Призракът на Кръговото на Сточна гара: Невидимият пътник, който никога не стига до дома

София е град, в който старото и новото се преплитат като корени на дърво, което расте върху руини. Под асфалта лежат пластове от минали епохи, под сградите — забравени гробища, под улиците — сенки, които никога не са си тръгвали. И ако има място, където това усещане за невидимо присъствие е най-силно, това е районът около Сточна гара. Кръговото движение, трамвайните релси, старите складове, шумът на преминаващите коли, пустите пространства между сградите — всичко там носи странна, тежка енергия. Място, което е едновременно оживено и мъртво. Място, което хората избягват след полунощ. Място, за което се разказва една от най-упоритите градски легенди на София — легендата за Невидимия пътник, мъжът без лице, който се появява на спирката на трамвай 20 и 22, за да повтори пътуването, което никога не е успял да завърши.

Говори се, че всичко започва след полунощ. Градът е притихнал, улиците са празни, а трамвайните релси блестят като студени змии под уличните лампи. В този час, когато София е най-уязвима, на спирката до кръговото се появява мъжка фигура. Той стои неподвижно, сякаш е част от мъглата. Облечен е в старомодни дрехи — сив костюм, дълго палто, понякога шапка, която хвърля сянка върху лицето му. Никой не е виждал лицето му ясно. Някои казват, че е скрито в тъмнина. Други — че просто няма лице. Че там, където трябва да има черти, има само гладка повърхност, като изтрита снимка. Той не говори. Не се движи. Само чака.

Когато трамваят пристигне, мъжът се качва. Движи се бавно, безшумно, сякаш не докосва земята. Никога не поглежда към ватмана. Никога не поглежда към пътниците. Сяда на едно и също място — обикновено в края на вагона, близо до прозореца. И тогава започват странностите. Светлините мигат. Електрическата система започва да дава на късо. Понякога трамваят спира за няколко секунди, сякаш нещо невидимо изсмуква енергията му. Ватманите, които работят на тази линия от години, разказват, че когато той се качи, въздухът става по-студен. Че стъклата се запотяват отвътре, дори когато няма никой друг. Че огледалата понякога не го отразяват. Че ако се опиташ да го заговориш, той не реагира. Че ако се опиташ да го докоснеш, ръката ти минава през него като през мъгла.

Някои ватмани твърдят, че мъжът понякога подава пари за билет. Но когато посягат да ги вземат, ръката му става прозрачна, а монетите изчезват. Други разказват, че когато той се качи, трамваят става по-тежък, сякаш носи товар, който не може да се види. Има и такива, които казват, че са чували тихо дишане зад себе си, въпреки че вагонът е бил празен. А най-страшното е, че никой не го е виждал да говори. Нито веднъж. Нито дума. Само тишина.

Но най-зловещата част от легендата е слизането. Когато трамваят стигне до следващата спирка, мъжът става и слиза. Но не се насочва към нито една улица. Не върви към никоя сграда. Не пресича. Не се оглежда. Той просто тръгва към тъмнината. И изчезва. Понякога — буквално. Хора разказват, че са го виждали да върви към старото гробище, което се намира недалеч от кръговото. Други твърдят, че изчезва още преди да стигне до тротоара. Че се разтваря във въздуха. Че се стопява като сянка, когато светлината се промени. Че просто престава да съществува.

Според градската легенда този мъж е призракът на човек, който загинал трагично при инцидент с трамвай на Сточна гара преди много десетилетия. Бил работник, връщал се у дома след тежък ден. Бил уморен, разсеян, може би замислен. Стъпил на релсите в грешния момент. Трамваят го ударил. Смъртта била мигновена. Но душата му — не. Казват, че той така и не разбрал, че е мъртъв. Че продължил да чака своя трамвай. Че продължил да се качва. Че продължил да пътува. Че продължил да слиза. Че продължил да търси дома си. Но никога не стигнал.

И така, всяка нощ, след полунощ, той се връща. Повтаря пътуването, което никога не е завършил. Сяда на същото място. Гледа през прозореца към града, който вече не му принадлежи. Слиза на спирката, която никога не го отвежда там, където иска да отиде. И изчезва. За да се появи отново следващата нощ.

Много хора, дори и да не вярват в духове, предпочитат да не чакат сами на тази спирка късно вечер. Има нещо в атмосферата на Сточна гара, което кара кожата да настръхва. Старото гробище наблизо. Пустите пространства. Шумът на трамваите, който понякога звучи като стон. Светлините, които мигат. Вятърът, който носи странни звуци. Всичко това създава усещане, че не си сам. Че някой стои наблизо. Че някой чака. Че някой наблюдава.

А ако някога, след полунощ, видиш мъж в сив костюм, който стои неподвижно на спирката… може би е по-добре да не се качваш в същия трамвай.