Защо монасите, воините и мъдреците са практикували задържане на сперма

 ЗАЩО МОНАСИТЕ, ВОИНИТЕ И МЪДРЕЦИТЕ ПРАКТИКУВАТ ЗАДЪРЖАНЕ НА СЕМЕТО

В старите времена, когато светът още дишаше бавно, а тишината имаше тежестта на камък, хората знаеха нещо, което днес е почти изгубено. Знаеха, че в тялото на мъжа има врата — врата към сила, която не може да бъде измерена, претеглена или обяснена. Сила, която може да издигне човека до върховете на духа или да го хвърли в бездната на собствените му слабости. Тази врата е семето — не като биологична течност, а като сгъстена жизнена енергия, като огън, заключен в костите, като светлина, която може да изгори или да освети. Монасите, воините и мъдреците от древността не са практикували задържане на семето от морал, нито от страх, нито от срам. Те са го правили, защото са познавали тайната архитектура на човешкото поле. Знаели са, че семето е последната крепост на жизнената сила, последният бастион, който ако бъде разпилян, оставя човека празен, разкъсан, лесен за манипулация от вътрешни и външни сенки. Те са разбирали нещо, което съвременният човек е забравил: че задържането на семето е форма на вътрешна алхимия.

В манастирите, където стените пазят тишината като реликва, монасите са знаели, че сексуалната енергия е най-силната форма на жизнена сила. Те са я наричали огънят на долния свят, защото тя се ражда в тъмнината на тялото, но може да бъде издигната към светлината на духа. За тях задържането на семето не е било въздържание, а ритуал на трансформация. Когато семето не се разпилява, то започва да се издига по вътрешните канали, като топлина, която се превръща в яснота, като мрак, който се превръща в светлина. Монасите са вярвали, че чрез задържане човек може да отвори вътрешното око, да види онова, което е скрито зад завесата на света. Те са знаели, че разпиляното семе е разпиляна молитва, а задържаното семе е мост към Бога.

В древните армии, където животът и смъртта се срещат като две остриета, воините са практикували задържане на семето по друга причина — за сила. Те са вярвали, че семето е кървавият дух — енергия, която дава на мъжа по-бързи реакции, по-остър ум, по-силно тяло, по-непоколебима воля. Воинът, който разпилява семето си, е като меч, оставен под дъжда — ръждясва, отслабва, губи остротата си. Воинът, който го задържа, е като стомана, закалена в огън — твърд, фокусиран, опасен. В някои традиции се е вярвало, че мъжът, който пази семето си преди битка, става почти недосегаем. Не защото е по-силен физически, а защото енергийното му поле става плътно като броня. Сенките на страха не могат да проникнат в него. Смъртта не може да го докосне лесно.

Мъдреците, алхимиците, даоистите, йогите — всички те са знаели, че семето е врата към вътрешната алхимия. Те са го наричали жива роса, вътрешен еликсир, коренът на духа, златната есенция. За тях задържането на семето е било начин да се събере разпилената енергия и да се превърне в съзнание. Те са вярвали, че когато мъжът разпилява семето си, той губи части от себе си — фрагменти от волята, от паметта, от яснотата. Но когато го задържа, тези фрагменти се връщат. Те се събират като парчета от древен артефакт, който постепенно възстановява истинската форма на човека. Мъдреците са казвали: „Който пази семето си, пази духа си.“

Монасите го правят за светлина. Воините — за сила. Мъдреците — за яснота. Но всички те са разбирали едно и също: че семето е последната крепост на жизнената енергия. Когато мъжът го разпилява без мярка, той става слаб, разсеян, зависим, лесен за контрол, лесен за манипулация, лесен за обсебване от вътрешни сенки. Когато го задържа, той става стабилен, фокусиран, магнетичен, опасен, недостъпен за паразити, недостъпен за хаос. Това е причината древните традиции да пазят това знание като тайна. Защото мъжът, който владее семето си, владее себе си. А мъжът, който владее себе си, не може да бъде поробен — нито от желания, нито от страхове, нито от системи, нито от сенки.

Днес мъжете живеят в свят, който ги разсейва, отслабва, разкъсва. Свят, който иска мъжът да бъде празен, уморен, зависим. И затова знанието за задържането на семето е било осмивано, изкривявано, забравено. Но истината е същата, както преди хиляди години: семето е енергия. Енергията е сила. Силата е свобода. Монасите, воините и мъдреците не са били глупави. Те са били пазители на знание, което днес отново започва да се пробужда. И когато мъжът си го спомни, когато започне да пази енергията си, когато престане да бъде разпилян, тогава сенките, които го следват, ще се разпръснат. Тогава компулсиите ще отслабнат. Тогава умът ще се изчисти. Тогава духът ще се върне в тялото. И мъжът ще стане това, което винаги е бил — носител на сила, която светът е забравил, но която никога не е изчезвала.