Тишината на Нинджин

Мракът беше дебел и зловещ, поглъщащ дори светлината на звездите, сякаш небето бе забравило да свети над този край на света. Антарктида лежеше като безкрайна бяла пустош, в която вятърът свиреше като древен дух, а ледът се пръскаше под натиска на океана. Корабът „Ширай Мару“, японски изследователски съд, прорязваше тежко ледените води, оставяйки след себе си дълга, тъмна диря, която бързо замръзваше. Той беше самотна точка в нищото, едно човешко присъствие в земя, която не принадлежеше на хората. Навигаторът Курои стискаше гореща чаша чай, опитвайки се да прогони студа, който се промъкваше през металните стени като живо същество. Очите му блуждаеха по мониторите на сонара, където зелените линии се движеха монотонно, сякаш пулсът на океана. Екипажът беше уморен, но бдителен. В тези води винаги имаше изненади – айсберги, подводни течения, странни шумове, които никой не можеше да обясни. А тази нощ беше още по-особена, защото те бяха на „специална“ мисия, за която никой не говореше открито.

Изведнъж един от сонарните екрани примигна в червено. Огромен, неподвижен обект се появи в дълбините – твърде голям за кит, твърде правилен за подводен риф, твърде студен за нещо живо, твърде жив за нещо мъртво. Курои замръзна. Пръстите му се стегнаха около микрофона. „Всички на палубата! Имаме нещо… голямо.“ Гласът му трепна, но той се опита да го прикрие. Капитан Танака, мъж с лице, обветрено от безброй бури, беше първият, който излезе навън. Леденият вятър хапеше кожата му, но той не трепна. Той беше виждал много – тайфуни, гигантски вълни, ледени стени високи като сгради – но тази нощ имаше нещо различно. Прожекторите на кораба пробиваха мъглата, разкривайки само плаващи ледени късове, които се удряха в корпуса като костеливи пръсти.

„Какво е това, Курои?“ – гласът му беше тих, но твърд, като стомана, която не се огъва. „Не знам, капитане. Първо помислих, че е подводница, но… показанията са странни.“ Странни беше слаба дума. Обектът не се движеше, но пулсираше. Не беше жив, но излъчваше топлина. Не беше метал, но отразяваше звука като метал. Корабът продължи да се движи бавно, напрежението потискаше всеки дъх. Моряците се събираха на палубата, мълчаливи, с очи, вперени в тъмнината. Тогава, от ледените бездни, то се появи.

Първоначално изглеждаше като огромен айсберг, издигащ се безшумно от водата. Но после, под силната светлина на прожекторите, бялата маса започна да придобива форма. Хуманоидна форма. Курои усети как кръвта му замръзва. Това не беше айсберг. Това беше гигантско същество, поне тридесет метра високо, издигащо се от водата като бял колос. Кожата му беше гладка, почти прозрачна, блестяща като полиран мрамор. Тялото му беше човекоподобно – с дълги, силни крайници и торс, макар и без видими детайли. На мястото, където трябваше да бъде лицето, имаше само две тъмни цепки, наподобяващи очи, и една хоризонтална линия, която можеше да е уста. В тези очи нямаше изражение – нито злоба, нито любопитство. Само безкрайна, студена празнота, сякаш милиони години е прекарало в мълчание.

Екипажът замръзна на палубата. Някои се отдръпнаха, други се взираха с побледнели лица. Шепотът „Нинджин“ – „човек“ на японски – се разнесе сред тях, но не защото приличаше на човек, а защото беше плашещо подобно на това, което можеше да бъде човек, ако беше изваян от самия лед. Съществото не издаде нито звук. Не помръдна. Просто стоеше там, изправено сред разплискващите се вълни, сякаш е господар на тези замръзнали земи. Времето сякаш спря. Всеки вдишваше тежко, усещайки тежестта на това нереално присъствие. Някои моряци се разплакаха тихо. Други се прекръстиха. Трети просто стояха, неспособни да помръднат.

Капитан Танака беше първият, който се отърси. „Назад! Пълен назад!“ – изкрещя той. Гласът му разкъса тишината като нож. Моряците се размърдаха като събудени от хипноза. Двигателите на кораба изреваха, а витлата започнаха да бият водата, опитвайки се да обърнат посоката. Докато „Ширай Мару“ бавно се отдръпваше, гигантската бяла фигура започна да се потапя. Бавно, безшумно, тя се свлече обратно в черните дълбини, оставяйки след себе си само кръгове от мехурчета и усещането за леден ужас. Нито звук. Нито вълна. Нито знак, че някога е била там.

Обратно в каютата на капитана, Танака седеше мълчаливо. Докладът, който щеше да напише, щеше да бъде кратък и уклончив. Знаеше, че никой няма да му повярва. А и никой не биваше. Някои тайни трябваше да останат погребани под леда. Той запали цигара, но ръцете му трепереха. В главата му се въртеше само едно – онези очи. Онези празни, бездънни очи, които не гледаха, а сякаш виждаха през него. През всички тях. През времето.

Екипажът също мълчеше. Никой не говореше за случилото се. Никой не искаше да го изрече на глас. Защото ако го изречеш, то става истинско. А те не искаха това да е истинско. Но в съзнанието на всеки моряк на борда на „Ширай Мару“ остана една мисъл: в дълбините на Антарктида, под вечните ледове, съществуваше нещо, което надхвърляше човешкото разбиране. Нещо древно. Нещо огромно. Нещо, което не се интересуваше от хората. И то, Нинджин, беше решило да им покаже лицето си само за миг, преди отново да се върне към своята тиха, ледена вечност.

И те никога нямаше да забравят тишината му.