„Те не бяха хора, но помогнаха на дъщеря ми.“ История за едно момиче и нейните „въображаеми“ приятели

„Татко, отново ги чувам.“

„Приятелите ми? И какво казват те?“

„Казват, че разбират болката ми.“

Галя наистина беше много болна. Диагнозата на лекарите беше сериозен удар, а прогнозата - много мрачна. Дори преди това момичето периодично общуваше с въображаеми приятели. Лекарите обаче вярваха, че никой никога не се е свързвал с нея и че всичко това е резултат от халюцинации, причинени от болестта ѝ. Галя непрекъснато молеше баща си да я закара у дома. Той се опита да преговаря с лекарите, но те се съмняваха, че може да бъде изписана. Когато стана ясно, че терапията не помага, най-накрая я изписаха.

Баща ѝ планираше да заведе Галя в друг град, където биха могли да ѝ помогнат. Пътуването беше планирано за следващия ден. Но през нощта се случи нещо странно. Цялата къща сякаш започна да се тресе. Момичето се събуди и изтича на улицата. Притеснената ѝ родителка не я настигна... Ярка светкавица! Лъч светлина се стрелна към Галя и там, където току-що беше стояла, тя вече я нямаше. Баща ѝ се затича към него и, падайки на колене, започна да се оглежда. Извика дъщеря си, но в отговор чу само тишина и неподвижност.

Галя изтича първа на улицата.

Инцидентът беше още един удар за Сергей. Той отишъл в полицията и им разказал всичко, което си спомнял в този момент. Беше необичайна и неразбираема сцена. Посред тъмната нощ лъч светлина се изстрелял от небето към земята и момичето изчезнало в нея. Преди това се усетило нещо като земетресение – не силно, но някои предмети от къщата паднали на пода.

Разследващите веднага изразили съмнения относно разказа на мъжа. Пристигането на мястото и огледът на местопроизшествието не дали резултати. Те не успели веднага да потвърдят или опровергаят версията на бащата. Той бил помолен да не напуска града, за да могат разследващите да дойдат и да задават въпроси по всяко време.

Те посетили къщата няколко пъти и разговаряли със Сергей. Заедно започнали да изучават дневника на Галя, разгледали рисунките ѝ и повикали психолог, за да оцени почерка на момичето и съдържанието на рисунките ѝ. Опитали се да идентифицират всички първоначално пренебрегнати детайли.

Девет дни по-късно бащата на момичето изчезнал безследно. Ситуацията стана още по-объркваща и сложна, защото той активно сътрудничи на разследването, а след това внезапно изчезна. Не остави бележка и не информира никого от обкръжението си, приятели или колеги за мотивите си. Разбира се, той имаше причина за уединението си, но не биваше да го прави по начина, по който го направи, тъй като това само усложни и забави разследването.

Сега трябваше да намерят не един човек, а двама. Единствената малка улика беше бъркотията в къщата, няколко предмета на пода, включително снимка от стената и чинии в кухнята. Два дни по-късно Сергей и Галя се върнаха. Първото нещо, което мъжът направи, беше да се обади на следователя и да каже, че дъщеря му е намерена.

След всичко, което се беше случило, той обясни къде е бил през последните два дни и защо не е обявил предварително заминаването си: „Не бях планирал да ходя никъде, просто чаках новини. Работата ми позволяваше да взема неплатен отпуск, така че бях вкъщи. Всичко се случи през нощта.“

Точно както в нощта, когато Галя изчезна, усетих силни вибрации в къщата. Бързо скочих и изтичах навън. Някъде дълбоко в себе си се надявах да върнат дъщеря ми, но вместо това ме обгърна ярък, топъл лъч и буквално бях заслепен за няколко секунди. Беше като да гледам в слънцето или в заваръчна горелка.

Когато очите ми се възстановиха малко от слепотата, започнах да осъзнавам къде се намирам. Беше някаква стая, чиито стени и под много приличаха на декори от научнофантастичен филм. Нещо като космически кораб или нещо подобно. Чух звука на отварящи се врати зад мен и четири същества излязоха към мен. Те не бяха хора. Хуманоиди. Извънземни. Наречете ги както искате, но тези, които видях, не можеха да се нарекат хора.

Те не бяха хора.

Нямаше страх, агресия и недоверие. Преведоха ме през две стаи и видях Галя. Дъщеря ми беше в нещо като стъклена тръба, пълна с розова течност. Тръбички или жици се простираха към тялото ѝ. А около нея, малки метални роботи, като малки черни паяци с много крака, се носеха в разтвора. Понякога те пълзеха вътре в нея през устата или ноздрите ѝ. Не знаех какво да правя. Никой от присъстващите не ми обясни нищо. Опитите ми да им задавам въпроси останаха без отговор.

Галя дишаше. Гледах я как издишва и въздухът бавно се издигаше през течността. Нямах друг избор, освен да чакам. Бях жаден, гърлото ми беше сухо, но дори нямах малка бутилка вода със себе си. Няколко часа по-късно просто легнах на пода и заспах до дъщеря си. Стъклена стена ни разделяше. Събудих се от шум. Когато отворих очи, съществата натискаха нещо на малък контролен панел.

Те източваха течност. Тогава видях около 20 метални биоробота да изпълзяват от дъщеря ми. След това жиците и тръбите бяха откачени. И изведнъж Галя отвори очи. Тя беше много изненадана и същевременно щастлива, че съм там. Оказа се, че тези същества общуваха с нея телепатично. Хуманоидите бяха същите приятели, с които Галя общуваше. Лекарите ги бяха отхвърлили като халюцинации, но се оказаха истински.

Дъщеря ми беше много болна и им разказа за това. Съществата се съмняваха, че методите им ще проработят, но се съгласиха да опитат. Галя се притесняваше и затова не ми каза нищо. Дъщеря ми разбираше речта на хуманоидите и ми разказа всичко за тях, а те за мен. Тя успя да поиска и вода за мен. Приятелите ѝ ѝ казаха, че всичко е минало добре, но трябва да отидем в болницата за изследвания и необходимите прегледи.

Дъщерята, която беше наблизо, потвърди историята на баща си. Ден по-късно лекуващите лекари поставиха на Галя нова диагноза: „Напълно здрава“. Две седмици по-рано те твърдяха, че няма начин да помогнат на момичето.