Моят двойник нахлу в къщата, докато бях на работа. Какво се случи, когато го приготвих засада

 Започнах да забелязвам, че нещо не е наред, когато жена ми за първи път ме попита защо уж съм се прибирал вкъщи по време на работно време, твърдейки, че съсед ѝ е казал. Това не можеше да е вярно, тъй като никога не бях ставал от бюрото си. Управляваме фабрика за мебели, с толкова много поръчки, че не можехме да се справим. Никой нямаше да ме пусне да си тръгна от работа. И защо бих го направил? Храната в столовата беше вкусна, така че просто отивах да ям и се връщах на работа. Но мога да разбера жена си; тя не е от хората, които си измислят неща. Вторият епизод се случи буквално няколко дни по-късно и този път вече не се смеех. Живеем в малко селце и всеки знае всичко за всеки. Слуховете се разпространиха много бързо. Съседка отсреща погледна през прозореца си и ме видя как се катеря на покрива на къщата, а след това по някаква причина разравям земята близо до оградата. Отново това се случи, докато бях на работа. След като проверих разказа на съседа си, бях изненадан – на няколко места по оградата земята наистина изглеждаше сякаш е била наскоро прекопана. Значи някой наистина е дошъл. Но кой и защо? Кой би могъл да иска да копае в нашия имот? Честно казано, след случилото се тръгнах за работа с чувство на безпокойство. Преди всичко за семейството и приятелите си. Живея със съпругата си и двете си деца – син и дъщеря от началното училище. Те остават в следобедните занимални, докато майка им не ги вземе, а аз се прибирам само вечер. Изглежда някой ме е имитирал, докато ме няма, и се занимава с някаква странна дейност. Ако не беше изкопаната пръст, вероятно щях да заподозря, че съседката ни, баба Таня, е луда, но… Прибрах се вечерта и погледнах земята пред вратата. Имаше следи от ботуши, почти като моите; никой в семейството не носи такива. Влязох, а жена ми седеше на леглото, съвсем разстроена. Някой беше преровил гардеробите, докато ни нямаше. Не можех просто да го оставя така. Изтичах и се обадих на местния полицай. Показах му следите, разказах му за предишните инциденти и посочих безпорядъка в шкафовете, където, между другото, държахме ценностите си. За щастие нищо не липсваше. Полицейският служител записа всичките ни показания и отиде да види баба Таня. Не знам какво му е казала, но той се върна след 10–15 минути и каза, че аз сам съм инсценирал всички тези епизоди. Той отказа да ми повярва. На следващия ден отиде на работа с мен. Интервюира всички на смяна и едва тогава, с умислен, замислен вид, тръгна да си върши работата. Аз работех цял ден като на игли. Прибрах се вечерта и ме очакваше нова изненада. Миша, синът ми, каза, че когато се е прибрал от училище, аз съм бил вкъщи и съм търсил нещо сред книгите. И когато видял сина си, се размърдал, седнал до него и го помолил да не казва на никого за това, след което напуснал къщата. Този път друг съсед видял „мен“. Той дори ми каза „здравей“, но аз не отговорих. Ситуацията никак не изглеждаше проста. Жена ми беше притеснена, а аз не знаех какво да правя. Съгласих се с момчетата, че няма да дойда на работа на следващия ден. Предупредих местния полицай, че искам да устроя засада. Не му хареса идеята, но не предложи нищо друго, така че планът ми остана в сила.Сутринта жена ми закара децата на училище и отиде на работа. Аз изгасих осветлението и чаках. Не се показвах. Седнах до входната врата и наблюдавах какво ще се случи. 9:00 ч. – нищо. 10:00 ч. – нищо. 11:00 ч., 12:00 ч. Малко след полунощ чух шумолене от входната врата. Някой се опитваше да отвори ключалката. Очевидно не с ключ, вероятно с шперц или нещо друго. Ключалката щракна и вратата се отвори с леко скърцане. Стъпките едва се чуваха. Замръзнах в очакване. В приглушената светлина на стаята мина мъж. Не можех да видя почти нищо. Когато реших, че е време да действам, се опитах да се нахвърля върху непознатия, но и той не беше лекомислен, бутна ме настрани с две ръце и изтича на улицата. Последвах го. Бягахме с горе-долу еднаква скорост. За щастие по пътя не срещнах никого от познатите си, който би могъл да хване беглеца. Няколко пъти близо до къщата ми беше видян непознат, който си мислеше, че съм аз. Започнах да усещам пробождане в гърдите си от толкова дългото бягане. Той сякаш се чувстваше по същия начин. Бягаше забележимо по-бавно, отколкото в началото. Накрая, преодолявайки дискомфорта, го настигнах, хванах го за рамото и го обърнах. В този момент бях напълно изненадан. Нищо подобно не ми се беше случвало през живота. Пред мен стоеше пълен двойник на мен самия. Но никога не бях имал братя, камо ли близнаци. Попитах го кой е той и защо организира всичко това. „Аз съм ти. Само че от друг, паралелен свят. Трябва ми писмо от баща ми от фронта. Не питай защо, просто ми го дай и никога повече няма да ме видиш.“ Попитах го защо. „Помолих те да не задаваш въпроси. За мен това е въпрос на живот и смърт.“ Казах му добре, но да чака тук и да не се приближава до къщата ми, защото плаши децата и жена ми. Той каза, че разбира, но няма друг избор. Пазех писмото на баща ми на специално място. Не е чудно, че не можа да го намери. Да му повярвам ли или да кажа на местния полицай? И какво от това? В началото не ми повярва, а и сега няма да ми повярва. След около 20–25 минути се върнах при него с писмото. Непознатият, който приличаше на мен, го взе, отвори го, прочете го и усмихвайки се, го притисна до гърдите си. „Благодаря. Никога повече няма да се появя.“ Нямах какво да кажа. Сякаш бях откъснал парче от душата си и го бях раздал. Връщайки се у дома, грабнах си нещата и тръгнах за работа. Спешно трябваше да се занимавам с нещо, за да не ми се прокрадват ненужни мисли в главата.