„На 11 години съм и си спомням какво ми се случи преди 40 години“ – Дневникът на Лена и загадката на прераждането

През есента на 1994 г. семейство Андрееви се нанася в стара, но стабилна къща в покрайнините на малко градче. Сградата, макар и на възраст, се оказва изненадващо добре запазена – тухлите са здрави, дървените рамки на прозорците не са изгнили, а вратите се затварят плътно. Единственото, което е нужно, е освежаване и подмяна на инсталациите. Бащата, по професия психотерапевт, не обръща особено внимание на слуховете, че предишните собственици са напуснали след трагична загуба – смъртта на детето им.

След като се установяват, мъжът решава да прегледа таванското помещение. Сред прахта и старите вещи – счупени уреди, овехтели дрехи, ръждясали инструменти – открива избелял тефтер. Почеркът вътре е изящен, равномерен, а съдържанието – смразяващо. Първите думи го карат да замръзне:

„Казвам се Лена. Днес е 7 октомври 1985 г. На 11 години съм и си спомням какво ми се случи преди повече от 40 години.“

Записките са подредени по дати, сякаш авторката е водила дневник. Всяка страница разкрива нов пласт от съзнанието на момичето – спомени, които не би трябвало да притежава. Спомени от войни, от корабни битки, от събития, които са се случили десетилетия преди раждането ѝ.

На 13 ноември Лена пише за приятелката си Ирка – момиче, което първоначално проявява интерес към разказите ѝ, но след това се отдръпва. Лена усеща, че е предала тайната ѝ на други, и това я наранява. Тя се опитва да възстанови връзката, но Ирка вече не я помни. Това е първият знак, че Лена живее в свят, който не я разбира.

На 31 декември, по време на семейно събиране, баща ѝ чува как тя разказва на братовчед си Тим за спомените си. Реакцията му е жестока – публично унижение, физическо насилие, заплахи. Никой не я защитава. Лена не се отказва, но започва да се затваря в себе си.

На 3 януари тя описва болезнено гърло – симптом, който ѝ е познат от „преди“. Спомените ѝ я отвеждат на военен кораб, атакуван от немски самолети. Тя не е сигурна дали е била моряк, но ясно си спомня експлозиите, студената вода, борбата за оцеляване. Усещането е реално, физическо, а не плод на въображение.

На 18 януари Лена описва сцена от 1943 г. – пробивът на блокадата на Ленинград. Тя твърди, че е участвала в ръкопашен бой, че е била ранена, че е загубила съзнание. Когато се събужда, чува новината за пробива. Това е най-щастливият ѝ спомен от „онези дни“.

Дневникът съдържа още около тридесет записа. В тях Лена разказва за следвоенни събития – работа в бюро за проектиране на самолети, срещи с хора, които не съществуват в настоящето ѝ. Тя е водена на лекари, които се опитват да я убедят, че страда от психично разстройство. Но момичето не се отказва. Тя вярва в спомените си, въпреки че това я изолира от света.

Бащата на семейство Андрееви, впечатлен от съдържанието, започва да изследва феномена. Като психотерапевт, той е запознат с различни форми на дисоциативни разстройства, но случаят на Лена не се вписва в нито една диагноза. Спомените ѝ са твърде конкретни, твърде детайлни, твърде последователни. Те не приличат на халюцинации или фантазии. Те са преживявания.

Възможно ли е Лена да е преживяла прераждане? Много култури вярват в цикличността на живота – че душата преминава през множество тела, че спомените понякога се запазват. В Индия, Тибет, Египет и дори в някои християнски течения съществуват идеи за реинкарнация. Но научната общност остава скептична. Липсата на доказателства, трудността при проверка на спомените, страхът от подмяна на реалността – всичко това прави темата спорна.

И все пак, случаят на Лена не може да бъде пренебрегнат. Тя не търси внимание. Не се опитва да впечатли. Тя просто записва. С надеждата, че някой ден някой ще я разбере. Че някой ще приеме, че животът не е само това, което виждаме. Че съществуват пластове на съзнанието, които надхвърлят времето и пространството.

Може би Лена е една от малкото, които са успели да запазят връзката между животите. Може би нейният дневник е ключ към разбирането на нещо много по-голямо. А може би е просто история – тъжна, красива, необяснима. Но каквото и да е, тя заслужава да бъде прочетена. Защото в нея има нещо истинско. Нещо, което ни напомня, че човешкото съзнание е по-дълбоко, отколкото сме готови да признаем.