1956 г. по времето на Хрушчов, в гр. Самара се случило знаменитото "Зоино стоене", което потресло целия православен свят. Зоя решила с приятели да посрещат Нова година. Вярващата й майка била против веселби по време на рождественските пости, но Зоя не я послушала. Всички дошли, но зоиният годеник Николай се забавил. Свирела музика, младежите танцували, и само Зоя нямала партньор. Обидена на годеника си, тя свалила от домашния иконостас, иконата на свети Никола, и казала: – “Щом го няма моя Николай, ще танцувам със свети Николай“. На увещанията, на приятелката й, тя дръзко отговорила: – „Ако има Бог, нека ме накаже!“
С тези думи тя затанцувала в кръг, и на третия кръг, в стаята изведнъж се чул силен шум, вдигнал се вихър, блеснала ослепителна светкавица, и всички, уплашени избягали. Само Зоя застинала на място, с притисната към гърдите икона на светеца, вкаменила се и станала студена, като мрамор.
Не можали да я помърднат от място, понеже краката й, като че се били срастнали с пода.
И макар че външно нямала признаци на живот, Зоя била жива и сърцето и биело.
От този момент, тя не можела, нито да пие, нито да яде. Лекарите полагали всички усилия, но не можали да я свестят (нито да я поместят).
Вестта за чудото бързо се разнесла из града, и мнозина идвали да видят „Зоиното стоене“. Но след известно време градските власти се опомнили, забранили достъпа, и отряд милиционери започнали да дежурят около дома. А на идващите лбопитни граждани, отговаряли, че няма никакво чудо и нищо не се е случвало.
Дежурещите на пост, нощем чували как Зоя викала: – „Мамо, моли се! Загиваме в грехове! Моли се!“
Медицинското изследване потвърдило, че сърцебиенето на момичето не е спряло, въпреки вкаменените тъкани. Не можели даже да и поставят инжекция, понеже иглите се чупели. Виканите свещеници, след молитви, не можали да вземат иконата от застиналите й ръце.
На Коледа (6 януари) дошел отец Серафим, отслужил водосвет и осветил цялата стая. След което взел иконата от ръцете на Зоя и казал: "Сега трябва да чакаме знамение на Великден".
Преди празника Благовещение, някакъв благообразен старец молил охраната да го пусне, но му отказали. Идвал и на следващия ден, но пак го върнали, и чак на третия ден, на самия ден, Благовещение, охраната го пуснала. Дежурните чували, как старецът говорел на Зоя: – „Е, как е, умори ли се да стоиш?“ Минало известно време, но старецът все не излизал. Когато погледнали в стаята, там го нямало. Всички свидетели на събитието са убедени, че се е явил самият свети Никола.
Зоя престояла 4 месеца (128 дни), до самия Великден, който тази година бил на 23 април.
В нощта на Христовото Възкресение Зоя гръмко призовавала: –„Молете се! Страшно е, земята гори! Целият свят загива в грехове! Молете се!“ От тогава започнала да се съживява, в мускулите й се появила мекота и жизненост. Сложили я на легло, но тя продължавала да призовава и да моли всички, да се молят за света, погиващ в грехове, и за земята, изгаряща в беззакония.
– Как живееше, кой те хранеше“ – питали я.
– Гътлъби, гълъби ме хранеха, - отговаряла Зоя.
С молитвите си свети Никола я помилвал, приел покаянието й, и й простил греховете.
Всичко това толкова поразило жителите на Куйбишев (както тогава се е казвал градът) и околността му, та много народ се обърнал към вярата. Бързали с покаяние в църквата, некръстените се кръщавали, не носещите кръст, започнали да носят, и даже започнали да не стигат кръстчетата.
Когато след години, протойерей Анатолий Литвиненко питал архимандрит Серафим, той ли е взел иконата от ръцете на Зоя, той само смирено навеждал глава. Но по мълчанието му се разбирало, че той скривал този факт, поради смирението си. А и властите можело пак да започнат гонения срещу него, заради големия наплив на богомолци, искащи да се докоснат до иконата на свети Никола, която винаги била в храма, където служел отец Серафим.
След време властите наредили да се прибере иконата, да се скрие от народа, и тя била пренесена в олтара.
„Тези дни два пъти ходих около дамо на Зоя“, - казва пенсионерката Анна Федотова. Идвах от далече, но къщата беше обградена от милиция. Тогава реших да разпитам за всичко, някого от милиционерите, от охраната. Скоро един от тях, съвсем млад, излезе от будката. Аз тръгнах след него и го спрях:
– Кажете, вярно ли е, че Зоя стои? А той отговори: „Ти питаш, също карто жена ми. Но нищо няма да ти кажа, а по добре виж сама...“
Той свали фуражката си и показа напълно побелялата си коса: – „Виждаш ли?! Това говори повече от думите. Защото ние сме се подписвали и ни е забранено да разказваме. Но да можеше да знаеш, колко страшно беше да гледам това вкаменено момиче!“
Неотдавна се намери човек да разкаже нещо ново за самарското чудо. Това беше уважаваният в Самара настоятел на черквата св. София, о. Виталий Калашников: "Анна Павловна Калашникова е леля на майка ми. 1956 г. Тя била лекар в Куйбишев, в „бърза помощ“. В оня ден, тя дойде сутринта у нас и каза: – „Вие тук спите, а градът вече отдавна е на крака!“ И разказа за вкаменилото се момиче. А и призна, макар че се е подписвала, че току що била в този дом, по повикване. Видяла застиналата Зоя. Видяла иконата на свети Никола в ръцете и. Опитали се да я инжектират, но не успяли. Всички бяхме потресени от разказа й.
Анна Павловна Калашникова работеше в „бърза помощ“ още много години след това. Почина 1996 г. Все още са живи много хора, на които тя разказала за случилото се, в оня, същия, първи ден, на новата година.
„Отидох при отец Серафим, – спомня си Валентина Николаевна, от Белгород, – пренощувах при Мария Романова, където се беше събрал много народ. Там се заговорихме с двама от Куйбишев, които учеха в духовната семинария. Разпитах ги за „Зоиното стоене“. Те тогава били деца, и именно това чудо ги довело към вярата в Бога
Те бяха дошли да станат духовни чада на о. Серафим и твърдяха, че именно той е взел иконата от ръцете на Зоя.
След службата в храма, монахиня Серафима ме попита: – „Ти докосна ли се до иконата на свети Никола?“ – „Да“, отговорих, а тя пак: „До коя икона“? Посочих й голямата икона на свети Никола, на стената. А тя каза: – „Трябва да се допреш до онази, която е на аналоя. Нея я е взел нашия отец от Зоя. Само не казвай на никой, защото ни забраниха да говорим за това. Може пак да арестуват отеца“.
Близката духовна дъщеря на о. Серафим го запитала: – „Отче, вие ли взехте иконата от ръцете на Зоя и извършихте чудото? А старецът отвърна: – „дъще, чудесата ги върши Бог, а ние недостойните, по молитвите ги получаваме“.
Из спомените на Александра Ивановна: "На петата неделя от Великия пост 1982 г. пристигнах в Ракитно и дръзнах да попитам: „Отче, а къде е иконата на свети Никола, която взехте от ръцете на Зоя? Той строго ме погледна. Настъпи мълчание...
Защо го питах за иконата ли? В Куйбишев живееха мои роднини, на същата улица, където и Зоя. Когато се случи това, бях на 14 години. За да не се събира народ около къщата, вечер изключваха осветлението. Виковете на Зоя довеждаха всички в ужас. Млад милиционер, стоящ на пост, побеля от това. Моите роднини, очевидци на случая, станаха вярващи. Чудото на „Зоиното стоене“ дълбоко се запечата в съзнанието ми.
След строгия поглед на отец Серафим, си казах: „Леле, защо го попитах“! Но изведнъж отеца каза: – „Иконата беше в храма, на аналоя, а сега е в олтара. Такива времена бяха, и ми наредиха да я прибера“. И добави: – „Вие сте първата, на която казвам“. – „И след две седмици отеца почина“
Ето какво разказва Клавдия Георгиевна Петруненкова от Санкт-Петербург - духовна дъщеря на митрополит Никола (Ярушевич).
"Когато беше "Зоино стоене", попитах Владиката, бил ли е в Куйбишев и видял ли е Зоя. Владиката отговори: "Бях там, молих се, но иконата от Зоя не взех, - не беше още време. А я взе отец Серафим".
За куйбишевските събития разказва протоиерей Андрей Андреевич Савин, бивш, в това време, секретар на Самарското епархиально управление:
"Това стана при епископ Иероним. Сутринта видях група хора, стоящи около този дом. А привечер тълпата стигаше до хиляда човека. Бяха разположени патрули. Но от началото не закачаха хората. Явно, първоначалното обърквана си казваше думата. А после вече започнаха да разгонват всички. Предлогът беше: "Нарушавате покоя на жителите; движението на автотранспорта". Но тълпата, все пак, растеше, като гъби след дъжд. Мнозина идваха и от околните села.
Онези дни бяха много напрегнати. Народът, естествено, чакаше от нас свещенослужителите, разяснения, но ни един свещеник не обелваше и дума. Плашеха се. Тогава всички ходехме „по острието на бръснача“. Свещениците бяха на регистрация. Утвърждаваше ги и ги уволняваше упълномощенният по религиозните въпроси - от изпълкома!
Скоро сред вярващите се разнесе шепот, че Зоя е простена и в деня на Великден ще възкръсне. Хората чакаха, надяваха се. А из града обикаляха отряди комсомолци и бойко „разобличаваха“, че били в дома, но нищо не видяли. А това само наливаше масло в огъня, защото и тези, които не вярваха, накрая и те се усъмниха!
Чудото със Зоя беше урок за мнозина. Защото към светините трябва да се отнасяме с благоговение. Това е урок за безбожниците. Ти може да не вярваш, но не закачай светинята, защото ще последва наказание!
Подобни чудеса стават не малко. Атоний в Йерусалим, при погебението на Богородица, искал да преобърне ковчега й, но пред всички, Ангел Господен му отсекъл ръцете. Известни са случаи, кгато човек събаря камбана, и сам полита с нея надолу.
Да, в онези времена имаше голяма нужда от чудеса, за хората. Но чудеса се явяват, когато трябва, и когато Господ реши.
След вземането на иконата от ръцете на Зоя, оклеветиха и заведоха дело срещу отеца, а Владиката Йероним го снеха от Куйбишевската епархия.
Ето какво разказа 1989 г. игуменът Герман от Оптинската пустиня (50-тте години той прислужвал в катедралния храм в Куйбишев). "Което не съм видял, няма да говоря за него, а което зная, това и ще кажа. Улицата отцепиха, взеха подписи за неразгласяване. На настоятеля на събора позвъни упълномощеният по религията и поиска да обяви от амвона, още в първата неделя, че никакво чудо няма.
Отецът настоятел, му отговори: „разрешете първо да видя, и ще разкажа, каквото съм видял“. Упълномощеният се замисли около минута и обеща скоро да звънне. Звънна след час и каза, че не трябва нищо да обявява (от амвона)
Между народа имаше много разговори по този въпрос, и даже местните съветски вестници не можеха да отминат с мълчание това чудо, и се опитаха да го представят като „измама на поповете“.
Скоро след този случай, о. Серафим го осъдиха на три години затвор.
Забраниха му да говори за вземането на иконата, и след затвора го изпратиха да служи в далечно село, в Днепровската епархия, а после го преместиха в село Михайловско.
......................................
По материали от книгата
"Белгородский старец
архимандрит Серафим (Тяпочкин)",
(Св.-Троицкая Сергиева Лавра, 1998)
Няма коментари:
Публикуване на коментар