ТЕ ЖИВЕЯТ НА ДЪЛБОЧИНА ОТ ПОЧТИ ПЕТ КИЛОМЕТРА: НЕРАЗКАЗАНАТА ИСТОРИЯ НА МЕКСИКАНСКИЯ СПЕЛЕОЛОГ САЙМЪН ВЕЛАСКЕС 

Според официални данни най‑дълбоката пещера в света се намира в Абхазия, но както винаги има алтернативни мнения, включително за пещери във Виетнам, Китай, Съединените щати и други места, защото както се казва всяка бекаси хвали своето блато. Преди много години прочетох експертно мнение на мексикански спелеолог който твърди че в Мексико се намира пещера с дълбочина над пет километра, което е рекорд, но проникването до тази дълбочина е изключително трудно поради обширните наводнени райони, а до тази присъда се стигна след сканиране на скалата и откриване на огромни кухини свързани в единна мрежа. И през 2024 година същият мъж Симон Веласкес се спусна в нея, като трябваше да вземе със себе си различно оборудване и екипировка, а брат му и двама приятели му помогнаха да слезе в пещерата. На дълбочина от 1,3 километра започнаха наводнените участъци, и за да ги преодолее той трябваше да използва специални чанти за вещите и екипировката си, както и водолазно оборудване, а поради трудността на експедицията целият процес продължи три седмици през които Симон поддържаше постоянен контакт с външния свят. Докато напредвал мъжът се озовавал както в тесни коридори така и в просторни зали, и според Веласкес той направил това не за да документира рекордното си спускане а от любов към пещерното дело, затова избягвал ненужна публичност и не включвал журналисти в събитието, така че постижението му не е официално регистрирано, но той заявява че е спестявал петнадесет години за да купи екипировката и да осъществи мечтата си. След успешното завършване на събитието Саймън разказа за преживяното, като преминал общо през четири наводнени коридора преплувайки приблизително 490 метра в непрогледен мрак, а след като излезе от последния потопен проход изследователят се озова в просторна зала. Сталактити висяха от тавана, влажността беше огромна, придвижването по коридорите ставаше все по‑трудно, и трябваше да се използва специална дихателна маска, защото да живееш в затворено пространство три седмици при висока влажност беше огромно предизвикателство. Оборудването понякога не работеше правилно, връзката прекъсваше, въпреки че той успяваше да намери места където се възстановяваше, така че по същество Саймън непрекъснато общуваше с брат си и приятелите си. Съвсем неочаквано той се озова в стая която беше по‑малко влажна, дишането му беше много по‑лесно, скалата под краката му беше твърда, камъните бяха неравни и на места остри, изискващи изключително внимание и внимателно ходене. След като прекоси влажната камера Саймън за първи път усети че не е сам в подземието, но не можеше да види никого, дори безгръбначните които обикновено се срещат в пещерите не се виждаха на светлината, и все пак някой беше там, някакво субективно усещане му го подсказваше. Това се е случвало в няколко пещери преди, защото в определен момент се появява усещане за нечие присъствие, понякога заради газ отделян от дълбините, понякога заради ниски нива на кислород, понякога е просто подсъзнателна реакция на дългото пребиваване под земята, и хората всъщност не виждат никого а си го въобразяват, и Саймън вярваше в това по онова време, затова не се паникьоса. Докато продължаваше Веласкес чу шумолене напред, и когато насочи фенерчето си забеляза тъмен силует, слабо хуманоидно същество което бързо се отдръпна от ярката светлина, и Саймън успя да съобщи за присъствието на непознат слаб хуманоид на повърхността, след което контактът с него беше коварно загубен. В продължение на четиридесет минути нямаше никаква вест от него, и тогава тишината беше нарушена, защото спелеологът забеляза странни същества високи и слаби живеещи в дълбините на пещерата, които избягваха контакт с него, и Веласкес заяви че няма да продължи спускането тъй като не е сигурен за собствената си безопасност, защото едно е да се впуснеш в екстремно изследване на пещери а съвсем друго е внезапно да откриеш присъствието на непознати същества в непосредствена близост. Изкачването му също отне много време, и той започна да се чувства сравнително в безопасност едва след като прекоси наводнените части на пещерата, мислейки си че съществата няма да могат да го последват, и изследователят успя да се измъкне благополучно, а около шест месеца по‑късно реши да разкаже историята си. Причината не беше желание за слава, а нещо съвсем друго, защото Веласкес вярвал че не е могъл да си представи всичко, затова призовава научната общност да изследва пещерата и да се спусне с него в дълбините й, но доколкото може да се предположи на призива не е отговорено, а ако е било така нищо не се знае за него. Има различни начини да се тълкува тази информация, историята на Саймън звучи като научна фантастика, но какво ще стане ако той казваше истината.