Водата няма да стане оскъдна… тя ще стане частна

Това, което предстои, не е природна криза. Това е икономическа трансформация, която се представя като неизбежност. Светът няма да се изправи пред липса на вода, защото водата не изчезва — тя се пренасочва, концентрира, контролира. Не е нужно да пресъхнат реките, за да настъпи недостиг. Достатъчно е достъпът до тях да бъде ограничен. Достатъчно е правото върху тях да бъде прехвърлено. Достатъчно е водата да бъде превърната от общо благо в частен ресурс. И когато това се случи, войните няма да бъдат за петрол. Ще бъдат за вода. Защото водата е единственият ресурс, без който никой не може да живее, да работи, да произвежда, да оцелява. И когато нещо е абсолютно необходимо, то става абсолютно контролируемо.

Днес водата се измерва в литри, в реки, в валежи. Утре ще се измерва в акции, в договори, в концесии, в права за добив. Докато милиони хора носят празни съдове, докато цели региони се борят за достъп до чиста вода, докато сушата се представя като природна неизбежност, няколко корпорации затварят огромни водни източници, пренасочват цели реки, изграждат частни резервоари и се смеят от високо, защото знаят, че когато контролираш водата, контролираш живота. Това, което идва, не е естествена суша. Това е проектирана оскъдица. Не защото водата е малко, а защото достъпът до нея е ограничен. Не защото природата се е провалила, а защото системата е решила да превърне нуждата в бизнес.

Водата не изчезва — тя се концентрира. Там, където има нужда, се ражда бизнес. Там, където има бизнес, се появява контрол. Най-богатите няма да купуват бутилки. Те ще купуват източници. Няма да се конкурират за кладенци. Те ще ги притежават. И когато достъпът до вода зависи от разрешения, от цени, от частни системи, водата престава да бъде право и се превръща в привилегия. Днес ти казват да „пестиш“. Утре ще ти казват колко можеш да използваш. А вдругиден ще решават дали изобщо можеш да използваш. Това не е филм. Това не е фантазия. Това е логиката на система, в която всичко жизненоважно се монетизира. В която всичко необходимо се превръща в продукт. В която всичко, без което не можеш да живееш, става средство за контрол.

Истинската опасност не е да останем без вода. Истинската опасност е да свикнем да плащаме за правото да живеем. Да приемем, че достъпът до най-основното може да бъде ограничаван. Да приемем, че водата е стока, а не живот. Да приемем, че някой може да притежава река, извор, облак, валеж. Да приемем, че природата може да бъде заключена зад врата, която се отваря само срещу заплащане. И когато последната капка има собственик, когато последният извор е под контрол, когато последният поток е превърнат в актив, тогава въпросът няма да бъде колко вода има. Въпросът ще бъде кой може да пие… и кой може само да гледа.

Това е бъдеще, което не идва внезапно. То идва бавно, тихо, постепенно. Започва с предупреждения за суша. Продължава с ограничения. След това идват частните договори. После идват концесиите. После идват цените. После идва нормализирането. И накрая идва моментът, в който хората вече не си спомнят, че водата някога е била свободна. Че реките някога са били общи. Че достъпът до вода някога е бил естествено право, а не икономическа привилегия. И точно това е най-опасното — не самият контрол, а приемането му.

Водата е живот. И когато животът стане продукт, всичко останало става следствие. Това не е предупреждение. Това е реалност, която вече се оформя. И въпросът, който остава, е прост: когато последната капка има собственик, кой ще може да пие… и кой ще остане само да гледа.