ШИШАРКАТА КАТО КОСМИЧЕСКИ АРХЕТИП НА ПРОБУЖДАНЕТО: ДРЕВНИЯТ СИМВОЛ, КОЙТО РАЗКРИВА СКРИТАТА ГЕОМЕТРИЯ НА ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ

Шишарката е един от най-странните и най-дълбоки символи, които човечеството е наследило от древните цивилизации, защото присъства в култури, разделени от хиляди километри и хиляди години, но винаги носи едно и също послание, едно и също значение, една и съща мистична сила, която древните са разбирали, а съвременният човек едва започва да осъзнава. Тя е символ, който се появява в Египет, Месопотамия, Индия, Гърция, Рим, Централна Америка, Северна Европа, Азия и дори в християнската архитектура, без да губи своята форма, без да губи своята спирална структура, без да губи своята връзка с вътрешната светлина на човека. Шишарката е древен код, който отразява структурата на епифизата, малката жлеза в центъра на мозъка, която древните са наричали „око на духа“, „врата към невидимото“, „мястото, където човекът вижда без очи“, „седалището на душата“, „ключът към вътрешната светлина“. Тази жлеза е била почитана като орган, който позволява на човека да се свърже с космическите честоти, да усеща истината отвъд думите, да вижда отвъд физическите сетива, да разбира символите, да влиза в състояния на дълбока интуиция, да преживява сънища, които носят знание, да се пробужда от илюзиите на материалния свят. Древните цивилизации са знаели, че епифизата е нещо повече от биологична структура, защото са наблюдавали как тя реагира на светлина, на вибрации, на ритми, на природни цикли, на енергийни потоци, на вътрешни състояния. Те са знаели, че тя е органът, който регулира вътрешната светлина на човека, неговата интуиция, неговото въображение, неговата способност да вижда отвъд физическото, неговата връзка с космическите честоти и неговата способност да се пробужда от илюзиите на материалния свят. Затова са използвали шишарката като символ на този процес, защото формата ѝ отразява структурата на епифизата, а спираловидните ѝ линии отразяват геометрията на енергийния поток, който преминава през човешкото съзнание, когато то е в състояние на висока вибрация. В Египет шишарката е била свързвана с Озирис, богът на възкресението и трансформацията, защото епифизата е органът, който позволява на съзнанието да премине от едно състояние в друго, от сън към пробуждане, от заблуда към истина, от ограничение към свобода. В Месопотамия боговете са държали шишарки в ръцете си като символ на способността да пречистват енергията на човека, да отварят вътрешната му светлина, да му дават достъп до знание, което не може да бъде получено чрез физическите сетива. В Индия шишарката е била свързвана с Аджна – третото око, центърът на интуицията, който позволява на човека да вижда истината отвъд физическите сетива, да разбира символите, да усеща енергията, да влиза в състояния на дълбока медитация. В Гърция тя е била символ на Дионис, богът на екстаза и освобождението, защото епифизата е органът, който освобождава съзнанието от ограниченията на материалния свят и му позволява да преживява състояния на вътрешна свобода. В Рим тя е била поставяна върху върховете на жезли, защото е символизирала властта над вътрешния свят, а не над външния, властта над съзнанието, а не над материята, властта над истината, а не над илюзията. В християнството шишарката присъства скрито в архитектурата на храмове, защото е символ на духовното пробуждане, което е било запазено за посветените, за онези, които са били готови да преминат отвъд догмата и да достигнат до вътрешната светлина. В езотеричните учения тя е била ключ към разбирането на вътрешната светлина, която човекът носи в себе си, защото епифизата е органът, който регулира тази светлина. Древните са знаели, че епифизата е антена, която приема и излъчва енергия, че е портал към невидимите светове, че е органът, който позволява на човека да се свърже с космическите честоти, че е ключът към пробуждането на съзнанието.Затова са използвали шишарката като символ на този процес. В природата шишарката е съвършен модел на спиралната геометрия, която управлява растежа на растенията, движението на галактиките, структурата на ДНК, разпределението на листата, формата на циклони, движението на енергията в човешкото тяло. Тази спирала е известна като златното сечение, като божествената пропорция, като универсалния код, който свързва всичко живо. Когато човек гледа шишарка, той вижда природата, но когато я разбира, той вижда космоса. Шишарката е мост между тези два свята. В съвременния свят епифизата е органът, който най-много страда от начина на живот, защото е чувствителна към химикали, изкуствена светлина, токсини, стрес, електромагнитни полета и липса на природна вибрация. Когато епифизата отслабне, човекът губи интуицията си, губи вътрешната си светлина, губи способността да вижда отвъд физическото, губи връзката си с космическите честоти, губи способността да се пробужда от илюзиите на материалния свят. Затова съвременната система не говори за епифизата, защото тя е органът, който може да освободи човека от контрол, да му върне вътрешната сила, да му върне способността да мисли самостоятелно, да му върне способността да се противопоставя, да му върне способността да се пробуди. Древните са знаели това и затова са използвали шишарката като символ на този процес. Тя е била ключът към разбирането на вътрешната светлина, която човекът носи в себе си. Тя е била символ на пробуждането. Тя е била знакът, който показва пътя към истината. Тя е била мостът между човека и космоса. Тя е била кодът на съзнанието. И ако човекът някога реши да се върне към този код, той ще открие, че вътрешната светлина никога не е изчезвала, а само е била покрита от шум, токсини, страх, стрес и забрава. Шишарката е напомняне, че пробуждането е вътрешен процес, който започва от епифизата, от вътрешната светлина, от интуицията, от връзката с природата, от връзката с космоса, от връзката със самия себе си. И когато тази връзка се възстанови, човекът отново става свободен.