ПРОСТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ГОЛЕМИЯТ ПОТОП Е БИЛ СКОРОШЕН И КАК ИСТИНАТА СЕ ПРИКРИВА

Когато човек започне да разглежда внимателно следите, оставени от миналото, постепенно се появява усещането, че човешката история не е плавна линия, както ни я представят, а поредица от прекъсвания, заличавания и нови начала, които са били скрити под пластове интерпретации и удобни научни догми. Големият потоп е едно от тези събития, което официалната наука поставя в далечното минало, но множеството наблюдения показват, че това бедствие може да е било много по‑скорошно, например преди около 300 или 400 години, а не преди 10 000 години, както се твърди, и че истината за него е била прикрита, за да се запази стабилността на установените теории. Когато човек погледне към плодородния слой на почвата, който поддържа живота, веднага възниква въпросът защо този слой е толкова тънък, защо е едва 20 или 30 сантиметра, защо под него навсякъде лежи глина или пясък. Ако Земята е била покрита с растителност в продължение на милиони години, ако безброй поколения дървета са падали, разлагали се и натрупвали хумус, ако треви и храсти са умирали и са оставяли органични остатъци, тогава плодородният слой би трябвало да е дебел поне 2 или 3 метра, а не няколко десетки сантиметра. Това изглежда като следа от събитие, което е изтрило стария свят и е оставило само кални наноси, върху които постепенно се е образувал нов културен пласт, който по своята дебелина не прилича на милиони години, а на стотици. Тази картина се допълва от липсата на много стари дървета в горите. Ако горите са съществували непрекъснато, защо повечето дървета са на възраст под 150 или 200 години. Защо липсват гигантски вековни екземпляри на 500 или 800 години, които би трябвало да са оцелели, ако не е имало катастрофа, която да ги унищожи. Защо почти всички гори изглеждат като нови, като засадени след бедствие, което е изтрило старите екосистеми. Същото се вижда и в градовете. В много градове по света първите етажи на старите сгради са под земята, понякога на дълбочина 1 или 2 метра, а в някои случаи дори 3 или 4 метра, сякаш някога е минала вълна от кал и е затрупала всичко по пътя си. Това не е единично явление, а масово. В Европа, Азия, Америка има цели квартали, които са „потънали“ под земята, но официалната наука предпочита да обяснява това с „натрупване на културен слой“, което звучи удобно, но не обяснява защо този слой е от кал, а не от органични материали. Още по‑странни са находките на огромни количества кости от мамути и други животни, събрани на едно място, понякога по 10 000 или 20 000 кости в една долина, сякаш са били отнесени от мощен поток и захвърлени в естествени ями или долини. Подобни места има в Сибир, в Северна Двина, в Аляска и в други региони. Те изглеждат като резултат от внезапна катастрофа, а не от естествена смърт на животни в продължение на векове. Но въпреки това официалната наука предпочита да ги обяснява с климатични промени, а не с глобално бедствие. Когато човек събере всички тези наблюдения – тънкия плодороден слой, липсата на древни дървета, погребаните сгради, масовите находки на кости – и добави към тях факта, че почти всички древни народи имат легенда за Потопа, започва да се оформя картина, която е различна от официалната. Според тази картина Потопът не е мит, не е далечно събитие, а реална катастрофа, която може да е била преди около 300 или 400 години и която е заличила предишната цивилизация, оставяйки след себе си свят, който тепърва е трябвало да бъде заселен, възстановен и подреден наново. Тук идва въпросът защо тази версия не се обсъжда, защо не се допуска, защо не се изследва. Според някои причината е проста. Ако се окаже, че човешката история е много по‑кратка, отколкото се смята, ако се окаже, че цивилизациите са се издигали и падали много по‑бързо, ако се окаже, че сме наследници на свят, който е бил унищожен не от време, а от катастрофа, тогава много от нашите представи за развитие, прогрес и еволюция ще трябва да бъдат пренаписани. А това е нещо, което институциите избягват, защото стабилността на знанието е удобна, а съмнението е опасно. Така идеята за скорошния Потоп остава в периферията на общественото внимание, поддържана от хора, които задават въпроси, които не се страхуват да гледат на света по различен начин и които вярват, че истината не винаги е там, където е официално поставена, а понякога е скрита под пластове кал, глина и забрава, точно както следите от един свят, който може би е бил унищожен не толкова от времето, колкото от водата.