Аз вчера умрях: Гласът, който никой не чу

Аз вчера умрях, знаете ли? Умрях тихо, без да викам, без да се боря, без да оставя следа, която да ви смути. Умрях точно тогава, когато вие, седнали пред телевизорите, гледахте любимите си сериали, смеехте се на шеги, спорехте за сюжети, отпивахте чай или бира, отпускайки се след дългия ден. Видях ви — някои се смееха, други приказваха, някои мълчаливи, други уморени, но всички живи, всички топли, всички заети със своето. А аз… аз вчера умрях. И никой не разбра. Никой не усети. Никой не се обърна. Никой не попита къде съм, кой съм, защо ме няма. Защото аз никога не съм бил част от вашия свят. Аз бях само сянка, която минава покрай вас. Сянка, която ви дразни. Сянка, която ви плаши. Сянка, която искате да изчезне.

Умрях точно тогава, когато слагахте вечерята на масата и ухаеше на вкусно. Когато парата се вдигаше от супата, когато хлябът беше топъл, когато маслото се разтапяше върху филията, когато децата ви се караха кой да седне до прозореца. Аз бях навън. Вятърът духаше силно, валеше, беше тъмно и много, много студено. Аз треперех. Аз бях гладен. Аз умирах. Но вие не чухте. Не можехте да чуете. Защото вашият свят беше светъл, топъл, уютен. А моят — мокър, кален, безмилостен. Вашият свят беше пълен с гласове, смях, музика, светлина. Моят — с тишина, която боли, с тъмнина, която поглъща, с вятър, който реже като нож.

А всъщност можеше и да не умра, знаете ли? Можеше да живея още един ден. Още една нощ. Още една зима. Можеше да оцелея, ако не бяхте накъсали къщичката ми, направена от кашон. Тя не беше много — само няколко мокри парчета картон, които бях намерил до контейнера. Но за мен беше дом. Беше подслон. Беше единственото място, където можех да се свия и да се скрия от вятъра. Вие я ритнахте. Разкъсахте я. Изхвърлихте я като боклук. А тя беше моят покрив. Моят свят. Моята надежда. Вие не видяхте дом. Видяхте боклук. Не видяхте живот. Видяхте пречка. Не видяхте молба. Видяхте досада.

Можеше да не умра, ако не бяхте ме изритали от входа си на големия студ. Аз не исках много. Само малко топлина. Малко сухо място. Малко човечност. Но вие ме изгонихте. С груби думи. С гняв. С отвращение. С жестокост, която дори не осъзнахте. Защото за вас аз не бях живо същество. Бях пречка. Бях мръсотия. Бях нещо, което трябва да бъде премахнато. И вие го направихте. Премахнахте ме. Изтрихте ме от входа си, от погледа си, от съзнанието си. И когато вратата се затвори зад мен, аз останах сам с вятъра, който вие не чувахте, и студа, който вие не усещахте.

Можех да не умра, ако бяхте ми дали няколко хапки хляб. Само трохи. Само малко. Аз не исках много. Не исках вашата вечеря. Не исках вашите пари. Исках само да не боли толкова. Исках само да не треперя. Исках само да не умирам сам. Но не получих нищо. Нито троха. Нито поглед. Нито дума. Само тишина. Само студ. Само празнота.

И така… умрях.

Умрях точно тогава, когато вие си лягахте в топлите легла. Завивахте се с одеяла, възглавниците ви бяха меки, стаите ви — топли. Децата ви спяха спокойно. Кучетата ви — също. А аз лежах на студения бетон. Вятърът ме блъскаше. Дъждът ме мокреше. Тялото ми трепереше, докато вече не можеше да трепери. Очите ми се затвориха. И това беше всичко. Нямаше кой да ме намери. Нямаше кой да ме потърси. Нямаше кой да ме оплаче. Нямаше кой да ме запомни. Аз просто изчезнах. Изчезнах така, както съм живял — незабелязан.

Безмилостни. Безсъвестни. Безчувствени. Но нахранени и доволни.

Аз вчера умрях… И вече няма да ви преча. Няма да стоя пред входа ви. Няма да търся топлина. Няма да ви гледам с надежда. Няма да ви моля. Няма да ви напомням, че светът не е само вашият свят. Няма да ви карам да се чувствате виновни. Няма да ви смущавам. Няма да ви дразня. Няма да ви съществувам.

Но преди да си тръгна напълно, искам да ви кажа нещо. Не като обвинение. Не като проклятие. А като истина, която никой не иска да чуе. Аз не бях чудовище. Не бях заплаха. Не бях мръсотия. Аз бях живот. Малък, слаб, незабележим, но живот. И вие можехте да го спасите. С малко. С почти нищо. С жест, който не би ви струвал нищо. Но не го направихте.

И утре, когато видите друг като мен — мокър, гладен, треперещ — може би ще си спомните за мен. Може би ще се спрете. Може би ще подадете ръка. Може би ще дадете троха. Може би ще оставите кашон. Може би ще покажете, че сте хора. Може би ще спасите някого, когото никой друг няма да спаси.

Аз вчера умрях. Но някой друг може да живее.