния си дом. Чумбасът е бил белегът на свободните, на онези, които носят в себе си Орендата.

На бойното поле чумбасът придобивал още по-дълбоко значение. Българският конник влизал в битка с мисълта, че ако падне мъртъв, самият Тангра или неговите пратеници ще го хванат за кичура коса и ще изтеглят душата му нагоре, за да не се скита тя немила-недрага по земята. Това вярване давало на воина безстрашие, което враговете не можели да разберат. За тях българите били безумно смели. За самите българи това било естествено — защото те знаели, че смъртта не е край, а преход. Под тежкия шлем обръснатата глава осигурявала хигиена и прохлада, позволявайки на воина да остане фокусиран в най-жестоките битки. Но чумбасът бил повече от практичност. Той бил дръжката на Бога.

С идването на християнството през IX век официалният облик на българина се променя. Държавата приема нова религия, нови символи, нови ритуали. Но духовните корени са по-дълбоки от държавните укази. Традицията на чумбаса не изчезва. Тя се скрива. Тя се преобразява. Тя се преражда в народната култура. През вековете на османско владичество тя се възражда под формата на перчина. Хайдутите, тези горди наследници на древните воини, често оставяли дълъг кичур коса, който сплитали на плитка. Това било тяхното мълчаливо послание към поробителя: „Моето тяло може да е тук, но духът ми принадлежи на Небето и на Свободата.“ Народните песни пазят този символ. В тях се пее за ергенски перчин, за юнашки кичур, за коса, която не е просто украшение, а знак за сила, чест и принадлежност.

Днес, когато гледаме изображения на хан Аспарух, хан Крум или други древни владетели, ние често виждаме чумбаса като екзотичен детайл. Но за древните българи той е бил код. Код за принадлежност към една духовна аристокрация, която знае, че човекът е мост между пръстта и звездите. Тайната на кичура е напомняне, че сме народ, дошъл от високите места, за да пази светлината. И докато помним символиката на антената към небето, ние запазваме своята Оренда — силата, която ни е превела през хилядолетията и която продължава да живее в нас, дори когато не я осъзнаваме.