Легендата за Хайдушкото сборище и Златните моми

Високо в Централна Стара планина, там където върховете се губят в облаците, а вековните буки пазят тишината като храмови стражи, има едно място, което не е отбелязано на картите и не може да бъде намерено от човек, който не е призван да го намери. Това място е известно като Хайдушкото сборище. То не е просто поляна, не е просто скален венец, не е просто укритие. То е свещено пространство, скрито между скали, мъгли и легенди, пазено от духове, които никога не са напускали планината. Там, под закрилата на непристъпните върхове, се събирали най-смелите хайдушки чети от цяла България. Водени от войводи като Индже, Караджата, Стамболов и други, чиито имена времето е превърнало в символи, те крояли планове за борба срещу османските поробители, разпределяли плячката от нападения над турски кервани, лекували раните си и се грижели за бедните. Но легендата разказва, че това място не било просто сборище. То било врата към друго измерение на планината, към нейната душа, към нейната памет. И всяка година, в нощта на Еньовден, когато билките имат най-голяма сила, когато звездите са най-близо до земята, когато магиите са най-могъщи, Хайдушкото сборище оживявало по начин, който никой смъртен не може да опише напълно.

Тогава, от дълбините на планината, излизали Златните моми. Те не били самодиви, не били русалки, не били горски духове. Те били душите на загинали хайдушки майки, сестри, любими, жени, които били дали живота си за свободата, за честта, за любовта. Те били красиви и нежни, с коси като слънчеви лъчи, които се спускали по раменете им като златни водопади, и очи като горски езера, дълбоки, спокойни и тъжни. Когато се появявали, въздухът се променял. Ставал по-лек, по-чист, по-сияен. Дори зверовете спирали да се движат. Дори вятърът спирал да духа. Дори реките забавяли течението си. Защото Златните моми били не просто духове. Те били пазителки. Те били благословия. Те били споменът на планината за онези, които са я обичали най-силно.

В нощта на Еньовден хайдутите палели големи огньове на сборището. Пламъците се издигали високо, хвърляли сенки по скалите, а димът се издигал към небето като молитва. И тогава, когато огньовете достигали най-яркия си блясък, Златните моми се появявали. Те танцували около огньовете, облени в лунна светлина, сякаш самата луна ги е изпратила. Песните им били меланхолични, но пълни с надежда. Те разказвали за отминали битки, за паднали другари, за мечти за свобода, за любов, която не умира. Хайдутите слушали тези песни със затаен дъх. Защото в тях имало истина, която никой човек не може да изрече. Истина, която идва от отвъдното.

Златните моми носели със себе си билки, събрани под пълнолуние, които лекували рани, спирали кръв, връщали сили. Те докосвали челата на ранените хайдути и болката изчезвала. Те поставяли ръце върху гърдите на онези, които били изгубили надежда, и сърцата им се изпълвали с нова смелост. На най-храбрите хайдути дарявали златни пендари, които според преданието ги пазели от вражески куршуми. Казват, че тези пендари не били просто злато. Те били частица от самата планина. Частица от духа на свободата. Частица от любовта на онези, които били загинали за България.

Само най-чистите по душа хайдути можели да видят Златните моми. Не най-силните. Не най-безстрашните. А най-чистите. Онези, които носели в сърцата си любов към народа, към земята, към свободата. Онези, които не се били превърнали в разбойници, а били останали защитници. Онези, които не били забравили защо са поели в планината. Тези, които ги видели, усещали прилив на необикновена сила. Усещали, че са получили благословията на планината. Усещали, че вече не са сами. Че духовете на загиналите вървят с тях. Че песните на Златните моми ще ги водят в битка. Че куршумите ще ги заобикалят. Че ножовете няма да ги докоснат. Че страхът няма да ги победи.

С тяхна помощ хайдутите ставали още по-неуловими, още по-смели, още по-решителни. Турските заптиета разказвали, че понякога в битка виждали светлина около някои хайдути. Че куршумите им не ги достигали. Че сенки се движели около тях. Че чували женски гласове, които пеели в нощта. Никой не знаел какво е това. Но хайдутите знаели. Това били Златните моми.

Днес, векове по-късно, легендата за Хайдушкото сборище и Златните моми не е забравена. Старите хора в планината казват, че ако се заслушаш внимателно в шепота на буковете, можеш да чуеш ехото от песните им. Че ако минеш през някоя усойна пътека в нощта на Еньовден, можеш да видиш светлина между дърветата. Че ако си чист по душа, може би ще видиш златен отблясък, който се движи между сенките. Че ако си истински българин, може би ще усетиш ръка върху рамото си, която ти дава сила. Че ако вярваш, може би ще чуеш песента на Златните моми, която все още се носи над планината.

Защото легендите не умират. Те живеят в земята, в дърветата, в реките, в хората. И Хайдушкото сборище все още пази тайните си. А Златните моми все още танцуват в нощта.