Светлините над Добрянка: необяснимо издигане и среща с нещо различно

На 4 септември 2004 г. в малкото градче Добрянка, Пермски край, се случва нещо, което и до днес остава необяснено. Степан Игонин, местен жител, излиза рано сутринта да разходи кучето си Лиза. Времето е хладно, почти мразовито, с лека мъгла и ситен дъжд. Небето е покрито с гъсти облаци, а градският парк е пуст. Всичко изглежда обикновено – докато не се появява светлината.

Докато върви покрай наблюдателната площадка на брега на река Тюс, Степан забелязва странно сияние, което пробива облаците. То не идва от един източник, а от множество – десетки малки, ярки бели светлини, оформени като овални очи. Те се движат в стегната група, сякаш координирани, и започват да променят цвета си – от бял към червеникав. След това започват да се спускат.

Минута по-късно започва нещо още по-необичайно. Кучето Лиза се отлепя от земята, сякаш невидима сила я издига. Степан се опитва да се задържи, хващайки се за дърво, но и той е повдигнат. Двамата се озовават високо над дърветата, обградени от светлините. В този момент времето сякаш спира.

„Не можех да помръдна пръст“, разказва Степан. „Светлините бръмчаха с определена периодичност и трептяха в такт със звуците. В центъра на всяка имаше нещо пулсиращо – като спирала или вихър. Лиза също беше неподвижна, сякаш замръзнала във въздуха.“

Светлините се движат около тях, понякога докосвайки телата им. Степан има усещането, че те са интелигентни, но не в човешкия смисъл. Те не приличат на машини, нито на същества от научната фантастика. По-скоро изглеждат като жива енергия – нещо, което не може да бъде класифицирано с познатите ни категории.

След кратък период – според часовника само две минути – светлините започват да отслабват. Гравитационното привличане намалява и Степан и Лиза се спускат внимателно на земята. Няма наранявания, няма следи, няма обяснение. Светлините се изстрелват обратно в облаците и изчезват. Когато Степан пита съседите дали са видели нещо, никой не потвърждава.

„Това не беше механично, не беше изкуствено“, казва той. „Имах чувството, че са живи същества. Може би от друго измерение, може би от някъде другаде.“

Този случай поставя въпроси, които науката все още не може да отговори. Ако това е било контакт, какъв е бил неговият смисъл? Защо точно Степан и кучето му? И какво представляват тези светлини?

Много хора, когато чуят за НЛО, си представят класическия образ – летяща чиния, сиви хуманоиди, влечугоподобни същества. Но явлението е много по-сложно. Възможно е да става дума не за междузвездна цивилизация, а за паралелна реалност – свят, който съществува едновременно с нашия, но в различна честота, различно измерение.

Тези същества може би не пътуват през космоса, а през пространствено-времеви портали. Може би живеят тук, но в друго ниво на реалността. И понякога, при определени условия – атмосферни, енергийни, геомагнитни – се появяват в нашия свят. Не за да комуникират, а просто защото границата между световете се размива.

Случаят в Добрянка е уникален, защото включва физическо издигане – не само на човек, но и на животно. Това показва, че явлението има реално въздействие върху материята. Светлините не са халюцинация, не са илюзия – те са нещо, което може да повдигне, да задържи, да докосне.

Какво точно се е случило, никой не знае. Но историята на Степан Игонин остава като едно от онези редки свидетелства, които ни напомнят, че светът е много по-странен, отколкото си мислим. И че понякога, в най-обикновената сутрин, докато разхождаш кучето си, можеш да се озовеш лице в лице с нещо, което не принадлежи на този свят.

Може би това е предупреждение. Може би е покана. А може би е просто случайност – миг, в който две реалности се пресичат. Но едно е сигурно: когато говорим за НЛО, трябва да разширим представите си. Защото понякога срещата не е с извънземни, а с нещо още по-непознато.