Те живееха на тавана: мистичната история на брат ми, който се опита да спаси всички

Има истории, които не се разказват лесно. Те не са просто спомени, а белези, оставени върху душата. Това е една от тях. Историята на брат ми, Серьожка, който на осем години се опита да спаси целия ни град, като общуваше с онези, които живееха на тавана на изоставената къща. Но те не го послушаха.

Всичко започна с едно изчезване. Беше обикновен ден, но когато брат ми не се прибра, тревогата се превърна в паника. Родителите ми и аз обиколихме целия квартал, звъняхме на съседи, претърсихме дворове и улици. Никой не го беше виждал. И тогава, привечер, той се появи. Мълчалив, леко замаян, но невредим. Баща ми, обзет от гняв и страх, го наказа сурово. Аз, макар и по-голям, не го смъмрих. Видях в очите му не непослушание, а нещо друго – нещо, което не можех да назова.

Серьожка ми разказа, че е бил в изоставената двуетажна къща в покрайнините. Място, което всички избягваха. Хората говореха, че там се събират наркомани, сатанисти, че е прокълнато. Но брат ми не беше срещнал никого от тях. Вместо това, на тавана, живеели две деца – Агафя и Серафим. Те го чакали. Говорели му в сънищата, в мислите, в тишината. Особено Агафя – с нежен, момичешки глас, който го водел към къщата.

Те играели настолни игри. Много. И винаги били добри с него. Но Серьожка ми забрани да казвам на когото и да било. „Ако татко разбере, всичко ще се обърка“, каза ми. „Те не искат да бъдат открити. Искат само да играем.“

И тогава започнаха смъртите. Вестниците съобщаваха за хора, починали внезапно – без болест, без нараняване. Сърцата им просто спирали. Лекарите не можеха да обяснят. Училищата затвориха, властите обмисляха полицейски час. Градът беше обхванат от страх.

Серьожка продължаваше да ходи в къщата. Баща ми, обезпокоен, реши да го проследи. Влезе вътре, качи се на тавана и го намери – сам, играещ с прашна настолна игра. Никакви деца. Никакви гласове. Само Серьожка, който крещеше, че трябва да продължи. Баща ми го изнесе насила. Брат ми плачеше, виеше, молеше се.

Аз гледах всичко това и не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред. Серьожка знаеше. Но никой не го слушаше.

След това баща ми ни затвори вкъщи. Не искаше да рискува. Брат ми се опитваше да избяга – през прозореца, през задната врата. Но не успяваше. Един ден ми каза, че Агафя и Серафим ще дойдат у нас. Помоли ме да извадя една от игрите. Мислех, че ще играем заедно. Но той плачеше. Играеше, но плачеше.

„Дойдоха“, прошепна. „Скоро ще си тръгнат.“

Слезнахме долу. И тогава видях. В хола – сцена, която не мога да забравя. Студ, мрак, сенки, които не би трябвало да съществуват. Серьожка ми каза всичко. Агафя и Серафим били деца на семейство, обвинено в магьосничество. Местните ги нападнали, убили ги, докато играели на тавана. Оттогава те се връщали – не за отмъщение, а за справедливост. Искали да бъдат чути. Да бъдат разбрани.

Серьожка бил техният мост. Те му обещали, че ако играе с тях, няма да навредят на семейството ни. Той се опитвал да ги убеди да пощадят всички. Да простят. Но те не го послушали.

След това ни приютиха роднини. Напуснахме града. Никога не се върнахме. Но аз помня. Помня брат ми, който се опита да спаси всички. Помня Агафя и Серафим. И помня, че понякога, когато тишината е прекалено дълбока, чувам как някой разгръща настолна игра.