УНИЩОЖЕНИЕТО НА ВЕЛИКА ТАРТАРИЯ: ЗАЛИЧЕНАТА ИМПЕРИЯ, КОЯТО ИЗЧЕЗНА ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА

Велика Тартария е била най‑голямата държава която някога е съществувала на нашата планета, обхващаща почти цялото Северно полукълбо, владееща три океана като вътрешни води, притежаваща територии от Урал до Аляска, от Нова Земя до Тибет, от Арктика до Индийския океан, а нейните жители, тартарите, са били високи, светлокоси, белокожи, със сини, зелени, огнени или сребристи очи, напълно хомогенни по език, култура и вяра, поддържащи моралната чистота и древната традиция на Тарх и Тара. Тази цивилизация е била толкова мощна, че нито Великобритания, нито Московия, нито цяла Европа са могли да я победят в открита война, а въпреки това тя изчезва напълно от картите, от архивите, от паметта на човечеството. На старите карти Тартария присъства като огромна империя, но след XVIII и XIX век тя е заличена така внимателно, че почти двеста години никой не е чувал за нея, докато новата хронология не започва да връща доказателствата за нейното съществуване. Официалната история твърди, че Тартария е претърпяла поражения в гранични войни, че е загубила територии в Южен Урал, Северно Каспийско море, Югозападен Сибир, Индия и Северна Америка, че въстанието на Пугачев и колонизацията на Индия са били част от този процес, но тези загуби не могат да обяснят изчезването на империя която е била десет пъти по‑голяма от Османската империя и е владеела половината свят. Дори поражението на Пугачев, дори победите на Суворов, дори англо‑руската коалиция не могат да унищожат такава сила. За да бъде заличена Велика Тартария, е трябвало да бъде унищожено нейното население напълно, защото нито вътрешна криза, нито религиозни конфликти, нито политически интриги могат да разрушат цивилизация която е била единна и хомогенна. И тук се появява събитието което официалната история нарича „Годината без лято“ – 1816. Това събитие е представено като климатична аномалия, като последствие от вулканично изригване, но всъщност е моментът в който Велика Тартария е унищожена. През февруари 1816 г. започва глобален катаклизъм който променя климата на планетата. Слънцето изчезва зад мътен воал, температурите падат рязко, реките замръзват през юли и август, снегът покрива Северна Америка, Германия, Швейцария, Франция и Русия, реколтите умират навсякъде, гладът се разпространява, а мракът покрива света. Байрън описва „ледена земя“ и „безлунен въздух“, „глад“ и „смърт“, „градове които горят“, но това не е поезия, а свидетелство за катастрофа която е била толкова мащабна, че е унищожила цели народи. Официалната версия твърди, че вулканът Тамбора е причинил това, но вулкан не може да погребе градове под 4 до 12 метра глина, не може да унищожи цивилизация която владее половината планета, не може да заличи империя от картите и архивите. След 1816 г. започва масово погребване на градове под хомогенна глина, еднаква по състав в Европа, Азия, Америка, Китай, Русия, а това показва глобално събитие което е покрило континентите с абиогенен материал. Градове са били погребани, села са изчезнали, мостове са били затрупани, манастири са били покрити, а под глината са открити гробове, кости, останки от хора и животни, смесени и разкъсани, сякаш са били пометени от огромна сила. Това не е локално бедствие, а глобално нулиране. След катастрофата започва пренаписването на историята. Тартария изчезва от картите. Архивите са унищожени. Хрониките са изгорени. Картите са преработени. Името Тартария е премахнато от всички документи. Народите са прекръстени. Териториите са разделени. Градовете са заселени отново. Появява се странното движение на сираците – хиляди деца без произход, без родители, без документи, транспортирани по целия свят за да населят празните градове. Това не е социална програма, а възстановяване на населението след геноцид. Тартария е била унищожена чрез комбинация от войни, катаклизми, атмосферни удари и информационно заличаване. Нейните хора са били унищожени. Нейните градове са били погребани. Нейната култура е била изтрита. Нейното име е било забранено. И днес, когато разглеждаме старите карти, старите хроники, старите изображения, виждаме следи от империя която е била най‑голямата в историята, но която не трябва да съществува в паметта на човечеството. Унищожението на Велика Тартария не е историческо събитие, а глобално нулиране, заличаване на цивилизация, изтриване на минало, реконструкция на света върху руините на друга, много по‑могъща и много по‑напреднала. И ако това е било възможно веднъж, то може да бъде направено отново.

Отговорът на тригодишния студ беше „намерен“ сто години по‑късно, когато американският изследовател У. Хамфрис свърза климатичните промени от 1816 до 1819 година с изригването на вулкана Тамбора на остров Сумбава, а тази хипотеза постепенно се превърна в общоприета в научния свят, въпреки че не обяснява защо експлозия на вулкан южно от екватора е повлияла почти изцяло на Северното полукълбо, без да засегне Южното, и защо други изригвания със същата или по‑голяма сила като Кракатау през 1883 година, Катмай през 1912 година и Пинатубо през 1991 година са довели само до минимални температурни спадове, без да причинят месеци тъмнина, летни снегове, замръзнали реки и масови провали на реколтата. Тези изригвания са били мощни, но не са променили климата така драстично, което поставя под съмнение вулканичната версия за събитията от 1816 година. Интересното е, че докато Европа и Америка са преживявали студ, глад, мрак и хаос, в Русия през същия период не е отбелязано нищо необичайно, нито екстремни студове, нито глад, нито климатични аномалии, което е странно, защото Русия е била най‑голямата северна държава и би трябвало да бъде засегната най‑силно от подобно явление. Това мълчание в руските хроники може да се обясни с цензура, но може да се обясни и с нещо много по‑дълбоко, а именно че Русия е била източникът на климатичните промени, а не тяхната жертва, което се подкрепя от факта, че всички гори в Русия и Беларус са на възраст не повече от двеста години, независимо дали са сибирски, руски или беларуски, което означава, че преди два века всички гори са изчезнали едновременно, както древните, така и младите, което може да се случи само при масово изгаряне на огромни територии. Сегашните гори са израснали върху пепелта на предишните, а в централната руска равнина гората е възстановена чрез масово засаждане през средата на XIX век, докато сибирската тайга се е възстановила сама, защото там не е имало кой да засажда. Това показва мащабно унищожение на растителността което не може да бъде обяснено с вулканични изригвания. В същия период се появяват и така наречените „карстови“ езера, които са перфектно кръгли, често с по‑високо водно ниво от околните водни тела, и се срещат в Русия и особено в Сибир, включително на места където няма карстови скали, което означава, че тези езера не са карстови, а са резултат от внезапни, мощни, вертикални удари в земната повърхност. Някои от тях никога не са били пълни с вода и представляват сухи фунии с идеална форма, а местните жители ги наричат Адови, Шайтански, Дяволски, Мъртви, което показва че са били свързани с катастрофални събития. Диаметърът на тези фунии съвпада с диаметъра на кратерите от въздушни експлозии с мощност между един и десет мегатона, което е странно съвпадение, но съвпадение което се повтаря твърде често за да бъде случайно.В същия век човечеството се запознава и с рака, заболяване което преди това почти не е било известно, а днес е свързано с радиоактивно лъчение, което подсказва че през XIX век е имало масово радиоактивно замърсяване. В средата на XX век епидемията от рак е причинена от ядрени изпитания, но през XIX век официално не е имало ядрени оръжия, което поставя въпроса дали някой е притежавал технология която не е била известна на държавите от онова време. 

Ако някой е имал достъп до енергийни технологии които са били по‑стари от индустриалната епоха, ако някой е използвал атмосферни или етерни принципи за разрушение, ако някой е разполагал с оръжия които не са били част от официалната история, тогава унищожението на Тартария може да се обясни. Британската колониална машина е била безмилостна и би използвала всяко средство за да постигне целите си, а Московия е била под огромен натиск и би участвала в подобна операция ако е била принудена. Наполеоновото нашествие през 1812 година също изглежда странно, защото руските войски са отблъснали всички атаки при Бородино, имали са резерви, силни позиции и стабилни тилове, но въпреки това са се оттеглили и са оставили Москва на врага, което е необяснимо от военна гледна точка. Главнокомандващият Кутузов е провел съвет във Фили и е настоял за оттегляне, въпреки че предния ден е обещал решителна битка под стените на Москва, което показва че е знаел нещо което не е било известно на останалите генерали. Ако в този период е имало подготовка за масово унищожение, ако е имало предстоящо събитие което е щяло да засегне огромни територии, ако е имало заплаха която не е била свързана с френската армия, тогава оттеглянето от Москва може да се обясни като опит да се спаси населението от нещо много по‑страшно от военна окупация. Всички тези събития, климатични аномалии, изчезнали гори, кръгли езера, радиоактивни следи, странни военни решения и масово пренаписване на историята сочат към един и същ източник, а именно че унищожението на Велика Тартария е било резултат от действие което е променило климата, геологията, населението и политическата карта на света, действие което е било толкова мащабно, че е заличило империя която е владеела половината планета и е оставило следи които днес се опитваме да разберем чрез фрагменти, намеци и остатъци от забравено знание.

Военният съвет при Фили, описан от А. Кившенко, остава едно от най‑загадъчните решения в руската военна история, защото по време на отстъплението от Москва са оставени повече от тридесет хиляди ранени войници и огромно количество оръжие, включително сто петдесет и шест оръдия, двадесет и седем хиляди ядра, седемдесет и пет хиляди пушки, четиридесет хиляди саби, шестстотин знамена и хиляда еталони, което е толкова необяснимо, че дори съвременните историци не могат да дадат единно тълкуване. Някои оправдават Кутузов въз основа на крайния резултат, други го обвиняват в предателство, трети го свързват с масонски заговори, но никой не може да обясни защо човек на неговата възраст, с неговата чест, с неговата слава и с неговата позиция би направил нещо толкова против логиката на военната стратегия. Наполеон, известен със своята решителност, също се държи странно, защото вместо да влезе веднага в Москва, той сяда на хълма Поклонная и чака някого, без да знае кого, въпреки че вече е знаел, че градът е празен и че няма да има улични боеве, което е необичайно за руския народ, който традиционно се бие за всеки град, както е било в Смоленск и на много други места. Това поведение подсказва, че Наполеон е усетил капан, защото е познавал Кутузов от предишни войни и е знаел, че такъв опитен военачалник не би предал историческия център на родината си без причина, особено когато разполага с укрепени позиции, силни тилове и резерви. Наполеон обаче няма избор, защото трябва да влезе в Москва поне за да има какво да използва като аргумент в мирните преговори, но вече е загубил численото си предимство и увереността си в победата, което сам признава след битката при Бородино, казвайки, че французите са се показали достойни за победа, а руснаците са спечелили правото да бъдат непобедими. Той не знае, че никой няма да преговаря с него, защото всичко вече е предопределено, както е написано в древните думи „Менe, Текел, Перес“, които означават, че царството му е преброено, претеглено и разделено. Затова Кутузов получава заповед да напусне Москва, защото армията му е изпълнила задачата да примами Наполеон в капан, а сега трябва да бъде спасена, за да може да изведе остатъците от чуждата армия обратно към границата, което тя прави с невероятна устойчивост и смелост. Московчани също знаят, че градът ще бъде изоставен и трябва да го напуснат, защото който остане ще бъде пленен или убит, а армията на Наполеон ще грабѝ, убива и изнасилва, затова повечето бягат, но все пак остават около двадесет хиляди души. Маркиз Арман дьо Коленкур описва Москва като град без жители, обгърнат в мрачна тишина, а по време на дългия път към Кремъл не срещат нито един местен жител, което показва, че капанът е затворен. В същата нощ избухва пожар, който е толкова необичаен, че свидетелите го описват като огнено кълбо което се спуска над двореца на княз Трубецкой и подпалва сградата, а пламъците обгръщат каменни дворци, осветяват архитектурните им очертания и след това ги сриват, което е странно, защото каменни и тухлени сгради не се подпалват така лесно. Офицерите описват светлина която не прилича на обикновен огън, а на сияние което пада от небето, а след това дворците рухват, което напомня на явления които днес свързваме с въздушни експлозии. Центърът на града е засегнат най‑силно, въпреки че е построен от камък и тухла, а ровът Алевизов, широк тридесет и четири метра и дълбок тринадесет, е напълно запълнен с отломки, което показва сила която е хвърлила огромни маси материал в него. Наполеон едва оцелява, защото е намерен подземен проход към река Москва, през който успява да избяга, а всички които са били в града са в състояние на шок. Дьо Сегур описва как улиците изчезват в дим и се превръщат в купища развалини, как от велика Москва остават само няколко оцелели къщи, как градът излъчва миризма на труп, как пепел и падащи стени покриват всичко, а хората се скитат като призраци сред руините.След пожара започва заболяване, което убива стотици войници, ранени и граждани, а улиците са осеяни с мъртви тела, коне и хора, а градът се превръща в гробище. Загиват над осемдесет хиляди души, а от девет хиляди сто петдесет и осем сгради шест хиляди петстотин тридесет и две са унищожени, което е мащаб на разрушение сравним с Хирошима и Нагасаки, но се случва повече от век преди появата на ядрени оръжия. Повишеното ниво на радиация в центъра на Москва образува характерно петно с форма на факла, простираща се на юг, а епицентърът съвпада с мястото което двамата офицери са наблюдавали, което подсказва, че събитието е било много по‑силно от обикновен пожар. Официалната история не знае кой е подпалил Москва, французите обвиняват московчани и разстрелват четиристотин „палежии“, руснаците обвиняват Наполеон, но нито едното, нито другото обяснение е логично, защото французите не са имали интерес да унищожат град който им е нужен за преговори, а московчани не биха подпалили собствения си град през зимата, особено когато в него има тридесет хиляди ранени. Съмненията относно Александър I също са сериозни, защото последните думи на Кутузов към него са „Прощавам ви, суверен, но Русия никога няма да ви прости за това“, което показва, че фелдмаршалът е знаел истинската причина за пожара и за унищожението което е последвало. Това събитие не е било случайност, не е било пожар, не е било бунт, а част от процес който е довел до заличаването на Велика Тартария и до глобалното нулиране което е променило света.

Малко преди инвазията Александър I казва на австрийския посланик, че очаква поражение в началото на войната и че е готов да отстъпва, оставяйки пустиня след себе си, което показва не просто страх от повторение на Аустерлиц, а осъзнаване, че срещу Наполеон не може да се победи с конвенционални средства и че трябва да се използва нещо което не е част от обичайния военен арсенал. Кървавият кошмар от Аустерлиц е оставил неизлечим страх в душата на императора и е убедил Наполеон в собствената му непобедимост, което е могло да подтикне Александър да търси необичайни решения, съвети или технологии които не са били достъпни за останалите европейски сили. Въпросът дали Александър I е бил авторът на капана в Москва или е слушал нечии съвети, или се е подчинявал на заповеди от по‑висока власт, остава отворен, но е ясно, че той е знаел за плана, защото е наредил предаването на Москва на Наполеон и е прехвърлил цялата отговорност върху Кутузов, който е бил достатъчно уважаван за да понесе тежестта на това решение, докато самият император не би могъл да го направи без да рискува собствената си власт. Ако предложението за предаване на Москва беше дошло от устата на царя, той нямаше да остане дълго на трона, защото офицерството щеше да го свали, както се е случило с баща му, и затова Кутузов е бил използван като щит срещу гнева на армията. Въпросът кой е организирал капана за Наполеон може да бъде разгледан чрез принципа cui prodest, защото трябва да се търси кой е имал най‑голяма полза от унищожението на корсиканския узурпатор. Великобритания е била най‑заклетият враг на Наполеон, защото той е заплашвал нейните колонии, особено Индия, която е била най‑ценната перла в британската корона, а съюз между Франция и Тартария би означавал крах на британското господство в Азия. Наполеон е търсил съюз с Тартария, защото тя е била единствената сила която е могла да му помогне да извади Индия от британските ръце, а ако този съюз беше станал реалност, Източноиндийската компания щеше да загуби своите територии. През юни 1812 година граф Ливърпул става министър‑председател на Великобритания и остава на власт петнадесет години, а преди това е бил министър на войната, министър на колониите и министър на вътрешните работи, което му е дало възможност да влияе върху всички ключови решения на британската политика. Той е успял да отслаби Франция, да отслаби Русия и да унищожи Велика Тартария, която е била най‑голямата заплаха за британските интереси в Индия. Британският пратеник в Русия, граф Каткарт, е наблюдавал изпълнението на британските интереси и е бил известен със своята жестокост, както показва бомбардировката на Копенхаген през 1807 година, когато петдесет английски кораба са направили четиринадесет хиляди въздушни залпа и са разрушили една трета от датската столица. Каткарт е участвал в множество кампании, включително в Северна Америка, Испания и Фландрия, и е бил повишен заради жестокостта си, а по време на наполеоновата инвазия е бил в свитата на Александър I и е получил ордена „Свети Андрей Първозвани“ през септември 1813 година, което е странно, защото този орден се дава само за изключителни военни подвизи, а Каткарт не е извършил такива в Русия.Това подсказва, че наградата е била за съвети, за посредничество и за участие в организацията на капана. Но зад британските интереси е стояла още една сила, много по‑могъща, много по‑отмъстителна и много по‑опасна – семейство Ротшилд, което е имало огромно влияние върху европейските финанси, върху еврейската диаспора, върху управляващите кръгове и върху онези които са стояли над тях. Ротшилдовите са имали шпионска мрежа, връзки, ресурси и достъп до информация която никой друг не е имал, а Наполеон ги е разгневил с речта си през 1806 година, когато е нарекъл евреите лихвари, изнудвачи, лешояди, червеи и скакалци, което е било достатъчно за да подпише собствената си присъда. След тази реч съдбата му е била решена, защото Ротшилдовите са имали силата да влияят върху правителства, армии и монарси, а Наполеон е загубил подкрепата им. Победите му са спрели, икономическата криза е ударила Франция, опитите за покушение са зачестили, а Александър I е станал непокорен и е отказал да даде сестра си за жена на Наполеон, което е довело до скандали и до влошаване на отношенията. Наполеон е бил принуден да събере войски, да тръгне към Москва и да влезе в капана който е бил подготвен за него. Хасидският цадик Исроел от Козеника е казал „Наполе типол“, което означава „Наполеон неизбежно ще падне“, а играта на думи показва, че падането му е било предвидено. Останалото е било въпрос на технология, защото унищожението на Москва и последвалите събития са били част от процес който е довел до заличаването на Велика Тартария. По време на наполеоновата инвазия и чуждестранната кампания руската армия е загубила около триста хиляди души, но това е само малка част от общото унищожение което е последвало, защото истинската цел не е била Русия, а Тартария, а Москва е била само първият етап от операцията която е пренаписала историята на света.

Въпреки наличието на огромен брой архивни документи, мемоари и научни трудове за войната от 1812 година, общите загуби на Русия по време на нашествието остават неизвестни и могат да бъдат оценени само косвено чрез одитите от 1811 и 1816 година, които показват намаление на населението с повече от три милиона души при общо тридесет и шест милиона, което означава, че близо десет процента от населението е изчезнало за този кратък период, толкова колкото по време на Втората световна война, което е необяснимо само чрез военни действия, болести или глад. Корсиканската армия, въпреки своята жестокост, не е избивала масово цивилни, а руските войски, отстъпвайки по стария Смоленски път, са изгаряли градове и села по заповед на Александър I, но не са избивали жителите им, което означава, че тези три милиона души не са загинали от пряка военна агресия. Официалната история твърди, че партизанската война е приключила веднага след изгонването на Наполеон, но това не обяснява защо селяните, които току‑що са защитавали земята си с оръжие, внезапно се връщат към покорство, въпреки че Русия е била страна на постоянни бунтове и въстания, както преди, така и след 1812 година. Историците приписват огромните загуби на суровата зима на 1812–1813 година, но това не обяснява защо Европа и Северна Америка губят десетки хиляди души, докато Русия губи милиони, което подсказва, че причината не е само студът, а нещо много по‑мащабно. „Годината без лято“ отнема десетки хиляди животи в Европа и Америка, но в Русия сметката достига милиони, а в Тартария — още повече, което показва, че катаклизмът е ударил най‑силно именно териториите на тази огромна цивилизация. Академичните хипотези за разделянето на Тартария между Русия и САЩ след Пугачовския бунт не обясняват защо след разпадането на такава огромна империя не се появяват множество по‑малки държави, както се случва при разпадането на Римската, Османската, Австро‑Унгарската, Германската, Руската или Британската империя, нито защо гордите и свободолюбиви народи на Тартария не се вдигат на бунт, нито защо реалното развитие на новите земи започва едва половин век по‑късно. Най‑големият въпрос е защо безкрайните пространства от Урал до Аляска се оказват пусти и къде са изчезнали стоте милиона жители на Тартария, защото нито Русия, нито САЩ са имали ресурси да ги асимилират, нито човешки, нито материални, а ако тези територии са били населени, би трябвало да има постоянни бунтове, каквито няма. 

Северните народи, които са оцелели след 1816 година, са на прага на изчезване, което подсказва, че катастрофата е била толкова мащабна, че е унищожила почти цялото население на северните територии. Ако приемем, че Тартария не е била разделена през 1775 година, а е останала единна държава, най‑голямата в света, представляваща опасност за Русия и Великобритания, тогава появата на Наполеон променя всичко, защото той мечтае да отнеме Индия от британската корона и е готов да сключи съюз с Тартария, което би създало френско‑татарска армия с огромен тил, снабден от военно‑икономическия потенциал на Тартария и нейните доминиони, включително Китайска Тартария, което би било кошмар за британската династия. Наполеон се съгласява с Павел I за съвместна индийска кампания, която се проваля само заради убийството на руския император, организирано от британски интереси, но корсиканецът не се отказва и е готов да търси съюз с Тартария, което обяснява неговия стремеж към Москва, защото превземането на града би отворило пътя към Азия.Великобритания, която се страхува за своите индийски колонии, има най‑голям интерес да предотврати този съюз и да унищожи Тартария, защото тя е единствената сила която може да промени глобалния баланс. Към 1812 година става ясно, че Наполеон не може да бъде победен с конвенционални средства, защото е изправил на колене цяла Европа, а единствената сила която може да го спре е сила която не е част от обичайния военен арсенал. Въпросът cui prodest показва, че победата над Наполеон и унищожението на Тартария са донесли най‑голяма полза на Великобритания, която след 1816 година укрепва своето глобално влияние и контролира ключови територии. След известната борсова операция на Натан Ротшилд след битката при Ватерло, финансовата власт в Лондон се променя, а Великобритания става още по‑силна, което съвпада с окончателното изчезване на Тартария от картите и архивите. Всички тези събития — климатичният катаклизъм, демографският срив, пустеещите територии, изчезналите държави, пренаписаните карти, необяснимите геоложки следи, кръглите езера, изгорелите гори и мълчанието на хрониките — сочат към едно и също заключение, а именно че унищожението на Велика Тартария е било резултат от действие което е променило света, действие което е било толкова мащабно, че е заличило империя която е владеела половината планета и е оставило следи които днес едва започваме да разбираме.

От този момент в продължение на почти сто години Великобритания управлява моретата и оформя глобалната карта, а силите които стоят зад нейната експанзия насочват вниманието си към територии, ресурси и стратегически точки, докато Велика Тартария вече не съществува и нейните земи са превърнати в пустеещи пространства, а Франция е победена и отслабена, а Русия до края на XIX век не може да се възстанови от инвазията, от климатичния удар и от последиците от решенията на Александър I, а когато най‑после започва да се изправя, нови глобални сили подготвят за нея нови изпитания, не по‑малко разрушителни от предишните. Наполеон, след пожара в Москва, живее още девет години и умира едва преминал границата на половин век, а здравето му се разклаща рязко след московските събития, въпреки че преди това не е имал сериозни оплаквания, което кара някои да предполагат отравяне, други да говорят за рак, а трети да виждат комбинация от фактори, но е възможно той да е преживял съдбата на човек изложен на силно радиационно въздействие, защото както след Хирошима и Нагасаки, където загиват десетки хиляди в момента на експлозията, стотици хиляди умират през следващите години от лъчева болест, така и Наполеон може да е бил засегнат от последиците на събитие което не е било обикновен пожар. Общата мощност на ударите които през зимата на 1816 година преминават през територията на Велика Тартария е оценена от климатолози на около осемстотин мегатона, което е еквивалент на десетки хиляди Хирошими, а някои от кратерите превърнати в кръгли езера показват следи от въздушни експлозии с мощност между един и десет мегатона, което означава, че са използвани не само ядрени, но и термоядрени заряди, а такъв мащаб би бил достатъчен да унищожи всички селища на Тартария, от големите градове до малките манастири, от селата до отделните стопанства, от крепостите до граничните постове. Затова след смъртта на Велика Тартария не се появяват по‑малки държави, защото няма кой да ги създаде, а народът който би могъл да се вдигне на бунт не съществува, защото е унищожен. Затова безкрайните пространства от Урал до Аляска в средата на XIX век са пусти, защото по‑голямата част от населението е изгоряла в огъня на експлозиите, а оцелелите са загинали от дима, от студ, от глад, от болести и от последиците на радиацията, а онези които са останали са изпълнили древния обред на погребалния огън, защото това е било свещен дълг към падналите. Огромна страна, която е била цъфтяща и населена, внезапно се превръща в радиоактивна пустиня и остава така години наред, докато тайгата започва да се възстановява, кратерите се превръщат в езера, а изотопите постепенно се разпадат. Радиоактивният фон в епицентъра на експлозията не остава висок дълго, защото основните изотопи имат кратък период на полуразпад, затова развитието на тези земи започва едва в средата на XIX век, когато фонът спада до безопасни нива, но дори тогава заселниците избягват кръглите езера, които се намират на най‑удобните места за селища, защото усещат че нещо в тях е неестествено и ги наричат с имена които подсказват страх и почит към неизвестното. След като е използвано оръжие срещу Наполеон и е доказана неговата ефективност, онези които са го притежавали са били убедени да го използват отново срещу основния си противник — Велика Тартария, защото по никакъв друг начин не е било възможно да бъде победена. Съберем ли всички факти — тригодишната ядрена зима, изчезването на най‑голямата държава в света, изгарянето на всички руски гори, появата на кръгли кратери, пустеещите територии, забраната за споменаване на Тартария — остава само едно обяснение, колкото и невероятно да изглежда. Земите на Тарх и Тара са били подложени на масирани удари от оръжие което не е било част от арсенала на нито една държава от XIX век, което означава, че е било използвано от сила която не е принадлежала на човешките империи. Инициаторите на това действие са били онези които са имали интерес да преначертаят света, а изпълнителите са били онези които са разполагали с технология която е надхвърляла възможностите на епохата. В памет на 1812 година е създаден сребърен медал, който вместо профила на императора носи думите „Не на нас, не на нас, а на вашето име“, което подсказва, че дори Александър I е осъзнавал, че събитията не са били дело на човешка воля, а на сила която стои над нея. И ако днес алтернативната история изглежда като роман, истината е, че историята която познаваме е написана от победителите, а това което наистина се е случило тепърва започваме да откриваме.