ВАШИТЕ ПАРАЗИТИ ВИ КОНТРОЛИРАТ ПРЕЗ ЖЕЛАНИЯТА, КОИТО НЕ СА ВАШИ

В дълбините на човешкото поле, там където мислите се раждат преди да бъдат изговорени, а желанията се оформят преди да бъдат осъзнати, съществуват структури, които не принадлежат на човека, но се хранят от него. Те са тихи, упорити и невидими, но присъствието им се усеща като постоянен натиск, като вътрешно разместване, като импулс, който идва от място, което не е ваше. Тези структури, които мнозина наричат паразити, не са само биологични организми, а двуслойни същности, които се простират едновременно в плътта и в астрала. Физическите паразити са корените, астралните са клоните. Едните се впиват в тялото, другите в ума. И когато двата слоя се свържат, човекът започва да вярва, че желанията му са негови, че импулсите му са естествени, че навиците му са избор, а не програма.

Те не влизат внезапно. Те чакат. Те наблюдават. Те се промъкват през пукнатините, които човек сам отваря, когато търси утеха в вещества, в разсейване, в храна, в удоволствия, които не лекуват, а разширяват раната. Всеки път, когато човек посегне към нещо, което знае, че го разрушава, но въпреки това го прави, паразитът укрепва. Той се храни с повторението, с цикъла, с безсилието. Той се храни с онзи момент, в който човек казва „само още веднъж“, а вътрешният му глас шепне, че това не е последният път. Този шепот не е негов. Това е имплант, мисловна форма, която се е закрепила в астралното тяло и диктува посоката на мисълта.

Когато човек посегне към цигарата, това не е просто навик. Това е сигнал. Димът отваря пролуки, през които астралните структури се закрепват по-дълбоко. Когато човек посегне към алкохола, това не е просто желание за отпускане. Това е разхлабване на връзката между съзнанието и тялото, момент, в който физическите паразити получават повече пространство, а астралните – повече достъп. Когато човек търси стимули, които източват жизнената му енергия, това не е случайност. Това е глад. Глад, който не е негов. Глад, който се предава през нишки, вплетени в нервната система, в емоционалните реакции, в подсъзнателните импулси.

Паразитите не се интересуват от морал. Те не се интересуват от това дали човек страда, дали се срамува, дали се опитва да се промени. Те се интересуват само от енергията, която се отделя, когато човек се разкъсва между желание и вина, между импулс и съпротива, между стремеж към светлина и падане в сянка. Тази енергия е тяхната храна. Тя е тяхната валута. Тя е причината да се закрепят толкова дълбоко, че човек започва да вярва, че без тях не може да функционира.

Те не просто влияят на мислите. Те ги оформят. Те ги насочват. Те ги повтарят, докато човек не започне да ги приема като свои. И когато някой се опита да му каже истината, когато някой се опита да му покаже, че тези импулси не са негови, паразитите реагират. Те се защитават. Те използват човека като щит. Те го карат да отхвърли истината, да се ядоса, да се подиграе, да нападне. Не защото човекът е лош, а защото паразитът се страхува. Истината е отрова за него. Светлината е огън. Осъзнаването е нож.

Тялото започва да жадува за храни, които подхранват разлагането, защото физическите паразити процъфтяват в среда на киселинност и застой. Умът започва да жадува за стимули, които разклащат енергийното поле, защото астралните паразити се хранят с хаос. Човек започва да вярва, че това е неговата природа, че така е устроен, че така е роден. Но това е лъжа. Това е програма, която е била инсталирана толкова дълбоко, че човекът е забравил какво е да бъде свободен.

Светът, в който живеем, е идеална среда за тези структури. Бързата храна ги подхранва. Шумът ги усилва. Ниските честоти ги стабилизират. Информационният хаос ги размножава. Системите, които би трябвало да лекуват, често само прикриват симптомите, оставяйки паразитите да се разпространяват. Системите, които би трябвало да образоват, често притъпяват интуицията, за да не може човек да усети какво се случва вътре в него. Системите, които би трябвало да защитават, често отслабват естествените защити на човешкото поле.

И така човекът се превръща в съд, който не управлява сам себе си. Той се превръща в проводник на чужда воля. Той се превръща в част от колективно поле, което не е човешко, а паразитно. И когато погледнеш в очите на мнозина, виждаш не присъствие, а отсъствие. Не светлина, а мъгла. Не избор, а програма.

Но освобождението е възможно. То започва с разпознаване. С онзи момент, в който човек осъзнае, че импулсът не е негов, че желанието не е негово, че мисълта не е негова. Когато започне да наблюдава, вместо да реагира. Когато започне да се отдръпва от навиците, които го разяждат. Когато започне да гладува паразита, вместо да го храни. Това е бавен процес, но всяка стъпка отслабва нишките, които го държат.

Когато физическите паразити започнат да отслабват, астралните губят опора. Когато астралните започнат да се разпадат, умът се прояснява. Когато умът се проясни, човекът си спомня кой е. И тогава започва истинското издигане. Не като бягство от света, а като връщане към собствената си цялост. Когато човек се освободи от паразитите, той не просто спира да жадува разрушителни навици. Той започва да усеща тишина, която е била заглушена. Сила, която е била скрита. Светлина, която е била покрита.

Това е пътят. Дълбок, труден, но възможен. И всеки човек заслужава да го извърви. Заслужава да бъде свободен. Заслужава да бъде цял. Заслужава да се върне към себе си.