Асансьорите са  портали към  други  светове

Асансьорите са съоръжения които определено предизвикват полярни асоциации в преживяванията на много хора. Те могат да бъдат символ за удобство и комфорт, но също така да формират дълбоки вътрешни напластявания и негативни чувства „рисуващи“ ситуация на коварен капан. Затова немалко хора се опитват да ги избягват на всяка цена. Макар първите аналози на асансьорите в нашата цивилизация да датират още от 3 век пр. н.е, то съвременната представа за тези машини е малко по-различна. Ако интерпретираме тяхната основна функция, дори в най-буквалното им възприятие, то без съмнение няма да сбъркаме, ако кажем, че те имат способността да ви транспортират от едно „ниво“ на друго в рамките на „физическата реалност“. Същевременно те имат свойството да ви изолират от останалия свят до момента, в който вратата не се отвори и не пристъпите в друга обстановка. Понякога обаче тази „изолация“ може да послужи като своеобразен стимулант, който да активира латентните способности на всеки човек да прескача в безброй различни светове. Натискането на бутона играе ролята на (под)съзнателната команда, чрез която се осъществява тази трансформация. Причината за всичко това се крие в осъзнаването, че нашия свят съвсем не е толкова „солиден“ и тук дори не става дума за последните достижения на квантовата физика. През друга призма – физическата реалност може да бъде разглеждана като съвкупност от честоти, вибрации, енергийни полета и т.н., които могат да бъдат манипулирани. Всяка една промяна в базовите настройки може да доведе до различен род „изкривявания“, които играят ролята на портали към други нива на съществуване. Конкретният контекст обаче е изключително важен, защото наред със способностите на собственото ви съзнание – могат да бъдат формирани безчет комбинации. Точно затова асансьорът може да изиграе ролята на изключително мощен инструмент и да отключи вратата към немислими на пръв поглед преживявания. Те от своя страна имат специфични правила, включващи проникване в алтернативни или „минали“ времеви линии и срещи с различни същества, играещи ролята на обитатели, „пазители“, „водачи“, или дори администратори на тези „локации“.



Комбинациите при въздействието на асансьорите са наистина много, защото те играят ролята както на огледало, така и на превключвател към личните ни осъзнати и скрити представи за света. Същевременно влиянието им може да бъде подсилено съобразно тяхната собствена локация. Те могат да бъдат поставени или да се намират в близост до още по-голяма „природна“ или целенасочено създадена аномалия, която бива активирана в различни интервали по свои собствени правила. По същество асансьорите са вид „метални кутии“ и това само по себе си може да е допълнителен фактор при тяхното „аномално поведение“. Те могат да улавят или дори засилват определени скрити излъчвания и да ги предадат на човека в кабината. Така той може много по-лесно да промени нивото си на осъзнаване и да преживее богата палитра от необичайни ситуации.

Едва ли има човек, който да е безразличен към асансьорите и в живота си да не е имал поне едно неортодоксално преживяване с тях – независимо от конкретната среда. Това е особено валидно в детска възраст, когато шаблоните формиращи света ни не са пуснали толкова здрава котва в съзнанието. Често спомена за това може да е някак далечен, но чисто интуитивно вероятно всеки има поне едно наум, когато ползва техните „услуги“. Ярките сънища и извънтелесни преживявания с асансьори пък са цяла друга категория на която ще бъде отделено специално внимание на по-късен етап. Но дори в „строго материалното“ ни измерение има прекалено много примери, които формират изключително пъстър спектър от необичайни ситуации. Затова в този материал ще бъдат предадени някои знакови истории и описания на подобни случки, които постепенно ще надграждат представата за странно и възможно.

Едни от най-често срещаните ситуации, когато става дума за асансьори, разбира се, включват различни несъответствия между избрания и действителния етаж на който – в крайна сметка – се озоваваме. Немалко хора обаче докладват и за по-специфични случаи в това отношение. При тези сюжети асансьорът дава всяка една възможна индикация и чувство че се движи, но в крайна сметка това се оказва „илюзия“. Интерпретацията обаче може да бъде доста вариативна, независимо от това дали изживяването е споделено с някой друг. Най-точно усещане за това какво се случва обаче обикновено има именно преживяващият го. Преди 2 г. жена описва подобен „инцидент“, който се случва в голям търговски център и решава да сподели изживяването в специализиран форум:



„Това се случи преди може би година. Аз и партньорът ми отидохме в нов шопинг център в родния ни град. Беше отворил врати наскоро, а по това време бях бременна в шестия месец. Решихме да разгледаме секцията за бебешки артикули, която се намираше на последния етаж. Когато приключихме с обиколката, видяхме че е станало късно и отидохме до асансьора. Вече го бяхме ползвали няколко пъти, тъй като на практика посетихме всеки един етаж. Влязохме вътре и всичко си беше както обикновено. Освен нас обаче нямаше никой друг. След като вратите се затвориха асансьорът започна да се спуска надолу. Знаех със сигурност че се движи, защото както аз, така и партньорът ми изпитахме онова чувство в стомаха подобно на това, когато се движиш на влакче в увеселителен парк. След около 15 сек., които обаче ни се сториха доста по-дълги от обикновено, спряхме и вратите се отвориха. Излязохме без да обърнем внимание къде се намираме. След малко осъзнахме, че сме на абсолютно същия етаж от който взехме асансьора. Веднага спряхме разговора си и се спогледахме в стил „какво по дяволите се случва?“ И двамата бяхме изключително объркани, защото бяхме убедени, че сме се придвижили до долу. Тогава интуитивно казах на приятеля ми, че имам чувството „че сме сменили измеренията“. След това изтичахме до асансьора и този път всичко бе наред. До ден днешен не мога да си обясня как можеш да имаш усещането, че си минал 6 етажа и да си останал на същото място.“

Друг доста често срещан феномен е свързан с необяснимо изчезващи хора в асансьори от гледна точка на „наблюдателя“. В някои фантастични филми този сценарий дори се използва именно, за да се телепортират хора извън кабината. Всъщност случаите са толкова много, че хората, които стават свидетели на подобен феномен обикновено бързо решават, че единственото логическо обяснение е, че нещо им се е „привидяло“ и се срамуват да го споделят. Когато обаче действието се развие пред повече от един свидетел преживяването остава далеч по-трайна следа в съзнанието. Тук под внимание следва да се има предвид и обстоятелството, че някои от големите обществени сгради понякога биват изградени умишлено с много по-мултифункционални роли, отколкото се предполага. Те могат да служат като логистични центрове и преразпределителни станции към направления отвъд традиционните представи за структурата на света. Един подобен пример е летището в Денвър, чиито подземия надхвърлят в пъти възприятията за подобен род съоръжение. Следващата случка обаче се развива в библиотека преди няколко години, а човека който описва ситуацията се счита за „скептик“. Въпреки това видяното не му дава мира:



„Пиша това с надеждата да видя какво мислят повече хора по този въпрос. Досега съм говорил само с няколко избрани човека, защото не искам близките ми да ме помислят за луд. Всички, с които говорих, се опитаха да ме убедят, че нещо не съм видял добре или съм си въобразил. Но абсолютно същото нещо видя и майка ми и тя също недоумяваше „как е възможно“. Действието се разви в градската библиотека, където ходя редовно. С майка ми се бяхме отправили към асансьорите, защото искахме да слезем надолу. Намирахме се на 4-ти етаж от общо 5. Малко пред нас отнякъде изскочи един мъж и също се запъти към асансьорите. Всъщност те са 3 на брой, но между всеки от тях има прилично разстояние. Тогава най-левият асансьор се отвори и от него излезе един човек. В този момент мъжът пред нас се забърза и се насочи точно към този асансьор и успя да влезе. Вратата започна да се затваря поради което и аз забързах ход, за да мога да я хвана навреме. Точно когато стигнах обаче – вратата се затвори напълно. Затова веднага натиснах бутона и тя се отвори на практика веднага. Свикнал съм с тези асансьори и знам как работят – светещата стрелка премигна 2 пъти в знак, че вратата ще се отвори отново. Влязох вътре с намерението веднага да се извиня на човека, че съм го забавил, но бях шокиран да установя че асансьорът бе ПРАЗЕН. В първия момент си казах, че очите ми си правят шега с мен, но тогава видях как майка ми започва да се държи странно. Тогава в асансьора влязоха и още хора и поехме надолу. Когато слязохме майка ми каза с разтреперан глас: „Видя ли това?“ Тогава осъзнах, че и двамата станахме свидетели на един и същ феномен. Оттогава постоянно мисля за това и се чудя какво точно се случи. Няма абсолютно никакъв шанс асансьорът да е имал време да се придвижи донякъде, защото всичко стана за не повече от 5 сек. Човекът, който влезе точно пред нас и мистериозно изчезна, беше азиатец и носеше черно яке.“



Първите 2 примера несъмнено могат да получат тонове „рационални“ обяснения. По тази причина те си остават основно своеобразна лична „подсказка“ – един потенциален намек от подсъзнанието, който има способността да накара човек да се замисли и „усъмни“ (дори за секунда) за естеството на света, в който живее.

Затова нека сега навлезем в по-дълбоките територии на странните асансьорни аномалии, които могат да ни разкрият далеч по-богата картина на реалността. Един такъв случай се развива буквално в „долната земя“ :)



„Живея в един от най-големите градове в Австралия – Мелбърн. Притежавам апартамент заедно с приятелката ми в една от най-високите сгради в целия щат. Тя има 86 етажа. Нашият апартамент е на 56-тия, като на конкретното ниво има само 4 апартамента. Семейството на приятелката ми дойде от Финландия да посрещнем заедно Коледа. На коледния ден всички бяхме вкъщи заедно. Сестрата на приятелката ми обаче поиска да пие Кола, а тя бе свършила. Повечето магазини разбира се бяха затворили, но на 15 мин. от нас имаше място откъдето да се вземе. Заедно с приятелката ми и нейната сестра отидохме до въпросния магазин. Всичко бе нормално и се върнахме в сградата с Кола в ръце. Влязохме в асансьора и натиснахме 56-ти етаж. Минаха около 2 мин. „изкачване“ и в крайна сметка асансьорът показа, че сме на нашия етаж. Тук трябва да уточня, че точно по това време всички усетихме миризма подобна на изгорели филийки от тостер. След като излязохме от асансьора веднага се отправихме към апартамента до който се стига през сравнително къс коридор. След като стигнахме до вратата приятелката ми забеляза, че цифрите там изглеждат доста мръсни. Това бе странно защото те са от хром и обикновено лъщят. Това обаче определено бе нашата врата, защото цифрите показваха 03.56. Отворих вратата и с изненада установих, че всички лампи са угасени. Вместо майката на приятелката ми (която ни чакаше вкъщи) на дивана стоеше непознат мъж. Той погледна право към мен без да каже нищо. Мислейки си, че съм отключил погрешна врата (нещо, което е на практика невъзможно) бързо прекрачих прага обратно и затворих вратата. С почуда установих, че номера на вратата вече бе друг. Там пишеше 03.14. Освен че всичко това бе изключително странно, трябва да отбележа, че на нива от 10 до 25 – апартаментите са по 8 на етаж и са разположени по коренно различен начин от тези на 56-тия. Преди да вляза в това, което мислех за собствения ми апартамент на етажа – определено бяха само 4 апартамента. И тримата буквално изпаднахме в шок, защото всички бяхме видели 03.56 преди това, коментирайки мръсните цифри. Всички чухме как асансьорът каза „ниво 56“.

Всичко това се случи в рамките на около 40 сек. Спогледахме се странно и се запътихме отново към асансьора, за да се върнем на нашия си етаж. Когато стигнахме там – всички 4 асансьора показваха, че се намират на последния етаж на сградата. Няма начин всички да са стигнали едновременно дотам толкова бързо. Все пак се добрахме до нашия апартамент, но странностите продължиха. И тримата забелязахме, че голяма част от нещата, които бяхме оставили на определени места из апартамента – сега бяха с променена локация. На всичко отгоре майката на приятелката ми (по мнението и на трима ни) се държеше изключително странно – все едно не е човека, който познаваме. Тогава решихме да излезем на балкона и там ни удари същата миризма на прегорени печени филийки от тостер – точно както се случи в асансьора. Само 30 сек. по-късно се прибрахме от терасата и всички вещи вече бяха на обичайните си места. Майката на приятелката ми също се държеше по обичайния начин. На следващия ден обсъдихме по-сериозно всичко, което се случи. Според приятелката ми и нейната сестра, човекът който видяхме на дивана всъщност доста наподобявал мен самия. За разлика от мен обаче – нямаше татуировки. Дали всички ние се бяхме транспортирали до друго измерение? И дали тази специфична миризма не бе индикацията за това?“



elevator3



Попадане на „грешен етаж“ понякога може да ви изведе доста рязко от представата ви за реалност. Подобни феномени често са придружени със странни изкривявания на усещането за време, както и в следния случай, разказан от жена, която буквално губи ориентация:



„Тази история се случи на стадиона на който работя. След като смяната ми свърши отидох до асансьора на първо ниво и там – за моя почуда – нямаше никой. Това бе доста странно, тъй като има поне 1000 служители в комплекса, а на всичкото отгоре спортното мероприятие точно бе завършило. Просто трябваше да сляза едно ниво надолу (на ниво 0), така че натиснах бутона с нулата. Асансьорът изглежда тръгна надолу, но когато слязох – някак си се озовах на ниво 6. Престоят ми в кабината не бе повече от 15 сек., така че отиване до 6-то ниво би отнело доста повече време. Таблото в кабината обаче си показваше ниво 0. Когато излязох всичко изглеждаше сравнително нормално и първоначално си мислех, че наистина съм на ниво 0. Само че на стената пишеше ниво 6. Тогава погледнах телефона си и по някаква причина той беше в авариен режим (показваше „SOS only“) и не можех да получавам обаждания и текстови съобщения. Времето като че ли бе застинало и часовника показваше едни и същи цифри. Почувствах се замаяна и получих сърцебиене, но не припаднах. Опитах се да отворя няколко врати, но с нито една не се получи. Успях само с тази, която водеше до противопожарния изход. Побягнах надолу по стълбите, страхувайки се, че ще изпусна работния автобус. Когато стигнах до ниво 0 погледнах часовника на телефона. Той показваше, че бяха изминали 30 мин. от последния път когато го видях. От моя гледна точка не бяха минали и 5 мин. откакто слязох от асансьора. В този момент бях буквално залята от телефонни повиквания. Всички те бяха от мои колеги, които ме чакаха в автобуса и ядосано ме питаха защо се бавя. Тогава си дадох сметка, че никой няма да ми повярва, ако им разкажа това което преживях и просто скалъпих обяснението, че са ме натоварили с извънреден труд.“

През много сходна ситуация преминава и човек от Зимбабве. Той обаче има „щастието“ да преживее далеч „по-пълен пакет“ от взаимосвързани аномални феномени, като ги описва доста детайлно. Спирането на тока в асансьора в неговия случай се оказва донякъде буквална репрезентация на популярния жаргонен израз:



„Работя на последния 6-ти етаж в сграда на голяма правителствена организация с над 4000 офиса. Малко след 11АМ се случи нещо много странно. Публикувам това с надеждата да открия и други хора, които са преживели нещо подобно, защото съм наистина объркан. Почти никой не ми вярва или взима разказаното от мен на подбив.

Работейки по ежедневните си дела както обикновено в офиса си, някой почука на вратата. Казах учтиво „влез“ след което клиента пристъпи и започнах да обработвам различни документи свързани с неговия случай. След малко забелязах, че ми е необходим определен печат, за да завърша работата си. Затова казах на човека, че ще се наложи да сляза до долу, за да взема печата, а той остана да ме чака в офиса. Асансьорите се намират в края на коридора вляво от моя офис – на около 10 сек. път. Слязох до партера и без да губя време поздравих жената от която трябваше да взема печата. Тя ми посочи откъде точно да го взема след което веднага се отправих обратно към асансьора. Там натиснах бутона за 6-ия етаж, както обикновено правя. Към този момент бяха минали не повече от 2 мин. откакто напуснах офиса си. Погледнах към дисплея, който отброяваше етажите докато се изкачвах нагоре (както правя винаги). Когато стигнах до 4-ти етаж токът спря. Въпреки че в кабината настана пълен мрак, успях да се докопам до контролния панел и да натисна бутона за спешни случаи. Почти веднага чух глас от служител по поддръжката, който ме попита на кой етаж съм. Казах му че съм на 4-ти етаж и след около минута той дойде до мен. Докато се опитваше да отвори вратата ръчно – токът дойде и аз отворих вратата на асансьора. Той ме попита на кой етаж отивам. След като му отговорих, че отивам на 6-ия, служителят каза, че мога да продължа без проблем с асансьора, защото токът отново е на линия. Натиснах бутона за 6-ти етаж, вратата се затвори и продължих да се издигам нагоре. Гледайки в LCD панела проследих как минах през 5-и и спрях на 6-и етаж. Вратата се отвори нормално и се запътих към офиса си. Излизайки от асансьора усетих, че температурата е силно занижена. Направо си ми стана студено, въпреки че бе разгара на лятото. Но тогава като че ли не обърнах особено внимание на този факт. Продължих към офиса си (същия номер на вратата) и когато отворих бях като смаян. Човекът, който трябваше да ме чака, го нямаше. Вместо него имаше жена, която никога преди това не бях виждал. Тя стоеше зад бюрото ми и щракаше нещо по клавиатурата на компютъра ми. Напълно сащисан се спрях за момент и погледнах към нея. Тя също ме погледна изненадано и ме попита дали може да ми помогне с нещо. Направи го по начин, който явно демонстрираше, че това е нейното работно място. Попитах я дали това е офис 6-162 (моят номер) и тя потвърди. Вече напълно озадачен прегледах набързо помещението и установих, че имаше абсолютно същите мебели и подредба като в моя офис. Незнаейки какво да кажа или направя, смотолевих някакво извинение, че съм забравил нещо и че ще се върна пак.

Излязох в коридора и погледнах към вратата, за да установя, че това наистина бе моят офис и че съм на правилния етаж. Не знам защо но някак си интуитивно почувствах, че трябва да се върна обратно в асансьора. По това време бих казал, че бяха минали около 5 мин. откакто излязох за пръв път от офиса. Влязох в асансьора и отново натиснах бутона за 6-ти етаж (на който де факто си бях). Вратата се затвори за малко след което се отвори отново без асансьора да е мърдал изобщо. Този път обаче видях, че човекът който работеше на рецепцията, която се намира близо до асансьора отново стоеше на мястото си. Точно както когато тръгнах да слизам първият път. Вече твърдо решен да повдигна въпроса на дамата в моя офис отворих вратата. Там обаче отново бе мъжът, който трябваше да ме чака за печата. Той бе сам, а зад бюрото ми нямаше никой. Преди изобщо да успея да кажа нещо той ми сподели, че вече не е имал надежда, че ще се върна. Помислил, че съм решил да обядвам.

Изумен от неговата реакция го попитах защо е решил така? Все пак ме нямаше само 5 мин. Тогава той ми каза: „Човече – минаха повече от 45 мин. Ти излезе преди 12, а сега е вече 12:35.“ Напълно шашардисан му подпечатах документите и той си тръгна. Когато седнах на компютъра осъзнах, че ме е нямало повече от час. Бързо забелязах че отново бе горещо. Започнах да събирам мислите си, за да си обясня какво се случи. Първото нещо, което ми направи впечатление е, че никога до този момент не бях виждал човекът от персонала, който ми се притече на помощ, когато заседнах в асансьора. Това обстоятелство обаче ми се стори не дотам конструктивно, защото сградата е доста голяма. Въпреки това съм напълно убеден, че познавах всички, които работеха в моето крило. Друг интересен момент бе, че по това време голяма част от хората, които работеха в сградата бяха извън нея. На практика аз бях единственият от моя департамент. Другите бяха на някакъв работен семинар или по други задачи. Това бе и причината да не вляза да проверя веднага съседните офиси. Просто нямаше с кой да говоря. В момента, в който се „изгубих“, дори на рецепцията нямаше никой и това бе другата голяма разлика. Преглеждайки назад в спомените си обаче ми просветна, че жената която стоеше на бюрото ми реално бе облечена с доста дебела жилетка. Това напълно кореспондираше със студеното време, което усетих тогава и бе в рязък контраст с жегата, която реално се усещаше през целия ден. Всичко друго като че ли си беше абсолютно същото. Ако някой може да ми помогне с потенциално обяснение на това което се случи ще бъда много благодарен. Само не ми казвайте, че съм пушил нещо или съм бил дрогиран, каквато е реакцията на почти всеки, който чуе за това.“



Излизайки от асансьора човек изглежда може да се озове не просто в „малко по-различна обстановка“. Той може да попадне в напълно различен свят. Болничните учреждения изглежда имат особен „афинитет“ да спомагат за подобен род пресичане на граници, както показват следните няколко случая:

„Когато на майка ми се наложи да влезе в болница аз останах заедно с нея в продължение на 5 дни. Тя бе настанена на 6-ия етаж, а на приземния такъв се намираха всички автомати за храна и напитки. Живея в малък град и болницата бе единствената сграда, която има 6 етажа. Използвах асансьора толкова често през тези дни, че опознах мястото като пръстите на ръката си. Така един ден отидох до долу, за да взема нещо за пиене и вафла. Всичко бе както обикновено с изключение на факта, че една от машините бе развалена. Влязох в асансьора и избрах 6-ти етаж, но когато слязох видях само празни стени. Нямаше помещения за мед. сестри, нямаше стаи, картини или дори мебели. Разхождайки се по коридора от единия край навън, можех да видя различни сгради, докато от другия край се наблюдаваха високи небостъргачи и сгради с блестящи метални прозорци. Започнах да викам дали има някой в сградата, но така и не ми отговори никой. Отидох до мястото, където трябваше да бъдат асансьорите, но те също бяха изчезнали. Извадих телефона си, за да се обадя на някой в болницата и да им кажа, че съм се изгубила, но нямах обхват. Продължих да гледам през прозорците с надеждата, че ще видя някой човек долу на когото да сигнализирам. Но там нямаше никакви хора – дори не видях никакви коли в радиус от километри. След като осъзнах, че съм много „прецакана“, започнах да получавам паник атаки. Наложи се да легна на пода и, гледайки към тавана, се опитвах да се успокоя. Това продължи някъде около 30 мин. след което съм изпаднала в несвяст. Когато се пробудих мястото изглеждаше абсолютно същото, но с една съществена разлика. Асансьорите отново се бяха появили. Почувствах огромно облекчение. Влязох в асансьора и натиснах 5-и етаж, който де факто бе родилното отделение на болницата. Когато вратата се отвори ясно се чуваше глъчката от плачещи бебета и разговори на хора. Бързо намерих противопожарния изход и реших, че ще ползвам стълбите, за да се добера до етажа на майка ми. В крайна сметка това проработи и се озовах на истинския 6-и етаж на болницата. Когато влязох в стаята, майка ми каза, че съм се върнала много бързо. От моя гледна точка бе минало повече от час и когато споделих това тя ми каза, че не са минали и 5 мин. откакто съм излязла. Тя посочи телевизора на който още вървеше същия 30-минутен епизод от сапунения сериал, който тя гледаше. Не знам какво се случи с мен и къде точно попаднах, но оттогава нямам доверие на асансьори.“



Друг случай свързан с болница е описан подробно от асансьорен техник, който бил специално повикан за да разследва странен инцидент. Неговата компания имала договор с учреждението и той бил изпратен, за да провери нещата на място. Това се случва в Ню Джърси през 1974 г. Старшата сестра преживяла странен феномен докато ползвала асансьора и подала писмен доклад до своя пряк началник. В резултат на това бил повикан и техника, който да разследва случая и да провери състоянието на всички асансьори. Преди да чуе разказа на сестрата от първо лице, той бил предварително запознат със случая от един от администраторите на болницата. Той му обяснил, че в ранния следобед тя използвала един от двата централни асансьора, за да отиде от 3-тия до 1-вия етаж. Тогава асансьорът спрял между втория и първия етаж. Там де факто имало съвсем друг етаж, който тя никога не била виждала. Всичко изглеждало странно и напълно непознато за нея – включително и хората, които видяла. Осветлението пък било със синкав цвят. Стените, както и пода, също били сини или дори лилави. Тя пристъпила извън асансьора за кратко, но после бързо се върнала назад, тъй като всичко, което видяла там било непонятно за нея. Малко след това написала и доклад за случката до своя шеф.

След като изслушал обясненията на администратора, техникът взел и показанията на старшата сестра. Тя потвърдила историята, като включила и допълнителни детайли относно преживяното. Слизайки надолу с асансьора към 1-я етаж, той внезапно спрял точно по средата между 2-ри и 1-ви. Вратата се отворила и пред нея се разкрила изключително странна гледка. Това, което видяла, изобщо не приличало на болница. Било пълно със забързани хора, които тя никога не била виждала. Тяхното облекло също нямало аналог на нищо, което може да бъде видяно в нормалния свят. Изобщо целият етаж изглеждал почти неземно. Бил пълен с всякакви електронни високотехнологични машини. В своите обяснения тя наблегнала на факта, че работи в сградата от 14 г. и че е напълно запозната с всеки един етаж на болницата, дори със сутерена. Освен това познавала по външен вид всеки един служител. В крайна сметка техникът инспектирал всички асансьори в сградата, но не открил каквито и да е аномалии.

Пореден аномален болничен случай разкрива свойството на асансьорите в тези учреждения да отвеждат техните пътници до неочаквани дестинации:



„Израсъл съм в малък град в Алабама. Там имаше само една болница, в която се вършеше всичко – от лечение на раково болни до акушерски услуги. Тази болница имаше само един асансьор за публично ползване, който отиваше от последния до първия етаж (където се помещаваше кафенето). Сестра ми и аз бяхме на посещение на баба ни, която бе раково болна. Бяхме там почти всеки ден и бидейки тийнейджъри започна да ни става доста скучно. Затова решихме да слезем до кафенето, за да си вземем нещо за ядене. Когато влязохме в асансьора и погледнахме към най-долния бутон, който трябваше да бъде с буквата „L“,видяхме бутон под него и той бе с буквата „B“. Никога до този момент не бях виждал подобен бутон и помислих, че е просто някакво недоглеждане от страна на производителите. Реших че, ако го натисна – така или иначе ще ни отведе до кафенето. Когато вратата се отвори излязохме и се озовахме в нещо като офис, в който имаше 2 реда столове от всяка страна на тясна стая, която водеше до рецепцията. Объркани от ситуацията се опитахме да вземем отново асансьора, защото вече си мислехме, че сме натиснали грешния бутон. Изчакахме поне 5 мин., но асансьора така и не дойде. При това положение отидохме до рецепцията, за да попитаме жената там къде се намираме всъщност. Докато вървяхме по тясната пътека всички буквално бяха втренчили гневен поглед в нас. Направо си беше страшничко. Когато стигнахме до рецепцията постояхме там една минута преди изобщо да кажем нещо. Когато обаче се опитахме да заговорим жената тя изобщо не ни обърна никакво внимание. След няколко напразни опита казах на сестра ми, че е най-добре да се върнем на асансьора. След като натиснахме бутона за повикване започнахме да чакаме и чакаме, но той не идваше. Тогава вече започнах здраво да се панирам. Извадих телефона, за да се обадя на майка ни. Нямаше обхват! В изблик на страх и отчаяние започнах да натискам бутона за повикване на асансьора отново и отново. Накрая вратата се отвори. Бързо влязохме вътре и отпрашихме директно към етажа на баба ни. Там се опитахме да разкажем всичко на майка ни. Тя директно ни отряза като предположи, че сме си го въобразили. След като накрая успяхме да я убедим, че говорим истината, всички заедно отидохме до асансьора. Буквата „B“ обаче вече не бе там. Впоследствие инспектирахме всеки един етаж от болницата от край до край, но това място просто вече го нямаше.“



Както всички знаем, старите сгради често крият свои неподозирани тайни и съкровища, но понякога очевидно имат и свойството да ви пренесат до „отминали“ вече периоди, посредством своята „машина на времето“ – асансьорът.

„Когато бях на 15 г. ме помолиха да оставя нещо в една стара сграда в центъра на Лейкууд, Охайо. Когато стигнах на последния етаж, не можах да открия търсения от мен офис. Погледнах през прозореца в края на коридора и видях да се движи автомобил по една от главните улици. Тогава забелязах, че де факто всички коли, които се движеха долу изглеждаха все едно са от 20-те години на 20 век. Дори видях и кон, който бе впрегнат към нещо като каляска. Кръвното ми налягане се повиши рязко и имах странното чувство, че се намирам в капан. Побягнах обратно по коридора и успях да хвана асансьора малко преди вратата да се затвори. Когато стигнах до фоайето – всичко вече си бе нормално. Тогава се качих по стълбите до последния етаж и открих офиса, който търсех почти веднага. Използвах стълбите и по обратния път надолу. И до ден днешен вярвам, че по някакъв начин бях транспортиран назад във времето. Освен това ми се струва, че ако не бях хванал навреме асансьора – вероятно щях да бъда заклещен в миналото. Разбира се няма как да докажа, че това наистина се случи, но твърдо вярвам, че бе абсолютен факт. Не мога да го обясня по никакъв начин. Повече никога не посмях да вляза в тази сграда.“



Въпреки че повечето хора вероятно асоциират ролята на асансьора като средство за издигане „над земята“, то със същия успех това съоръжение бива използвано и за „подземен транспорт“. Темата за огромните подземни тунели водещи до всевъзможни екстравагантни дестинации е засегната отчасти в тази статия.[1] Според едно от свидетелствата в нея има дори скрити асансьори в самата подземна мрежа, които водят до още по-мистериозни местообитания. Съобщава се и за асансьор стигащ до върха на планински връх в Бразилия. Неговата роля на „изолатор“ е още по-буквална, защото всеки който иска да слезе до подземните части на тунела трябва да мине през специална процедура на пречистване. Причината за това са високите нива на радиация на които традиционно са изложени всички хора на повърхността. Друг материал описващ някои специфики на подземната реалност отново прави директна връзка с ролята на асансьорите като свързващо звено:



„(...) моят приятел, който работеше в подземните бази и е правил там изолация с гипсокартон, мисли че е бил приблизително на 30-то ниво под земята... тези бази са вероятно 30-35 нива дълбоки („подземни небостъргачи“). Както казах, там няма само минни шахти, това са огромни, гигантски инсталации... множество градски блокове по периферията, способни да приютят хиляди хора. Една от тях, инсталацията YANO, има паркинг за 400 коли на първото си ниво, но колите никога не влизат и излизат – това са колите, които те използват ВЪТРЕ. ОК, така... тук се намираме в много интересна ситуация. Нашият човек е правил изолация на 30-тия етаж, вероятно 30-тия етаж, под земята. Той и служителите му са работели върху една стена и точно там е имало една врата на асансьор. Тя се отворила и по рефлекс той погледнал, виждайки трима мъже. Двама от тях, хора инженери, той е виждал и преди. И между тях „мъж“, който бил около 2,5 м. висок. Зелено лице, влечугоподобни черти, свръх-дълги ръце, облечен с лабораторна престилка и носещ твърда подложка за листи... И така, той напуснал работа. Негов приятел от същата бригада служители станал алкохолик малко след това. Това е крайно обезпокояващо нещо. Разбирате ли, този извънземен не е изскочил от нищото ей така изведнъж – той просто е стоял там няколко минути докато се затворят вратите. Приятелят ми имал чувството, че асансьорът е бил в неизправност, иначе никога не би видял това освен при инцидент...“

Всъщност става дума за един необятен свят, който сам по себе си е съставен от множество отделни звена, изграждани в продължение на хиляди години. Дори Едгар Кейси коментира практиката на поданиците на Атлантида да конструират асансьори, които достигали дълбоко в земните недра. На специфични ключови места древната тунелна мрежа бива свързана с нов тип инфраструктура, която формира изцяло нов тип общества. Според редица изследователи, само на територията на САЩ, в последните десетилетия са изградени над 80 подземни градове свързани помежду си с подземни влакове. Иронично достъпът до тях в повечето случаи се осъществявал чрез използването на асансьор на голяма обществена сграда, която се намира на повърхността. В някои от случаите основната функция на подобни сгради била форма на камуфлаж. Де факто обстановката из различните подземни нива и структури (в зависимост от това кой ги притежава) е толкова разнообразна, че някои райони могат да бъдат сравнени с аналог на джунгла. Екзотичните обитатели на подобни места могат да включват всякакъв тип създания – особено на локации в които няма трайно уставен контрол. В конкретния случай обаче действието се развива в Европа, а асансьорът инцидентно прониква в един от древните подземни тунели.

Историята е публикувана за пръв път през 1967 г. от специализиран журнал, който се занимава основно с всякакви феномени и явления касаещи „подземния свят“. Впоследствие екипа прави свое собствено проучване на въпросния случай. В разгара на ВСВ млада французойка изчезва и така и не се завръща повече в своя дом в покрайнините на Париж. Всички смятат, че е загинала, но след няколко месеца тя се появява ненадейно със смайващ разказ:



„Когато това се случи през 1943 г., аз бях млада жена на 19 г., горда със своите способности като студент. Освен това с нетърпение очаквах да се венчая за млад мъж, който планираше да стане лекар. Една нощ с годеника ми се бяхме уговорили да се срещнем в офиса на една сграда, където щеше да ни очаква друга двойка, с която щяхме да вечеряме в малко заведение. Нацистите не ни притесняваха. Аз пристигнах с няколко минути закъснение в сградата и старият човек, който управляваше асансьора вече си бе тръгнал. Реших да го ползвам сама. Влязох вътре и огледах контролното табло. Нямаше никакви символи, които да покажат дали асансьорът ще отиде нагоре или надолу, ако лостът се помръдне на едната или другата страна. Доста необмислено и прибързано реших, че ако неправилно насоча асансьора към мазето– след това мога да обърна лоста и да отида към високите етажи...

Направих грешка и асансьорът се спря в тъмния сутерен. Обърнах ръчката, но ръката ми се изплъзна и явно бях подала отново команда за „надолу“. Асансьорът внезапно се гмурна надолу под сутерена, падайки през пространството все едно въжетата се бяха скъсали. Пропадането бе може би около стотина метра. Тогава асансьорът изведнъж спря и се наклони. Паднах на пода на кабината и бях толкова изплашена, че крещях с пълна сила.

Точно в този момент чух силен гърлен звук от другата страна на вратата на асансьора. Вратата беше разбита със силен удар по нея и тогава видях най-ужасният звяр на света. Споменът за това чудовище ме преследва непрестанно и до днес и не мога да заспя без приспивателни или успокоителни.

Неговото лице бе бледо с белезникав цвят; тялото късо и покрито с дебела мъхеста козина; очите бяха като на прасе, нечувствителни към никаква емоция и излъчващи зла похот. Съществото бе дебело, почти подуто. Имаше ужасяващи белези и възпалени рани по почти цялото тяло. Нямаше врат, а главата му беше поставена директно върху мускулестите му рамене.

Лицето беше най-ужасяващата част от цялостният му образ. Бе прекалено голямо на фона на пропорциите на тялото и по него нямаше коса. Кожата беше покрита с белези и бръчки. Носът приличаше повече на хобот или зурла. Бе над 15 см. дълъг – ужасяващо нещо, което висеше над подобието на уста, която обаче беше без устни. Носът му свършваше някъде по средата на гърдите. Съществото беше голо. Тялото му изглеждаше така все едно никога не е носело дрехи.

Ужасна смрад на животно изпълни кабината на асансьора. За „щастие“ точно в този момент изпаднах в безсъзнание. Така и не разбрах какво точно се случи в асансьора. Дали те го използват като изход към външния свят? Оттогава съм си мислела доста затова и тези асансьорни шахти може би отиват доста по-надълбоко в земята на точно определени места.

Когато възвърнах съзнанието си лежах на полиран каменен под на огромна каверна. Там имаше още няколко жени, които стояха в тъмен ъгъл. Когато очите ми се приспособиха към полумрака видях, че те са поставени в клетка в единия ъгъл на огромна пещера. Метална врата и решетки се издигаха от каменния под към тавана. Потиснах появилия се импулс да изкрещя, мислейки си че този ужасен кошмар ще спре всеки момент.

В другата част на пещерата тези дяволски изчадия се биеха за някакъв труп на животно. Това бе някакво влечуго, което те явно ловуваха из каверните. По-късно научих, че когато тези влечуги ставали дефицитни, съществата излизали на повърхността на Париж през нощта и си залавяли човешки същества за храна. Имаше огромни куки на стените, които бяха доста остри и на които те окачваха труповете да се сушат. Събираха кръвта като напитка и се биеха помежду си за гъстите кървави капки.

Имаше към 20 жени натъпкани в пещерата. Повечето от тях вече бяха напълно полудели – създания изгубили своя ум. Струпваха се из клетката хленчейки и плачейки. Други просто стояха безмълвно в кататонен ступор. Бяха като живи роботи, а емоциите и чувствата им – унищожени от ужасното съществувание в пещерите.

Изправих се и се огледах за дрехите си, които бяха изчезнали. Опитвайки се да скрия голотата си отидох до предната част на клетката. Въпреки страха си извиках с пълен глас към групата от чудовищни същества. Беше почти нереално. Казах им че полицията ще ме търси и ако не ме пуснат ще ги обвиня в отвличане. Умът ми бе опънат като струна на музикален инструмент, готова да се скъса всеки момент.

Съществото, което ме беше извадило от асансьора се усмихна лукаво през подобието си на уста. То се надигна от мястото, където гризеше трупа. Изплаших се, тъй като тръгна към мен и отидох назад в клетката.

Съществото проговори с гърлено ръмжене или по-скоро грухтене. Това бе сигнал към другите жени в клетката и те ме сграбчиха. Притиснаха ме към решетките на клетката. Отново изпаднах в безсъзнание в момента в който съществото ме сграбчи... Свестих се още един път същата нощ. След първата вечер, нищо което можеха да ми направят нямаше да убие духа ми. Бързо започнах да се уча. Поставях съзнанието си на друго място, когато ме изваждаха от клетката. Оцелях и запазих здрав разум, живеейки в миналото или изпадайки в безсъзнание.

Повечето от жените, които бяха в плен от известно време бяха в ужасно физическо състояние. Имаха различни инфекции, кървящи рани и охлузвания. Много бяха изгубили от теглото си заради психическия тормоз и липсата на храна. Съществата често забравяха да ни хранят, а когато го правеха, хвърляха голям къс месо в клетката. Така и не разбрах дали месото бе от животно или от човек, а и бях толкова гладна, че не ми пукаше.

Около веднъж седмично, а може би и по-често (тъй като времето в пещерата трудно можеше да се възприеме без измервателен уред) ни даваха някакви влажни мухлясали треви. Позволяваха ни да правим малък огън в клетката за готвене и като противодействие на влагата. Взимахме тези папрати, мъхове и гъби и ги готвехме на яхния. Един път ни дадоха тъмна, почти черна гъба, която произведе халюцинации.

Трябва да съм била в плен на тези ужасни създания месеци, когато пристигнаха сивите хора. Те се появиха от тунелите. Дяволските изчадия веднага се втурнаха в противоположна посока, грухтейки от страх, а сивите хора ги обстрелваха с „газови пушки“. Няколко от животинските създания бяха убити. Затворниците бяха освободени от клетката и ни дадоха някакви дрехи подобни на тоги. След това ни преведоха през тунелите, за да ни окажат медицинска помощ. Имаха странно средство за придвижване – не беше изобщо като автомобил и го паркираха в тунелите.

Лекарят ни въведе в мобилна лаборатория. В стаята имаше голям брой машини и дори изложен на светлините – металът имаше сивкав цвят. Всичко бе направено от този метал, дори тяхното облекло изглеждаше метално. Започнах да осъзнавам къде точно се намирам, но лидерът на групата показа на лекаря, че трябва да ми окаже помощ.

Те говореха на перфектен френски език, но със странен акцент. Лидерът на групата ми каза, че умът ми е стресиран заради преживяването. Той беше висок около метър и половина, с мускулесто тяло от което видимо бе само лицето под шлема, който беше направен от същия метал. Лицето му беше издължено и по-слабо от на обикновените хора, които бях срещала. Беше сиво на цвят – все едно като старо тесто.

След това ни закараха индивидуално до друго транспортно средство, което изглеждаше като комбинация между болница и компютърна зала. Друг от тях, който изглежда бе лекар ми подсказа, че трябва да легна върху една маса, направена от същия сив метал. Той също говореше френски и ми каза, че от лечението няма да ме заболи.

Каза, че няма да изпитам никаква болка въобще. Освен това разясни, че са се опитали да изтрият спомени от съзнанието ми, но те никога не могат да бъдат заличени напълно. Те ще се появяват като кошмари, сънища и прикрити мисли. След това ми съобщиха, че ще ме прикрепят към машина, която ще ми даде информация защо съм била измъчвана от тези „хора-животни“. Аз ги попитах защо не може директно да ми кажат, а отговорът беше, че това би отнело много години време по начина по който ние го измерваме. Машината имплантира информация в съзнанието без грешки. Данните не се филтрират през съзнанието на посредника и по този начин остават „чисти“.

След „лечението“ ме отведоха до друга секция на тунелите. Някои от мъжете в металически костюми запечатаха част от тунелите. Лидерът назначи друг от екипа, който да ме отведе отново на повърхността. След около 2 ч. вече бяхме влезли в канализацията на Париж. Малко след това се оказах на улицата. Трябва да съм изглеждала доста странно ходейки боса посред зима. Един жандармерист ме спря и ме заведе в полицейския участък. След известно време те се свързаха със семейството ми, което дойде да ме прибере...“



Впоследствие представител на разследващия екип в Париж започва да рови около въпросната история и намира доказателства, че жената наистина е изчезнала точно през 1943 г. за около 4 месеца. След това той посетил и въпросната офис сграда. Шахтата свършвала в мазето, но странно – там имало друга изненада. Имало очевадни следи от скорошни ремонтни дейности точно на дъното на самата шахта. След като искат официално разрешение от собствениците да разследват случая именно във връзка с конкретната история – те получават отказ да правят каквито и да е тестове свързани със сградата и асансьора...

Вместо към подземните участъци на нашата планета, следващият разказ индикира, че съществуват и невидими етажи, които се издигат високо в небето. Те обаче остават скрити от масовия фокус – вероятно защото оттам в голяма степен бива администриран нашия свят. „Пропуск“ до тези територии обаче очевидно имат лица, които в последните десетилетия са се превърнали в нарицателно със своята визия – независимо от непрестанните опити тяхното съществуване да бъде облечено в пародийни краски.

Мъж с инициали Е. С. разказва история от далечната 2001 г., когато е бил само на 8 г. Изживяването е изключително силно... Действието се развива през лятото и момчето е на екскурзия с още няколко деца и придружител от общинския център за дневна грижа. Те посещават музея в Албъни, щата Ню Йорк. Пристигат сутринта, като са пуснати свободно да разглеждат музея до 13 ч., когато имат обща сбирка за обяд с другите групи на 3-тия етаж. Залисани в разглеждането на експонатите по едно време осъзнават, че имат само няколко минути, за да стигнат навреме за обяда. Те се намират в противоположната част на музея и бързат да стигнат до асансьорите, които да ги отведат до мястото на срещата. Останали почти без дъх от бързане, групата стига до фоайето, влиза в асансьора, където натискат бутона за 3-тия етаж. Придружителят уверява децата, че са успели да влязат навреме и дори ще стигнат преди уречения час. В момента в който вратата на асансьора започва да се затваря – в последния момент при тях влиза доста добре изтупан мъж. Той носи черни обувки, черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, черни кожени ръкавици и черна шапка. Мъжът държи и черен кожен куфар.

Първоначално момчето не обръща особено внимание на неортодоксално изглеждащия мъж – особено на фона на факта, че той е облечен като за зимно време, а е разгара на лятото. Мъжът обаче държи лицето си надолу – все едно не иска да бъде видян как изглежда. След това се обръща с гръб към тях и чак тогава надига глава. Той просто седи с гръб към групата деца и техния придружител и дори не натиска бутон в асансьора. Когато вратата на асансьора се затваря и тръгват нагоре, момчето усеща, че от човека в черно започва да се усеща някакво зловещо тайнствено излъчване. Пътят до третия етаж би трябвало да отнеме не повече от 20 сек., но когато дисплеят показва, че вече са там – асансьорът не спира. Цифрите продължават да се сменят, а усещането че асансьорът продължава движението си също е налице. По това време е минало повече от минута откакто са тръгнали нагоре, а музеят има само 4 етажа. Момчето описва странното излъчване идващо от мъжа, което става все по-наситено в неговото съзнание. Въздухът в асансьора се усещал някак си по-тежък. Колкото повече асансьорът се качвал нагоре – зловещото чувство се усилвало. Нещо определено не било наред, защото асансьорът индикирал, че са подминали 50-ти етаж и все още продължавал да се изкачва. Към този момент от гледна точка на момчето са минали почти 5 мин., а атмосферата в асансьора е станала почти непоносима. Той никога не е изпитвал подобно чувство в живота си след това. Внезапно асансьорът спира и атмосферата в кабината рязко се променя. Усещането е почти като за неизменна гибел. Момчето почти изпада в паника, мислейки си какво изобщо може да го очаква от другата страна на вратата. То започва да повтаря на себе си, че има само 4 етажа и няма как да съществува каквото и да е отвъд тях.

Започва да уверява самия себе си, че това което вижда е невъзможно и че след като вратите се отворят ще види другите деца от останалите групи, те ще обядват заедно и че всичко ще бъде наред. Само че не се случва точно това. В този момент нещата в неговото съзнание започват да стават доста мъгляви. Момчето има съвсем ясни спомени, че влиза в асансьора заедно с останалите деца и придружителя им, както и влизането на мъжа в черно. След като асансьорът тръгва нагоре, в даден момент той губи ориентация за местоположението на другите от групата. Има ясното усещане, че от момента на тръгване до спиране са минали около 5 мин., но няма представа колко време минава от спирането до отварянето на вратата. В момента, в който асансьора спира, времето е почти като замръзнало. Момчето започва да се паникьосва и да си внушава само на себе си, че това което се случва не е реално. Но всеки път, когато отвори очи вижда мъжа в черно в кабината. Той стои неподвижен почти като статуя. В един момент обаче мъжът в черно изпуска куфарчето си на земята. В същата секунда вратата на асансьора се отваря. Въпреки непрестанните опити да си спомни какво точно има от другата страна на вратата – това остава непреодолима преграда в съзнанието му. Единственото нещо, което изплува на повърхността на съзнанието му е, че всичко там е бяло и светло. В същото време спомените за мъжа в черно са напълно ясни. Той спокойно вдига куфарчето си от земята, намества шапката си (почти като знак за довиждане) и излиза от асансьора. Вратата се затваря и в същия момент зловещото чувство изчезва. Мигновено асансьорът вече се намира на 3-ия етаж. Едва тогава останалите от групата вече присъстват отново в спомените на момчето. Всички останали деца обаче изглеждат доста уплашени, включително и техният придружител. Когато излизат от асансьора те очакват, че са закъснели за обяда, но се оказва че са точно навреме. Момчето вижда как придружителят им събира останалите водачи на групи и започва да им обяснява разпалено нещо. На обяда те разказват какво им се е случило в асансьора на другите деца, но никой не им вярва. Години по-късно порасналото момче споделя следното:

„14 г. по-късно аз все още нямам никаква идея кой беше този човек, къде ни отведе асансьора и какво стоеше отвъд вратата през която той излезе. Знам само, че това наистина се случи. Не мога да кажа и колко точно преседяхме в асансьора – може да са били минути или дори часове. Но това, което знам, е, че тогава времето сякаш се отдели от нашата реалност, защото когато се върнахме на 3-ия етаж не бяхме закъснели изобщо, въпреки забавянето. Спомням си, че веднага разказах на майка си цялото преживяване, но винаги съм усещал, че тя де факто не ми вярва. Преди да напиша всичко това отново я попитах дали си спомня какво съм ѝ разказал толкова отдавна. Тя си спомни, че съм разказал историята веднага щом съм влязъл в колата. Сподели и че тогава съм споменал, че мъжът в черно ми е казал нещо преди да излезе, но не помни какво точно. Аз обаче нямам спомен да е казвал каквото и да е. През годините минах през всяко едно възможно конвенционално обяснение. Определено не бе „ярък сън“, защото разказах на майка ми за станалото без изобщо да съм заспивал преди това. Дори се чудех дали е възможно да е изтекъл някакъв газ в асансьора, който да е създал някакви халюцинации. В съзнанието ми обаче този епизод от живота ми завинаги ще остане като пътешествие до друго измерение.“

„Времевите измествания“ обаче могат да бъдат много различни видове. Понякога те водят до „алтернативни локации“, в които се появяват странни персонажи. Те играят своеобразна роля на междуизмерни „водачи“ и упътват изгубилия ориентацията си човек. Забележете че тук отново (както и в историята от Австралия) целият процес започва със странната миризма на нещо „изгоряло“:


„Това се случи юни месец 2016 г. Беше топъл летен ден. Имах уговорена среща рано следобед на която трябваше да защитя финалната си дисертация. Целият процес трябваше да завърши в „Bascom Hall“. Това е административна сграда и е построена през 1856 г. върху парцел, който в миналото представлявал индиански гробища. Когато влязох в сградата трябваше да се ориентирам в обстановката. Там се извършваше масивен ремонт. Бил съм в нея и друг път, но сега изпитвах сериозни трудности да се самонавигирам из пространството.

Веднага след като влязох можех да видя пластмасови обвивки и стени от шперплат. Те бяха навсякъде. Същевременно нямаше никакви указания, които да подскажат на човек откъде трябва да се мине. Липсваха каквито и да е табели, които да индикират каквото и да е. Наоколо нямаше жива душа, така че не можех да попитам никого. По едно време ми замириса на прегоряло или рязано дърво. Почувствах се силно дезориентиран. Нямах никаква идея къде точно се намирам или накъде трябва да вървя. Имаше нещо като масивен облак от различни прахови частици – вероятно от дървени стърготини. Докато се лутах навсякъде можех да видя оставени работни инструменти. Нито един от тях не бе електрически. Можех ясно да чуя, че в сградата се работи, но не можех да видя никого. Звуците, които се чуваха не бяха от модерни съвременни инструменти – по-скоро такива като от рязане с трион. Тогава предположих, че използват стари инструменти, за да запазят всичко в автентичния му вид. Колкото повече се лутах в сградата – толкова по-малко успявах да разпозная каквото и да е вътре от предишните ми посещения в нея. Виждах основно пластмасови обвивки и заковани врати. Стълбището бе напълно блокирано и не можах да го използвам. Нямах и грам идея къде бе асансьорът. Де факто трябваше да се кача на 2-ия или на 3-ия етаж, където имах среща. Започнах да се нервирам, защото трябваше да бъда навреме за срещата и да приключа всички ангажименти с човека, който отговаряше за програмата. Поразгледах наоколо и реално всичко изглеждаше така сякаш този ремонт се случваше през 1898 г. Вътрешната част на сградата все пак бе реновирана точно тогава.

Тогава отнякъде се появи официално облечен мъж. Той бе много темпераментен и възбуден. Изглеждаше подобно на влаков кондуктор от старите филми. Изобщо не пасваше на цялата обстановка и имаше различни маниери. Спомням си ясно, че така и не говорихме на нито една тема, която може да бъде свързана с моето съвремие. След като побъбрихме малко той предположи, че съм се изгубил и предложи да ми помогне. Тогава му казах, че се опитвам да стигна до втория етаж и той каза, че ще ме упъти. Тогава ме заведе до един асансьор, който бе скрит зад нещо подобно на платнище. Това само по себе си бе много странно. Той дръпна платнището и влязохме в асансьора. В асансьора мъжът ми сподели, че това бил последния му ден тук. След това щял да замине „на юг“. Когато стигнахме 2-ия етаж – вратата се отвори и се озовах в коридора. Изглеждаше подобно на 1-ия етаж, но все пак не знаех къде се намира нищо.Тогава казах на мъжа, че трябва да намеря определен номер на стая. Той ми отвърна, че няма никакъв шанс да я намеря сам, ако той не ме заведе лично.

Тогава той ме заведе до странна врата, която се разделяше на две хоризонтално. Горната част на вратата се отвори и оттам някаква жена ме попита дали аз съм Дейвид. Отговорих положително след което се обърнах да благодаря на човека, че ме доведе дотук, но той бе изчезнал. Можех свободно да видя на 7 м. в различни посоки, но от него нямаше и следа. Изобщо не го чух да си тръгва. Това бе изключително странно. След това влязох в малката стаичка, в която ме чакаше въпросната дама. Цялата мебелировка в стаята изглеждаше стара и единственото модерно нещо в нея бе един огромен монитор на компютър. Жената изглеждаше доста радостна, че съм там. Каза че съм дошъл навреме за срещата. Всъщност това трябваше да бъде доста продължителна среща, изпълнена с много детайли и процедури, които да бъдат следвани. Трябваше да има интервю и още много други неща свързани с процедурата. Подадох ѝ флашката си и тя изкара дисертацията ми на големия монитор. Премина през първите няколко страници и каза, че всичко изглежда страхотно. Подписа нещо и каза, че процедурата е приключена. Аз ѝ казах че съм очаквал нещо доста по-различно, но нямам възражения.

Излязох от стаята, но не можах да намеря асансьора. Навсякъде бе пълно с платнища и завеси, а стълбището си бе блокирано. Отидох до обратната страна на коридора, където открих една врата. След като я отворих се озовах в противопожарния изход. Слязох надолу, излязох от сградата и се върнах до колата си. Тя беше на около 15 мин. път пеша. Интересно, но не помня почти нищо от пътя ми обратно до колата. Не помня да съм видял хора, коли – дори сгради по пътя ми наобратно. Когато вече стигнах колата си се бе свечерило. Когато влязох в сградата бе към 14 ч. Когато стигнах до колата си часовникът показваше 19 ч. Определено някакво време ми се губеше. Нямаше как да съм прекарал в сградата повече от 90 мин. максимум. Цялото това преживяване ме „връхлетя“ 2 дни след това. Тогава преосмислих цялата ситуация и осъзнах, че се бе случило нещо изключително странно. В деня, когато това се случи нямах подобно осъзнаване. Тогава си спомних, че престоят ми в асансьора отне много дълго време. Разговорът ми с човека продължи доста. Но как ли бе възможно това при положение, че сградата има само 3 етажа? Освен това дрехите ми трябваше да са силно напоени с целия този прах в сградата. Но си бяха напълно нормални. Все още обаче си пазя бележката от паркинга, така че знам точно кога съм влязъл и излязъл и колко точно време съм се забавил.“



Независимо от пропагандата на конвенционалната наука нашата реалност е изпълнена с всякакви странни и необикновени феномени. Те са се случвали както в „миналото“, така и днес. Фолклорното наследство на почти всяка една култура е изпъстрено с примери и истории при които „нормалната обстановка“ се променя и човек може да се озове в напълно непозната територия заобиколен от същества, които изглеждат като хора, но имат странни характеристики. Често срещан мотив в тази връзка са явления от холандския фолклор. Те описват повтаряща се ситуация при която човек се прибира към вкъщи, но забелязва странен хамбар по средата на полето, който никога не е виждал. Влизайки вътре той вижда добре осветено пространство. Група светлокоси хора танцуват под звуците на райска музика... Селянинът обикновено се плаши и излиза от хамбара. Когато обаче се прибира у дома става ясно, че са минали дни. Хамбара след това – разбира се – не може да бъде открит.

От многобройните истории на хора преживели алтернативни реалности може да се направи извода, че начините чрез които това може да се случи, са изключително разнообразни. Понякога хората попадат в тях чрез различни форми на портали, странни врати или дори „енергийни вихри“. Друг път техните изживявания дават ясни сигнали, че в историята са замесени и същества които целенасочено са ги отвели до тази променена реалност. Техните намерения обикновено остават скрити или неясни. Асансьорът като механизъм е просто един от работещите инструменти чрез които на практика това може да се реализира. Дори не е необходимо той да бъде визуализиран чрез някаква конкретна представа, а само да демонстрира принципа, чрез който човек сменя нивата на своето съществуване. Много добра илюстрация за всички тези възможности е описана в писмо, което изследователят Брад Стайгър получава от човек на име Ал Кейсиг. То е в отговор на публикация на Стайгър, свързана с феномена „пътуване във времето“. Впоследствие Брад резюмира писмото в друг свой материал:

„През февруари 1971 г., малко след публикуването на моя статия в списание „Saga“, получих писмо от господин на име Ал Кейсиг. Той твърдеше, че има способността да преминава през „портали“ между измеренията. В последвалата кореспонденция придобих усещането, че Кейсиг е доста отворен и искрен човек. Той сподели няколко необикновенни преживявания. В Мисури Ал открил нещо, което нарича „Западната Врата“, която определя като „вратата на злото“ и портал, който наименува „Източната Врата“, водеща до Духовния свят. Според него различни същества от Духовния свят могат да влязат или излязат през Западната Врата и да се промъкват в нашия свят „дегизирани“. Така те изглеждат по абсолютно същия начин както и хората и никой не може да забележи каквато и да е разлика. Той разказва и за други сходни явления.

„Има две места – едното е в Мисури, а другото в Арканзас. Оттам влязох в съседен на нашия свят. Беше изключително тихо. Изглеждаше като нашия свят, но нямаше звук, вятър и дори Слънце – въпреки факта, че се създаваше илюзия за слънчева светлина. В щата Мисури намерих две полета, които имаха порти, които аз наричам енергийни вихри. Независимо от това накъде вървиш, след като преминеш през тях ще се озовеш на първоначалното място откъдето си тръгнал. Ако преминеш точно през центъра на вихъра ще се озовеш на километър или два от мястото откъдето си влязъл. Този участък, в който ще попаднеш ще ти се стори напълно непознат до момента, в който не се спреш и не възвърнеш вътрешния си баланс. Тогава обстановката ще ти се стори позната. Всеки един портал е различен, но аз лично вярвам, че ако човек може да разпознава тези отвори, той лесно може да избере портал в Арканзас, който да го отведе до дома му в Айова например. В региона на Озаркс пък не можах изобщо да мина през вихъра. Можех обаче да виждам през него подобно на голям прозорец. Можех да видя същества – живи същества, които влизаха в нашия свят използвайки същата форма на транспорт, чрез която успяваха да скрият своята същност на извънземни. Въпросът обаче е кои всъщност са те ? Влизал съм през тези портали и докато шофирам. Така съм си спестявал стотици километри път, но за съжаление ми се е случвало и точно обратното, когато трябваше да карам допълнително. Тези врати към други измерения се отварят подобно на асансьори, с тази разлика, че след това няма асансьор, в който да влезеш. Други те отвеждат до земя, която е лишена от живот. Някои те отвеждат в миналото, а други в бъдещето на нашия собствен свят. Има и такива портали, които те отвеждат до камери, които на свой ред препращат тялото към далечни звезди. Този свят който наричаме Земя, не е единствения населен с хора като нас. Трябва да държим съзнанието си широко отворено.“

За пореден път асансьорът играе централна роля в една уникална история от далечната 1934 г. Тя е описана 22 г. по-късно в специализирано списание за паранормални феномени. Главно действащо лице е Мириам Голдинг, която споделя своето удивително преживяване пристъпвайки извън асансьора в друга равнина на съществуване. Всичко се случва през есента на горепосочената година, когато тя и нейният годеник посещават музикален магазин в Чикаго. Асансьорът в магазина е препълнен и без да иска жената слиза на грешен етаж (под натиска на тълпата). Опитва да се върне, но хората са наистина много и се оказва невъзможно. Въздъхвайки, тя се подготвя да изчака кабината да дойде отново при нея. В този момент обаче с удивление осъзнава, че вече не се намира в музикалния магазин! Тя вече се намирала на територията на голяма гара. Можела да види огромни тълпи от забързани пътници. Диктори съобщавали различни времена за заминаване и пристигане на определени локации на високоговорители. Хората си купували билети, сандвичи и всякаква друга храна от специални за целта места. Мириам отишла до информационната будка, но след малко възмутено си тръгнала оттам. Причината била, че момичето вътре (подобно на вече описания случай с информационното гише в болницата) напълно игнорирало многобройните ѝ въпроси.

След известно време жената видяла знак, който давал указание как да се излезе от гарата. Тя последвала инструкциите и успяла да излезе. Било красив летен следобед. На съседната улица срещу гарата се строяла чисто нова сграда с червени тухли. Тълпи от хора се бутали по улицата. Всички те обаче напълно игнорирали Мириам и тя изобщо не можела да разбере къде се намира. В продължение на няколко минути тя се скитала напосоки докато не видяла един тийнейджър, който стоял по средата на тротоара зяпайки във всички посоки. Тя приближила русото момче, вече почти невярваща, че то ще говори с нея. Тогава усетила че момчето я е забелязало, след което то казало: „Предполагам и теб са те оставили на грешната гара?“

Мириам незабавно осъзнала, че колкото и фантастично да звучало – и двамата били в много сходна ситуация. Общата им „неволя“ ги свързала още повече и двамата продължили да изследват широката улица. Тогава момчето обяснило, че малко преди да се озове на това място то играело тенис в Линкълн, Небраска. Било отишло до съблекалнята да си смени обувките и когато се върнало на кортовете се озовало на спомената гара. Двамата дълго се чудили каква ли странна сила може да транспортира тенис играч от Линкълн и клиент на магазин от Чикаго до една и съща непозната за тях гара. В крайна сметка те успели да излязат от района и се озовали в по-открито пространство, където имало някакъв воден източник подобен на река с голям пясъчен нанос по средата. На пясъка с удивление те видели сестрата на годеника на Мириам заедно с още няколко момичета. Те също ги забелязали и започнали да викат жената по име и да махат към нея. Нейният нов приятел бил особено въодушевен от новосъздадената ситуация. Набързо съблякъл всички дрехи, оставайки само по тенис шорти. Той казал на Мириам, че е много добър плувец и че за няколко минути ще успее да преплува до пясъчния нанос, където били момичетата. Опитите му обаче се оказали безуспешни. Те продължавали да виждат фигурите на момичетата, но младежът така и не успявал да се доближи до тях. Напълно изтощен в крайна сметка той се върнал на брега и паднал на пясъка в акт на отчаяние. Когато двамата отново погледнали към пясъчния нанос обаче – той бил изчезнал заедно с хората на него.

Духът на Мириам почти се сломил. Тя почнала да се притеснява, че завинаги ще се окаже в капана на това място. След това обаче ненадейно била обвита от пълен мрак. Почувствала се така все едно се носи в пространството. Изведнъж тялото ѝ било силно разтърсено и се озовала на някакво малко столче в музикалния магазин. Пред нея имало разгърнато списание. Часовникът на магазина показвал, че той ще затвори всеки момент. Мириам се огледала за своя годеник, но не успяла да го види. Решила да се върне директно вкъщи, но този път използвала стълбите и избегнала всички асансьори. Когато пристигнала у дома годеникът ѝ отворил вратата. Той изглеждал доста облекчен от нейната поява. Споделил, че я е изгубил в асансьора и след като се озовал на приземния етаж – повече не успял да я открие. Отначало си помислил, че е останала на някой от горните етажи, но след като изчакал известно време се прибрал. Когато жената влязла вкъщи с изненада установила, че сестрата на нейния годеник, заедно с останалите момичета, които била видяла в другата реалност били на гости у тях. Нещо повече – сестрата дори закачливо споменала, че същия ден я е видяла в града, но Мириам била толкова заплесната, че изобщо не я чула когато я е повикала.

Изключително интересна перспектива към цялата тематика свързана с безбройните случки на промяна на реалността, може да бъде открита в биографичната книга „Изповедите на Алистър Кроули“. Макар в конкретния описан случай да няма асансьор, окултиста повдига воала към осъзнаването на определени принципи, които несъмнено са общи в почти всяка една подобна ситуация. Кроули споделя, че е силно впечатлен от историята на своя много добър приятел и алпинист Оскар Екенстайн и неговият разказ му служи като своеобразен катализатор. Благодарение на него той получава достъп до скрити или незнайно как забравени моменти от личните си преживявания и успява да ги осмисли по коренно различен начин. Преди встъплението към въпросната история, Кроули натъртва, че по негова собствена оценка животът на Оскар е изпълнен с множество мистерии и странности, които отиват отвъд всичко познато. В тази връзка той посочва удивителния пример, че години наред Екенстайн става обект на постоянни опити за убийство без какъвто и да е възможен повод. Единственото логично предположение на самия потърпевш било, че вероятно постоянно го бъркат с някой друг.

Колкото до въпросното ключово преживяване, накратко историята е следната:

След като за пореден път е атакуван от неизвестни лица на улицата, Оскар усеща, че не е безопасно да се върне по традиционния си маршрут към вкъщи. Така той решава да мине по заобиколен, но напълно непознат за него път. По някое време пак се появява чувството, че е следен. Това се случва в момент, в който нощта още не се е спуснала, но времето е доста мъгливо. Той завива в една тясна отсечка, която го отвежда до задните дворове на няколко къщи подредени в редица. Само в една от къщите обаче се вижда светлина. Градинската врата на тази къща е отворена и той се промъква като следи дали наистина го преследват. По някое време в далечината се виждат два силуета и той тихо притваря градинската врата зад себе си с намерението да влезе в къщата и да обясни ситуацията, като евентуално поиска помощ да го пропуснат през предната врата на къщата. Отзад му отваря млада и красива жена облечена в модерна вечерна рокля. Тя изглеждала с доста добър материален статус и социално положение. След като Оскар ѝ обяснил ситуацията, тя с радост го поканила да остане за вечеря. Той приел. Нямало никаква прислуга, но когато отишли в трапезарията, където вечеряли, той видял много добри и ценни картини – някои от които били на Моне. Екенстайн останал в къщата почти до зори. Приятната компания очевидно била споделена и двамата направили уговорка той да се върне отново още същата вечер. Не си записал точния адрес абсолютно убеден в безпогрешната си памет и уменията му да помни числа. Оскар обаче не успява да спази уговорката. Кроули пише, че не е сигурен за точната причина, но според него му е било „попречено“ да се върне навреме и да спази уговорката. В крайна сметка Оскар се връща 1 ден след това. С изненада установява, че къщата е в пълен мрак, а на всичкото отгоре открива и бележка, че имота се дава под наем. Той блъска по вратата, но напразно.

По едно време започва да се съмнява дали пък не е сбъркал номера на къщата, което принципно било немислимо от негова гледна точка. Все пак проверил всички околни къщи, но не открил нищо. На следващия ден се обадил на агента, който се занимавал с имота и двамата посетили къщата. Това била абсолютно същата къща, в която той бил вечерял с жената. Дори някои видни обезцветявания на тапета свидетелствали, че на тези места са стоели картини и даже рафт за книги, който той си спомнял отлично. Агентът обаче го уверил, че никой не е живял в къщата от поне 3 месеца. Оскар му посочил някои улики, които според него били доказателство, че все пак някой е живял там наскоро, но агентът не ги приел за правдиви. След това отишли в задната част на имота и видели стъклената врата през която Екенстайн влязъл в къщата, както и градинската такава. Те били в състоянието, в което ги оставил. В крайна сметка се оказало, че къщата принадлежи на 60-годишен мъж, който живеел там заедно с прислуга от двама души. В момента той се намирал във Франция, за да прекара зимата. Мистерията силно развълнувала Екенстайн и той се върнал в къщата още няколко пъти. След някой друг месец успял да говори с двамата прислужници, които се били върнали преди собственика. Те обаче му казали, че нито познават, нито някога са виждали дамата, която Оскар им описал. Така мистерията стигнала своеобразна задънена улица. Много години по-късно Оскар получи изключително странно писмо, което нарочно не било подписано. Стилът бил умишлено дегизиран, така че да не издаде източника. Писмото не казвало много, но все пак му давало да разбере, че неговият „автор“ съжалява много, но не може да направи нищо и няма никакви надежди за бъдещето. В писмото се казвало обаче, че „този спомен никога няма да бъде заличен“. Екенстайн можел да свърже тази мистериозна комуникация единствено със своето преживяване в къщата и младата дама. Той просто не можел да си представи друга логическа връзка.

Впоследствие Кроули пише, че вярва в абсолютно всяка една дума на тази история, защото докато я чете има натрапчивото чувство, че нещо подобно се е случвало на самия него. Той е наясно, че доста сходни идеи са били описвани и в някои произведения свързани с класическата и ориенталската литература. Тогава той си задава въпроса дали все пак става дума за спомен от някоя друга инкарнация или пък друг вид илюзия различна от тази на която казваме „истински живот“?



Темата за естеството на нашата реалност е изключително огромна и дълбока. Нейното адекватно изследване и разбиране изисква съвършено друг тип калибър, фокус и пространство. Тези обстоятелства ще бъдат налични в книгата „Завръщане в Монтоук“, а магнитудът на представените концепции ще надмине традиционната представа за понятието „поразително“. Затова в този материал ще бъде засегнат един много дребен фрагмент, който пряко засяга дискутираните до този момент асансьорни примери. В много от тях е видно, че по една или друга причина човек се озовава на „грешното място“ в конкретен момент. Нещо което само по себе си вероятно се явява изключително мощен окултен механизъм за промяна на реалността. Случаят с Мириам в музикалния магазин е препратка към тази „ниша“. Дори в ситуацията описваща подземна база с излизащ от асансьора „рептил“ е подсказано, че всичко се случва вследствие на нещо „форсмажорно“. Когато дадено явление излезе от своята естествена среда и параметри възникват хиляди несъзнавани възможности. В историята препредадена от Кроули, неговият приятел пък поема по напълно непознат за него път в опит да се спаси от преследване... Което води до още по-удивително преживяване. Когато окултиста размишлява около тази история, инстинктите му започват да се засилват и започва да си припомня, че самият той е имал подобни духовни приключения. Част от тях се случват по време на сън, но дори във физическата реалност той често нарочно влиза в грешната врата или грешната къща.

Без да се задълбава излишно в материята, тук следва да се отбележи, че съществуват редица групи от хора които твърдо вярват, че човешкия живот в огромна степен е програмиран по един или друг начин. Тези групи се различават твърде много в своите схващания по отношение на детайла, но основата на която стъпват е на практика обща. Някои от тези „общества“ разработват различен тип механизми и експерименти чрез които се опитват да разбият предполагаемото им „планирано битие“. Една подобна група са т. нар. „рандонавти“, базирани основно в САЩ. Според тях изборите, които човек прави са изкуствено ограничени априори и варират в някакви тясно определени рамки като по този начин истински избор – на практика няма. Затова те се опитват да „хакнат“ системата, като заобиколят тази предполагаема липса на избор. Те стигат до извода, че за да се случи това трябва по някакъв начин човек да излезе от традиционната си среда и ежедневие. Но начинът по който предлагат да се случи е още по-изумителен и дори леко ироничен. Според тях това не може да е директно решение на индивида – защото ако той просто ненадейно реши да замине за Хавай (например), подобен сюжет без съмнение може да се впише като част от предварително зададен сценарий, който бива активиран подсъзнателно при избора на локацията! Затова те се ползват от услугите на специална програма – бот, която генерира локацията до която човек следва да отиде на абсолютно случаен принцип.

Доколко този метод е адекватен и наистина избягва идеята за предварително зададен сценарий – няма да се коментира, защото ще навлезем в още по-дълбоки дебри за които няма място в тази статия. Факт е обаче, че много хора ползвали се от метода докладват, че животът им след изживяването наистина се е променил значително и е поел в съвършено различна посока. Някои индивиди описват, че локацията до която са отишли е само на няколко километра от техния дом, но въпреки това е станала причина те да променят драстично осъзнаването си за света. Обикновено на мястото те често наблюдават специфични символи или дори послания, а понякога дори колекционират различни артефакти. Мнозина от тях гледат на случващото се като на потентен експеримент и наблюдават с интерес промяната в живота си. Други пък съобщават за присъствието на „сили“, които се опитват по всякакъв начин да ги накарат да престанат да правят това. Една от версиите свързани с експеримента гласи, че съществуват 2 основни компонента в цялата схема и това донякъде може да доведе до объркване, защото те влизат в привидно противоречие. Общият консенсус обаче извежда идеята, че индивидът трябва да има предварително ясно намерение за промяна на реалността и посоката, в която иска тя да се промени. За да се реализира идеята обаче следва това да се осъществи чрез изследването на поне няколко произволно избрани локации, които не са част от „предварителния сценарий“ и ежедневието на човека. Чрез тях се задейства самия механизъм. Т.е. локацията трябва да е произволна или казано с други думи „грешна“ (от гледна точка на традиционното ни ежедневие), за да може да отключите осезаема промяна в реалността. От друга страна личното намерение в процеса също оказва немалка роля. Така де факто можем да получим безброй различни комбинации.

Алистър Кроули например е дотолкова впечатлен от историята на Екенстайн, че дори разисква детайлно въпроса с друг свой приятел към когото изпитва огромен респект. Той се казва Норман Мъд и двамата стигат до още по-философски гледни точки по тази тема. От една страна отбелязват изключително важната подробност, че Оскар не е спазил уговорката да се върне на това място в правилното „време“. От тяхна гледна точка цялото преживяване е било нещо като практически урок по висша магия, а Екенстайн не се е усетил навреме за този факт. През тяхната призма – именно грешната къща де факто се явява портал към друг свят. Мъд дори го описва като своеобразен хан, който стои в преддверието на „града на Бога“.

Навлизайки в „по-ефирните“ сфери на съществуване следва да се отбележи, че асансьорът като символ и инструмент също играе значителна роля. В тези „по-фини“ нива на преживявания той буквално олицетворява идеята за постоянното прескачане през различните реалности. Той може да бъде използван като свързващо звено и удачен метод за навигация. Всъщност има редица слоеве в осъзнаването на тази негова функция. Както вече бе отбелязано в този материал съществуват съществени разлики между обикновения сън и осъзнатото сънуване. Второто предоставя далеч по-широк достъп до преживявания и само по себе си може да бъде използвано като стартова точка към още по-удивителни дестинации, които не са налични в обикновените сънища, защото често те са генерирани от мозъка. Някои изследователи на феномена дори правят директно сравнение между състоянието на осъзнато сънуване и... пътуването в асансьора. Ако човек съумее да натиска „правилните бутони“, той може да осъществи транзит до друга равнина на съществуване. В тази връзка някои „екзотични твърдения“ на определени фракции касаещи конкретни подземни бази правят директното заявление, че в тях чисто буквално и без всякаква метафора съществуват специални асансьори, които служат точно за подобен род пътувания между различните „плътности“.

В немалко практически курсове по осъзнато сънуване асансьорът бива използван като незаменим тренажор в изграждането на една ментална стартова площадка, която служи като основна база за всевъзможни експерименти. На „ученика“ реално му бива предадена идеята, че може да използва асансьора като „патерица“ във всеки един момент, в който той се почувства застрашен или объркан по отношение на това къде се намира. Затова в подобни ситуации той бива съветван веднага да намери асансьор в някоя сграда, да натисне конкретен бутон и да си представи желаната дестинация на която иска да попадне. Друга гледна точка към „асансьорната проблематика“ акцентира на схващането, че етерното тяло на човека е толкова близко до физическото такова, че често то може да бъде „усетено“. Според някои автори това най-добре може да се почувства ако човек се движи в много бърз асансьор. Странното усещане в корема според тях понякога се дължи на движението на етерното тяло, което излиза от синхрон с физическото. И този факт може да бъде използван при опит за излизане извън тялото.

Функцията на асансьора като посредник между различните нива на съществуване е толкова универсална, че дори е използвана като лост, чрез който редица същества биват „обработвани“ преди да се инкарнират на Земята. Подобен сценарий е описан в тази статия. В нея е обяснена въпросната схема, която цели премахване на определени спомени преди „раждането“. По време на осъзнат сън човека все пак успява да се докопа до това свое преживяване:

„Той е поставен в някаква стая подобна на асансьор, която има за цел да онагледи „спускането“ към Земята. Човекът си спомня, че е бил в тази стая много пъти преди това, но не си спомня какво точно трябва да направи впоследствие. Намира се на 14-ия етаж (което е индикация за определено ниво на осъзнаване). Паметта му е толкова силно изтрита, че дори е забравил как точно трябва да се спусне на Земята. Това е един своеобразен тест, който бива даван от „другата страна“, за да се види дали все пак са останали налични някакви спомени и ако това е така го връщат за допълнително „прочистване“ преди да „слезе“ на Земята. Човекът си спомня, че е имало и други тестове свързани с проверка на паметта, но не може да си спомни точно какви. Това са последните фрагменти от спомени преди да се роди. Той счита, че по някакъв начин точно тази стая, подобна на асансьор, е свързана с изтриването на спомените.“



Извънтелесните преживявания, чиято стартова точка е именно асансьорът, могат да бъдат „оцветени“ и в положителния край на спектъра. Независимо от субективното възприятие на подобен род феномени човешката гледна точка добавя зрънце допълнителен контекст в един невъобразим меланж от удивителни възможности. Така се обогатява всяка една перспектива, дори когато биват предавани преживявания, които са доста далечни от земното съществувание. Следното описание напълно онагледява този специфичен мироглед:

„(...) Намирам се в асансьор, който се издига високо към „върха на вселената“. Същевременно той спира на всяко едно ниво по пътя „нагоре“. Чувствам се свободен. В съзнанието ми се появяват шахматни форми и аз се опитвам да ги преследвам до мястото към което те отиват. Успявам да преследвам тези летящи създания. Всеки път обаче, когато „хвана“ някое от тях, то се размножава в безброй вариации. Неволно се опитвам да анализирам колко време ще ми отнеме да заловя всяко от тези безчетни шахматни създания. В този момент ме връхлетява спонтанен отговор, който като че ли идва с нещо подобно на капсула от реалността от която идвам.

Вече съм преминал нашето измерение на време и пространство. Летя право напред в спираловидна траектория със съзнанието и тялото си. Преминавам през второ, трето и след това четвърто различно измерение. Скоростта ми стига своя предел, който отива отвъд всички стандарти чрез които може да се измери. Формата ми се променя и вече съм своеобразна „частичка“, която прониква във всяко следващо измерение. Докато все още осъзнавам броя на различните равнини на съществуване, които включват време и пространство, пътуването ми продължава гладко и спокойно с равномерна скорост. Всичко около мен като че ли плува и ми позволява да премина лесно през всяко измерение, стигайки все „по-дълбоко“ в космоса. Вече съм в десето поредно измерение и усещам как скоростта ми рязко се забавя. Преминавам през последния портал, който ме отвежда в 11-то следващо измерение. Това изглежда е била моята цел през цялото време. Стигам до осъзнаването, че само няколко създания са били допускани толкова надълбоко и че не трябва да приемам лежерно присъствието си тук. Летя в някакво празно пространство. Много форми и различни сцени ми се разкриват постепенно. Всички те са „извънземни“ и напълно нереалистични от гледна точка на познатата ни структура на вселената. Продължих да изследвам това място доста дълго, като един вид попивах всичко в него. Изобщо не се стремях да упражнявам какъвто и да е контрол и се оставих на течението. След това се случи нещо.

Това измерение все едно направи имплозия само в себе си. Започнах да наблюдавам как всяко същество в тази реалност започна да се свързва с останалите, за да се превърнат в едно цяло. Те правеха това с изключително бързи темпове и усетих, че времето ми да се свържа с тях наближава. Изчаках подходящия момент и разтворих ръце към нарастващата „маса“. Без грам закъснение или преходен период аз се превърнах в едно с тях. Превърнах се в сингулярност. Всички създания завършиха процеса по свързване едно с друго и започнаха да се свиват в една точка на реалност (или нереалност). В един момент преминахме каквато и да е идея за форма и се превърнахме в... присъствие.

В този момент бях свързан към всяка една част на всяка една вселена и измерение през които бях преминал. Чрез набор от невидими нишки, (които свързваха всяка частичка материя, която някога е била създадена една с друга) можех да се фокусирам във всяка възможна зона на космоса, която пожелаех. Можех да видя и мястото от което идвах – красивото тяло на планетата Земя. Виждах нейните обитатели, които живеят своя живот и мощната енергия, която ги поддържаше живи. Виждах и всички важни за мен хора, които изглеждаха много щастливи. Свързах мислите си чрез тези нишки, чиито крайни точки пребиваваха в многобройните алтернативни измерения, които посетих. Изпитах чувство на благоговение пред това колко уникално е всяко едно измерение в сравнение с останалите. Всяко едно има своите специфични физически характеристики и приютява различни видове създания, които живеят в него.

След това нишките се скриха от мен и изпитах чувство на благодарност, че все пак ми се разкриха по този начин. Те ми дадоха осъзнаването, че всичко във вселената може би наистина е свързано едно с друго. След това започнах да придобивам осъзнаване, че отново се намирам във физическото си тяло. Това бе странно чувство и макар очите ми да бяха полуотворени – все още не разбирах напълно локацията си. Съзнанието ми все още прескачаше сред алтернативните реалности, с които се срещнах. Споменът за това какво представлява нашия свят, който наричаме „истински“, започна бавно да се завръща. Цялата ми памет и личност започна бавно да се събира наново. Любовта към всичко, което имам в този свят, се усили и започна да вибрира в мен. Погледнах към тавана и той изглеждаше сякаш се простира на километри от мен...“



Както виждате полярното възприятие на архетипа на асансьора не е свързано единствено с „физическата реалност“. На Земята много хора имат фобия към него, защото са засядали в кабината или им се е случвал друг неприятен инцидент. Подобна „травма“ може да бъде отключена с още по-голяма сила по време на „сън“, защото „там“ възможностите са още по-неограничени. Често асансьорът в тези ситуации просто не спира на последния етаж или пък отива дълбоко под земята. На практика всеки който има способността да си спомня своите сънища може да сподели десетки подобни преживявания с асансьори. Същевременно тяхната функция на портал е още по-засилена в „нефизическите“ слоеве на реалността. Което следва да ви напомни, че е изключително добра идея, попадайки в кабината да правите някаква своеобразна проверка на реалността. Това ще ви се отплати с лихвите впоследствие, защото „най-малкото“ ще можете да контролирате доста по-добре ситуацията по време на сън – тъй като асансьорът ще се превърне в точния маркер, който да направи съня осъзнат. Колкото до чисто „физическото“ му използване – вашата повишена бдителност ще съдейства за по-адекватно влияние върху ситуацията.


https://www.parallelreality-bg.com/statii/ezoterika/615-2019-10-26-15-19-05.html